Искам да ти вярвам

91
Мат Харпър вдигна ръка.
— Можете ли да ми дадете известна представа за графика, за репетициите и после за пиесата? Извинявайте, вие сигурно си ги знаете тези неща.
— Мат, момчето ми — каза Финли и се плесна с длан по челото,
— аз съм идиот. Приятели, това е Мат, той е тук, защото пише книга и идва от — Финли вдигна вежди, Мат каза „Бристол“ и се чуха няколко възклицания, преди Финли да продължи: — Колкото до твоя напълно резонен въпрос, разполагаме с шест седмици за репетиции, което означава по три репетиции седмично, в понеделник, сряда и четвъртък,
а когато наближи датата на представлението, се събираме и в неделя следобед. Дати за представленията? Четвъртък, петнайсети април и петък, шестнайсети април. Точно преди Великден. Страхувам се, че графикът е много натоварен.
Дженифър видя как Мат Харпър си сложи очилата и записа нещо в тефтера си. Сега той още повече й приличаше на пират. Тя подаде бележника на Памела от лявата й страна.
— Какво ще кажеш, Харпър? — попита Лиса. — Навярно във вените ти тече кръв на викинг. Те винаги са ограбвали нашите брегове.
Ти каква плячка търсиш?
Джен не чу отговора на Мат Харпър, защото Памела се протегна и стисна ръката й. Дженифър се овладя. Бедната Памела, тя се изживяваше като грижовна, състрадателна душа и щеше да се съсипе,
ако знаеше, че зад гърба й хората я наричаха „пиявицата“.
— Добре ли си, Дженифър? — попита тя, наклонила глава на една страна и облещила неестествено големи кръгли очи зад дебелите стъкла на очилата, като някаква много загрижена сова. — Само аз забелязах колко те разстрои срещата с новодошлия, затова ми се иска да ти предложа…
— Извинявай, Памела — Джен се изправи, — тъкмо си спомних,
че трябва да помогна на нашите да приберем овцете за през нощта.
Памела примигна.
— Овцете в…
— Инсталирахме ново съоръжение срещу крадци на добитък.
— Но, но…
Дженифър обърна гръб на Памела и потърси Дъг.

92
— Мисля да се прибирам — каза му тя. — Би ли ме извинил пред Финли и му предай, че ще му се обадя утре, чу ли?
— Да, разбира се. — Дъг погледна към Памела. — Не обръщай внимание на пиявицата, ти се справяш блестящо. Само си помисли, по това време миналата година изобщо не можеше стоиш тук, а сега си сред нас и се бориш смело.
Странно как съчувствието на Дъг й вливаше енергия, вместо да й изсмуква кръвта със сладникава сълзливост. Памела можеше да научи много от него, ако говореше по-малко и слушаше повече.
— Обзалагам се, че догодина по това време ще се явяваш на прослушванията за главните роли. Това ще изтрие усмивката от лицето на Джоселин.
— Подбирай си изразите, Дъг.
— Извинявай. От лицето на оная крава Джоселин.
— Това е друго нещо.
Джен излезе от пъба, без да поглежда към Мат Харпър.
Дъг имаше право, миналата година по това време тя не можеше да седи в компанията на много хора, а сега напредваше с огромни крачки. Но колкото и смели да бяха тези крачки, Джен никога нямаше да се върне на мястото, откъдето бе тръгнала. Тя никога нямаше да седи на мястото на Лиза, да разговаря непринудено с привлекателен мъж, с който се беше запознала преди малко, или да си мечтае, че ако между тях имаше химия, можеше по-късно да остане насаме с него и да провери какво се криеше под грозния му пуловер.
И тя не можеше да си представи как това щеше да я накара да се почувства по-малко нещастна, отколкото беше сега.
— Ти имаш ли представа колко е часът, по дяволите? — изгърмя гласът на О’Дауд в слушалката.
Насред непрогледния мрак на нортъмбърландската нощ,
покатерен върху мемориалната пейка на Питър Кларк, Мак отговори с не по-малко гневен глас:
— Единайсет часът и двайсет минути, все още сме в една часова зона… и се обаждам да ти кажа, че няма да направя това, което искаш от мен. Не. Никога. Не.

