Интервю на майя грекова с г-н христо цветков1, димитровград, 03. 10. 2012 Г

И: Са местни?

Р: Са местни. Да. И главният директор, Димитър Димитров, той е израснал в йерархията от най-ниската позиция. Каквото и да се говори, нали, защото знаете човек като е на една висока позиция, духат го всякакви ветрове. Все пак, аз съм сигурен и фактите го показват, че този човек е, така е болял за това предприятие, заедно с останалата част от екипа. Значи той целият екип е от потомствени химици, които остават. И успяха да го запазят, в крайна сметка и успяха и да го развият, нали? И аз на това отдавам най-голямо значение, че все пак местни хора и хора, които са част от това производство, които го познават, нали.

И: И са свързани с него професионално?

Р: Ръководят оперативно и успяха да запазят предприятието. Значи въпреки голямата криза, сега разбирам, че предприятието пак е така изправено на крака. Чета, че общо-взето за, два пъти годишно раздават премии, заплатите, доколкото знам, не са лоши, успяха да си запазят доста голяма част от пазарите, въпреки че инвазията е силна, щото навремето в СИВ знаете, нали, общо-взето си бяха структурирани нещата и България беше страна, която така с голяма квота в химическата промишленост. И имаше пазари. Но след това тия пазари се разбиха. Те успяха да си ги запазят, въпреки силната конкуренция. И аз смятам, че това е добре. Защото все пак Неохим е един стожер за града. Значи ако го няма Неохим, то няма да го има и града. Не може там 20, 30, 50 или 100 шивашки фирми да…

И: Компенсират?

Р: Да компенсират всичко. Така че за мен това е така основното. Просто хора, които са вътре в професията, които я носят в себе си, успяха през тези години една приемственост се получи. И се запази предприятието.

И: И не е имало явно натиск за закриване? Както може да допуснем с Полиестерния комбинат?

Р: Да.

Р: Така е и аз не бих казал, че е лоша емблема.

И: Да, да, въпреки всичко.

Р: Сега ще ви кажа. Значи пазарът възникна чисто спонтанно.

И: Коя година?

Р: Сега точната година не мога да ви кажа.

И: Да, горе-долу?

Р: 80-те години. Може би към началото на 80-те години?

И: Когато малко се поотвориха вратите за частната инициатива?

Р: Да, дойде перестройката и започнаха да се отварят нещата. Пазарът, аз живея съвсем близо до него и съм бил свидетел на всичките му промени и общо-взето ми е било интересно и съм ги следял нещата.

И: Чудесно.

Р: А пък и самият аз съм продавал на пазара, щото имаше един такъв момент в тези години, когато нямаше с какво да си вадя хляба. Нали, това което можех да правя, нямаше как да го правя, а пък това, което не можех трябваше да го правя, за да мога да си храня семейството. Значи началото на 80-те години, дори може би в самия край на 70-те, пред Спортната зала така има един голям и хубав площад. Той беше обновен преди 2 години, беше доста разбит, обнови се, стана приличен, хубав. И като се поразчупиха нещата, очевидно е започнала да се създава такава традиция и тук. Нали те пазарите са факт в цяла Европа. Нали, хората имат нещо, което им е излишно, което искат да продадат, някакво място, така или иначе придобива функцията на тържище. И тука, това място очевидно, по някаква причина е било така… подходящо да изпълни тази функция.

И: Близо до гарата?

Р: Да, близо до гарата, до автогарата, тя след това беше приватизирана, тя е дори част от самия пазар, сега в момента и там се развива пазар. И властта тогава, значи ние имахме, тогава мога да кажа, че имахме късмет да имаме един доста напредничав кмет – Сашо Димитров се казва, който имаше доста по-така съвременен и разчупен поглед от повечето си сигурно колеги и доста нови неща направи. И така, протекцията му, което мен ме дразнеше тогава, за пазара, очевидно е помогнала той да се развие. Защото, нали ви казвам, започнаха хората да изкарват там коли, да продават, и покрай колите, на капака на колата продава и някакви излишни вещи, дрехи и т.н.

И: А, стари, в смисъл употребявани?

Р: Да, което в момента, примерно го има, нали, на една поляна, по някакъв спонтанен начин, хората там излизат, продават. Но, така или иначе понеже в онези времена нямаше такива тържища. И в един момент Димитровград започна да става популярен с това, че можеш да отидеш там да си купиш или пък сам да продадеш нещо. Щото то беше така, спираш колата.

И: Отваряш багажника?

Р: Даже не знам дали такса вземаха тогава, в първите години. И лека-полека започна да има голям наплив. В края на седмицата, той беше само 1 ден пазарът, само в неделя, в края на седмицата, просто започнаха да идват много хора. И в един момент покрай старите вещи, нали той затова все още му казват Битак, въпреки, че това отдавна е минало.

И: Не е битак?

Р: Вече няма такова нещо от много години, но дотогава си беше точно битак – покрай старите вещи и облекла, коли, хората започнаха да продават и така, новопридобити вещи. Започна да се развива т.нар. спекула. Значи тогава вече, когато навлязоха по-силно перестроечните отношения, нали малко се отпушиха нещата, започнаха да влизат вещи от чужбина, Кореком работеше с пълна сила, нали, продаваха се на улицата долари и марки, с тия долари и марки купиш един касетофон, изкара, дойде в Димитровград, и така, постепенно се разви пазарът точно по тоя спонтанен начин. Аз си спомням, че доста често, примерно, идва един автобус митничари от Свиленград и се пускат по пазара и почват да конфискуват касетофони, там разни такива неща, за които няма документ.

И: Охо, значи имало е и контрол?

Р: Абсолютно, имаше контрол, но все пак контролът беше нали такъв да не се каже, че няма контрол. Пък и да не уплашат прекалено хората да спират да идват на пазара. И общо-взето смятам, че общината е водела една разумна за времето си политика – да даде възможност така хората да се изявяват и по един друг начин, пък и да...

И: Да добавят нещо?

Р: да добавят нещо към доходите си. Но, така или иначе, се разви пазарът, в един момент явно,че това, което беше създадено спонтанно, се е оказало устойчиво. И започнаха все повече и повече хора да идват. Аз съм свидетел, си спомням много добре, дори качвал съм се на покрива на блока, където живея, то е близо до пазара, но все пак не чак толкова близо, всичко наоколо беше море от покриви на коли. Море от покриви на коли. Значи не по-малко от 5-6000 коли влизаха, да. Не по-малко, въпреки че сега ги казват, че са около 4000, нали идват в неделя, тогава бяха дори повече. Дори един любопитен момент си спомням, че може би към 87-ма или 88-ма година, по някаква причина беше се решило, че трябва да се сложи ред в тия нови отношения, които се създават и затвориха пазара. Пазарът беше затворен. Нали, полиция пази, милиция тогава, милицията пази да не дойдат търговци, така. И което, очевидно на областно равнище са се решавали нещата, направиха скоростно един пазар в Минерални бани. Една хубава площадка, да, която да замести Димитровград, нали, нали тогава явно в окръжния град са се решавали нещата. И направи се една площадка в Минерални бани, хубава, модерна, асфалтирана, с всички там удобства, чешми, със сергии.

И: И никой не ще да ходи там?

Р: И никой не ходи там. Тука пазарът, полицията изнемогва, защото хората идват, почват да изкарват на колите си. И те не могат да смогнат милиционерите навсякъде. А там площадката празна и в един момент се оказа, че тази идея просто не е работеща и върна се старото положение. И така, пазарът и през първите така демократични години успя да се запази, разви се вече, хората започнаха да правят и бизнес, нали, съвсем законно и съвсем легално.

И: И да плащат на общината?

Р: И да плащат на общината, и да продават продукция, която са произвели, за която една голяма част плащат данъци. Може би част са в сивия сектор, продължават да са, но една голяма част си плащат данъци. И хубавото е, че напоследък така все повече сериозни фирми в тези браншове. В търговията или в производството, в леката промишленост се установяват и намират, така своята ниша на пазара и работят. И това е хубавото, че се оказа, това спонтанно възникнало явление едно работещо впоследствие общинско предприятие. В момента пазарът е общинско предприятие, да и то едно от така важните приходни пера в общината. Защото носи, ами 4 млн., можем да го кажем спокойно, защото те са малко над 4 в последните 3 години, сега ще видим тая година, но доколкото знам очакванията са пак за този приход от страна на общинското предприятие. Което никак не е малко.

И: Добре, но общината в един момент е инвестирала в тези постройки?

Р: Не, не е инвестирала общината.

И: Не е инвестирала?

Р: Значи тука нещата са така. Общината дава правото за ползване на определена площ. То затова и пазарът, нали не се сключват наемни отношения, защото за да се сключат наемни отношения, трябва да се прави търг. А пък там формата е право на ползване на площ. И срещу това нещо човекът плаща такса, общината събира такси. Тези, ако сте минавали през улиците, тези конструкции те са собственост на хората, които ползват тая площ. И така че общината там не е вложила. В интерес на истината общината в последните 4 години вложи доста в подобряване на инфраструктурата в пазара и около пазара, за да може, нали все пак малко да се компенсират неудобствата на тези хора, които живеят, защото то е съвсем близо до един квартал, дори част от квартала е вътре в пазара. И нали, направи се осветление, направиха се детски площадки в този пазар, направиха се, асфалтираха се всички улици. Нали, това е като така все пак една компенсация. Но там е, бедата е, че на практика не могат и да се влагат много средства, защото фактът, че е възникнал спонтанно и че се е развивал на едно място, нали, с натрупване през годините, прави сега, в голяма степен затруднява подобренията. Защото то няма канализация там. Няма как да се, като завали дъжд и сняг и всичко се наводнява, няма отток на водата. Но вече и няма как да се направи. За да се направи трябва да се разруши всичко. А пък хората, нали които работят там те ги приемат тези неща нали много болезнено. Дори в мандата на предишния кмет, в началото, премахна един ред сергии покрай булеварда, които очевидно загрозяваха и бяха с гръб към булеварда и си спомням – тука митинги, стачки имаше, декларации се пишеха, адвокат от София наемаха.

И: Защо ги махат?

Р: Защо ги махат. Нали, въпреки че се даде възможност тия хора, или поне по-голяма част от тях, да бъдат компенсирани с други обекти на пазара. Така че всичко това се приема много така болезнено, на нож. И не е възможно да се направи. Затова се правят козметични подобрения.

И: Добре де тези хора всичките, аз няма да бъда в неделя тука за да видя какво се случва, аз си представям тези хиляди хора като дойдат с колите си, с някакви камиони, къде всичко това се помещава?

Р: Ами има доста паркинги.

И: За такава цел?

Р: Да. Които са в близост до тържищата. По един или по друг начин са били, така, някои пригодени, други ремонтирани. Нали като виждането е, все пак да се подобри комуникацията с тези тържища. Щото то другото голямо тържище, освен това до Спортната зала, е долу до стадиона. Има един голям автопазар, той се обособи пък за коли. Въпреки че вече се продава всичко – и резервни части, и гуми, дреболии, антики, всичко има там. И в общи линии използват се много и паркингите на блоковете, които са съседни. Но беше създадено и едно предприятие, то сега има едно дълго име дето не мога да го запомня, старото му име е Паркинги и гаражи, което, нали контролира и в петък, събота и неделя слага ред и събира, естествено, такси за ползването на тези паркинги. Така че, на практика не се задъхва градът от този голям приток на автомобили и търговци. Те по някакъв начин вече са се регламентирали от общината. Нали пазарът също се модернизира. Между другото, нашият пазар е единствен сигурно в страната, който издава вестник. Да. Освен това, нали има и сайт, електронен вестник, където, нали все пак хората могат да се ориентират.

И: Какво има, защо има?

Р: Да. Не само за общинското предприятие, ами и къде могат да спрат, какви връзки и комуникации могат да, даже могат да видят и какво е времето в Димитровград тоя ден. И, нали, адаптират се нещата – според промените, според потребностите, но не са големи възможностите.

И: Добре де, ама означава ли това, че, по начина по който описахте, че общината предоставя право на ползване, те си купуват фактически съоръжението и си го поставят, че няма фирми и отделни търговци, които се отказват от това?

Р: Има, има, постоянно отпадат.

И: Взимат си шапчицата, конструкцията? Какво става тогава?

Р: Ами… продават я на следващия.

И: Значи има, така да се каже търсене, не само…

Р: Има търсене, да. Ами то е, те са естествени процеси. Значи някои отпадат, идват други на тяхно място, нали. Все пак обаче възможностите са ограничени, нали, аз предполагам, че кандидатите са повече.

И: Отколкото тези, които се отказват.

Р: От тези, които се отказват. В един момент правото, което те ползват, е много ценно. Нали, самото право е ценно. Още повече, ако е на добро място. Щото пазарът той също има, нали сектори, които са атрактивни, има сектори, които не са толкова атрактивни. Там също си има някаква регламентация. Така че споразумяват се, нали. И това е хубаво, че беше дадена възможност на хората директно да се.

И: Договарят?

Р: Договарят, да. Докато имаше един период, така беше направен правилникът, че всичко трябваше да минава през ръководството на пазара. И просто не се даваше възможност на хората да контактуват свободно. Нали, естествено слуховете са, че това нещо се прави за пари, за да може, нали, едно атрактивно място да го продам не аз, който се отказвам, а…

И: Да, общината?

Р: Не общината, не, а двама човека в общинското предприятие.

И: Сега вече няма основания?

Р: Ами да, от 4 години няма основания, няма такова нещо, сега са съвсем свободни отношенията.

И: Добре, аз сега най-после ще ви върна към събитието, което, едва ли не първо споменахте – 89-та година, ноември. Казахте, че си спомняте?

Р: Много добре си го спомням.

И: Надеждите си спомняте?

Р: И хронологията си спомням.

И: И хронологията. Айде сега внимателно да я проследим?

Р: Добре.

И: 10 ноември 89-та, Димитровград. Кой сте вие, какво правите, как чувате, какво следва? И нататък вече в града какво става?

Р: 10 ноември аз бях журналист в тогавашния общински вестник, „Димитровградска правда” се казваше. И в интерес на истината самият аз разбрах за кулминацията на промяната, прословутия пленум на ЦК на БКП от телевизора. Видях Тодор Живков така с безкрайно изненаданата физиономия и увисналата челюст, той ми се е запечатал в съзнанието. И така, интуитивно разбрах, че идва нещо, което ще промени изцяло живота на всички. Въпреки че аз наистина, самият аз не очаквах така лесно и демократично да го кажем отстъпване на властта от страна на управляващата партия. Но тогава, като един млад журналист, бях 29-годишен, млад все пак и с още така един мой колега, Емил Георгиев, също той, бяхме двамата така част от младото поколение в „Димитровградска правда” и като млади хора бяхме бунтари по дух. Аз също смея да твърдя, че съм бил част от духа на промяната. Аз исках да се променят нещата. Сигурно не съм осъзнавал, защо точно го искам и какво точно ще последва от тая промяна, но…

И: А какво сте искали?

Р: Исках просто да се промени, дразнеше ме този хегемон, който се установяваше, нали от страна на Партията, да ти определя съдбата, да ти чертае целия живот, да го кажем в детайли, примерно да, да, цял живот да чакаш да си купиш кола, цял живот да чакаш да си купиш апартамент и да зависиш от волята на някого. Въпреки че и сега зависим от волята на някого.

И: Но малко по-различно?

Р: Но малко по по-различен начин. Да не можеш да пътуваш в чужбина, да не можеш да видиш света, да не можеш да, така да бъдеш част от тоя свят. Ей тия неща ме дразнеха. Просто, чисто младежки виждания са били, нали. И общо-взето исках да се промени, дори така мога да кажа, че от първия момент съм участвал в тези неща. Значи аз много добре си спомням, когато беше направен първият митинг в Димитровград, и предисторията на този митинг.

И: Айде разкажете я сега?

Р: Значи, точната дата ми убягва в момента. Но, беше направен след втория голям митинг в София.

И: В края на ноември?

Р: Там някъде, края на ноември, непосредствено след втория голям митинг, това съм го запомнил. И след 10 ноември вече стана ясно, че нещата се променят. Стана ясно, че Тодор Живков, който, нали се смяташе за вездесъщ и безсмъртен, аз не го казвам със злоба, защото всъщност аз лошо не съм видял от тогавашното управление. Вече е паднал, значи това, което никой не вярваше, стана факт.

И: Как се промени града?

Р: Започнаха едни брожения, естествено, веднага в града, нали. Така, властта беше втрещена и не знаеше какво да прави. Тогавашната власт. Те между другото бяха много свестни хора. Имахме късмет в Димитровград управлението да бъде от едни така съвременни и в същото време стъпили на земята хора. Аз ви казах за Сашо Димитров…

И: Да, да, да.

Р: Тогавашният кмет – един много колоритен и много ерудиран, начетен и с много така смели, по-късно го отчетох, за времето си погледи и действия. Също така и заместниците му, секретаря на общината, нали, аз ги познавам тези хора и знам, че те не се промениха. Те не станаха, нали част от сегашната нова буржоазия, останаха си обикновени земни хора. Та в тоя момент просто бяха втрещени и не се предприемаше нищо като така доказателство за сила, за респект и т.н. И веднага след 10 ноември, така една група интелектуалци бяха, която беше по-така, повечето бяха интелектуалци, които преди това част от тях се събираха, имаше един военен клуб, по-скоро беше не военен клуб, а имаше военни блокове, където бяха настанени семействата на военните, тука имаше поделения две или три поделения имаше в Димитровград – и там имаше едно ресторантче и там се събираха, нали, инакомислещите. Те бяха така една група около един човек, който по-късно разви много сериозен бизнес, дори може би сте и чували за него – Иван Евлогиев се казва, един колоритен човек, който в онова време беше директор на една също съвременна фабрика „Стил”, за алуминиеви щори. Той се кооперира с някакви шведски предприятия, така беше един от инакомислещите комунисти. Тогава беше БКП още. И така един кръг около него, така от млади хора, които с по-различен начин на виждане, с по-различен поглед, интелектуалци около тях имаше. Може би вече в навечерието на 10 ноември са започнали сбирките в този военен, военния клуб, там. Но веднага след 10 ноември обаче се направи една голяма, вече открита, сбирка там и си спомням, че, не, аз на нея не присъствах, значи тя не е била много голяма. Може би този кръг е решил, че вече ще трябва да инициира и нещата в Димитровград, 10-12 човека тогава да са били. Вземат решение да поканят приятели и съмишленици, нали, на още една сбирка, където вече да се реши какво ще се прави тука. И така, аз също имах късмета да бъда поканен от мой приятел, да присъствам на втората сбирка. И си спомням, така бяхме 30 човека, един бурен дебат, какво ще се прави в Димитровград, какво ще правим, как ще реагираме ние на тази енергия, национална, която започва да блика отвсякъде? И се реши да се направи митинг. Да се направи митинг и се предложи една декларация. Прие се една декларация за защита на Димитровград и развитие на Димитровград. Аз си я пазя в къщи, предполагам, ама не се сетих просто да я потърся и донеса.

И: Това е изключително интересно.

Р: Да, прие се една декларация, където се казва „ние повече не искаме да бъдем част от ретроградното минали и настояще. Димитровград е единственият град, - който е между, много интересно виждане, единственият град, която е обърнат с гръб към реката си, с гръб към Марица. И това символизира, нали нашето нежелание да бъдем част от световния напредък. Защото, нали реката така символизира движението.

И: Напред?

Р: Символизира напред, да. Ние единствени сме с гръб към реката. Ние трябва да реагираме и т.н. И се взе решение да се организира митинг. И тука става интересно. Приехме я тази декларация.

И: Всички са комунисти?

Р: Ами не са били всички.

И: Но повечето?

Р: Аз тогава не бях, примерно, защото тогава не можеше всеки да стане член на партията.

И: Да, да, да.

Р: На мен лично, като ме приемаха в „Димитровградска правда”, като кандидатствах, нали малко ще се отклоня, но тогава главният редактор беше болен и заместник-главният редактор, той в момента е жив и здрав, сигурно някой от вас ще го интервюира, няма начин да не го интервюира, не можа да поеме риска да ме вземе на работа, защото не съм комунист. И каза човекът, „иди, стани партиен член и тогава ела”.

И: И тогава ела пак?

Р: Да. Добре, ама то имаше квоти, не можеше всеки да стане. Нали на година приемат в съответната организация или там, където работиш толкоз. И няма как. И аз му обяснявам, че не мога да стана. И той каза „ами като не можеш, това е положението”, да. Хубаво, че после така пак главният редактор, който назначиха, Недялка Димова, тя беше така част от екипа на Сашо Димитров, за който говорих, с по-други виждания…

И: И каза „Айде!”?

Р: Ами тя ме извика. Аз нали си бях депозирал, тогава не беше СV, беше автобиография, прочела жената, обади ми се.

И: Идвай?

Р: Идвай. И така. Но не беше, та не са били всички. Но, примерно 2/3 са били със сигурност.

И: Да, да.

Р: И взе се решение да се прави митинг. Обяви се датата на митинга, обаче тогава започнаха, значи, тоест отзвукът от събитията около преименуването на турците България, нали, тогава започна и движението за създаване на Движението за права и свободи.

И: Да?

Р: Турците започнаха да се обединяват, етническите турци в България.

Р: В Димитровград няма. Но в Хасково има много.

И: Да?

Р: Нали, в Димитровград са, общо-взето, има между 400 и 500 гласа на избори, значи са толкова, горе-долу. Но властта веднага, сега търсейки начин да реагира, започна да, пусна слуха че това нещо ще се използва от турците за да се предизвикат масови безредици, да се възпламеняват бомби и затова не бива да се събират много хора, защото после ще ви тежи на съвестта, ако има невинни жертви, нали, правете сметка, започнаха да викат един по един хората от инициативния кръг.

Р: Не, тука в нашия, в нашата община.

И: Тука?

Р: Ами няма как, хората трябва да слушат. Дори да не са съгласни, то си имаше някакъв ред. И започнаха един по един да ги привикват. И аз си спомням много добре, организира се една извънредна сесия на тогавашния градски съвет, и на тази сесия, нали, първият секретар на партията започнал да говори колко е опасно това, което се прави, какви непредвидими последици може да има…

И: Това, което се прави, в смисъл подготовката на митинга?

Р: Подготовката за митинга, да. Изобщо тука, това е много опасно, може да има непредвидими последици, по някакъв начин бяха пречупили Евлогиев. Той излезе на трибуната да кажа, че „сгрешили сме, другари“, нали. Наистина, това нещо може и да се случи, може и да има. Затова отлагаме митинга.” Нали, по радиоточката, по радиовъзела,. Бяха ги привикали всички, беше упражнен върху тях натиск. Аз не казвам, че тия хора, нали са се предали, но така или иначе, тогава всичко беше в ръцете на партията и властта. Нали, властта, държавата, всичко беше съсредоточено. Така че винаги има начин да намериш слабото място и да пречупиш един човек. И просто, така инициаторите, един след друг, и по радиото, и там, от трибуната призоваха да не се прави митинг. Но въпреки това един кръг от тези хора, нали, решиха, че ще се прави митинг. И който иска да се отказва, който иска да дойде, нали ние ще направим митинг. Така, и, нали, разбрахме се, че ще излезем на трибуната, то не на трибуната, а тука беше обявен така, на площада пред киното. Пак от тази трибуна, тя беше направена. Ще го направят тоя митинг, а пък който иска да дойде. От общината, нали, не дават разрешение, но и не забраняват, да. Депозираха там молба някои от тези хора, които останаха, и общината не отговарят, нали, нито отказ, нито съгласие. Обаче, вече края на ноември е било, доста хладен ден, аз си спомням, и сутринта тръгвам от къщи, имах едно военно яке и казвам на жена ми „абе, ще сложа тоя път военното яке и една грейка отдолу, щото не се знае какво ще стане“.