93
— Аха — процеди О’Дауд, — значи си я видял, така ли? Много ли е страшно?
— Ти си негодник. Трябваше да ми кажеш, трябваше поне да ме предупредиш.
— Помислих си, че ще изложа на риск нашата сделка. Освен това, помисли си добре. Това улеснява нещата — тя няма никакво самочувствие. Ако хубавец като теб й обърне малко внимание, тя много по-бързо ще ти се довери.
— Да не искаш да кажеш, че не си могъл да намериш слепи новородени котенца, които да наритам в замяна на тази „мисия“?
Мак знаеше, че би трябвало да умира от студ, но вътрешно кипеше от омраза към О’Дауд.
— Няма да го направя. Не мога да причиня това на човек, който и без това е смазан.
— Ще го направиш. Ти се съгласи. Рори Силвестър е подарил кола на Кресида, досега той не е правил такова нещо. Можеш ли да си представиш, ако те двамата се свалят? Целият свят ще полудее, да не споменаваме жена му. Тя е онази малка латиноамериканска фурия, а баща й е режисьорът, който печели всички награди за чуждоезични филми…
— Не те слушам.
Чу се нещо, което много приличаше на ръмженето на О’Дауд.
— Съветвам те да ме чуеш, синко, иначе ще започна да пускам на части материала за шпионската афера, за да разпаля гнева на публиката. Нали се сещаш, разни нови разкрития, които да сочат, че сър Теди може да е имал любовница. Разни такива любопитни неща.
— Последва дрезгав смях. — Знаех си, че ще се размекнеш. Мак
Камата ли ти казваха? По-скоро си Мак Лигльото. Разкиснал си се от съжаление и гузна съвест. Ще изпълниш мисията, иначе Филида ще загази, а заедно с нея и цялото ви семейство.
— Ще го преживеем.
— Сериозно? Обясни ми как едно дете на четири или на седем години може да преживее това? На детската площадка ще падне голяма веселба: баба ти е предателка и пияница. Вероятно ще трябва да напуснат Бат. Не мисля, че бизнесът на зет ти ще оцелее след такъв удар, а ти?
Мак не знаеше какво да отговори, идеше му да потъне вдън земя.

94
— Така че си прибери кървящото сърце и се залавяй за работа.
Всъщност, ти не каза колко грозно е положението. На снимките изглежда отблъскващо. Искаш ли да ти разкажа какво се е случило?
— Върви по дяволите — каза Мак, но О’Дауд все пак му разказа.
— Една неделя вечер излетяла през предното стъкло на колата,
след като се напила на някакво парти в Манчестър. Глупавата патка не си била сложила предпазния колан. В колата били двете с Кресида.
— Чакай, какво каза? Кресида е била с нея? Тогава защо никой не знае нищо за тази история? — Мак по навик погледна през рамо.
— Сключила е споразумение с пресата, извадила е кирливите ризи на един от бившите си любовници, анонимно, естествено, в замяна на пълното информационно затъмнение на катастрофата.
Нейният импресарски екип е безжалостен. Помниш ли какви пикантни подробности излязоха за онзи нещастник? Онзи, който обичал да използва…
— Благодаря. Сещам се за какво говориш.
Мак завърши разговора и прослуша гласовата поща на собствения си телефон, включително съобщението от Тес, в което тя му казваше, че се радва, че е пристигнал жив и здрав. Докато крачеше изморено към къщата, Мак се опита да задържи усещането за утеха в гласа й. Той седна във фотьойла и се вторачи в потискащия куп сива пепел и угаснали въглени в камината.
Колкото и да си блъскаше главата в проблема с Монтгомъри и
Филида, Мак не намираше изход. Лесно можеше да пожертва Филида,
но не и Тес, Джо и момичетата.
Мак отново се замисли за Дженифър и затвори очи.
Навярно тогава нямаше да вижда непрекъснато белега на лицето й.
Но когато затвори очи, белегът оживя във въображението му,
затова Мак стана и се качи на горния етаж, събу обувките си, изхлузи чорапите си и седна на площадката, докато не му стана толкова студено, че се уви в юргана и си легна.
Положението беше много по-сериозно, отколкото си беше представял. Той от самото начало знаеше, че рискуваше да попадне в съда, че О’Дауд щеше да отрече, че го е наел, но се успокояваше с мисълта, че беше по-добре да пострада само той, отколкото цялото му семейство. Но когато видя лицето на Дженифър…

95

Изтегляне 3.4 Mb.

Сподели с приятели: