Искам да ти вярвам
Изтегляне 3.4 Mb. Pdf просмотр
|
| ГЛАВА 11 На другата сутрин Мак отвори входната врата и видя две бутилки мляко и един невероятно стар дядка. С вид на току-що измит с четка, сапун и паста за зъби, той се подпираше на бастун и най-изразителната черта на лицето му беше дългият, остър нос. — Можеш ли да ми отвинтиш капачката? — каза той с местния напевен говор. — Капачката? — Мак огледа стареца от главата до петите, питайки се какво точно имаше предвид той. — Да. — Дядката тикна към него един буркан с хрян. Мак взе буркана, питайки се дали дядката беше някой негов съсед, или идваше от някое по-далечно място. Може би Мак се беше нанесъл в къща, чиито обитатели традиционно извършваха тази услуга, така както имаше хора в швейцарските селца и кантони, при които човек можеше да отиде и попита дали набраните в гората гъби са ядивни или отровни. Той отвори буркана с лекота и го върна на стареца. — Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Мат Харпър. — Знам. — Старецът го огледа подозрително и тръгна по пътеката съвсем бавно, полагайки огромно усилие да държи буркана и бастуна в едната си ръка и да се подпира на парапета с другата. Той се спря в основата на стъпалата и се наведе полека, за да провре буркана през парапета, за да го сложи на пътеката на съседната къща. Аха, значи ти си този, който ме следи иззад пердето. Разкрит си. Старецът слезе по стълбите, заобиколи стълба, изкачи стълбите към своята къща, наведе се да вдигне буркана и продължи да пъпли към собствената си врата. — Тогава довиждане — каза Мак, но съседът му се прибра в дома си, без да му обърне никакво внимание. Мак се върна при лаптопа си и се зае отново със записките, които си водеше, като реши, че всъщност не си струваше да добави „В 106 съседната къща живее недружелюбен старец, който яде хрян“. На вратата отново се позвъни. — Още нещо за отваряне? — подметна Мак, докато отваряше вратата. Дженифър Роузби се стресна и наведе глава. За момент Мак се почувства объркан, а после прецени, че това беше нормална реакция. — Извинявай — каза той, — помислих те за моя съсед. — Осъзнавайки, че тези думи звучаха още по-странно от предишната реплика, той побърза да се зарадва на платнената торба, която Дженифър му подаде. — О, боже, ето къде съм я оставил, в библиотеката. Аз си мислех, че съм я забравил в автобуса. Много благодаря. — Той се престори, че проверява дали бележникът и химикалката му са все още вътре, а после вдигна глава и видя, че Дженифър държеше в ръка дебел куп листа, защипани с кламер в горния ъгъл. — Знаем, че ти каза, че искаш да помагаш само зад кулисите, но Финли те моли да прегледаш репликите за ролята на Себастиан. Мак почувства, че Дженифър полагаше огромно усилие, за да изговори всичките тези думи наведнъж и почти през цялото време да го гледа в очите. — Финли умее да е много настойчив — усмихна се тя и тикна сценария в ръцете му. Мак си наложи да не погледне встрани. На дневна светлина белезите изглеждаха още по-страшни, дори скверни, сякаш някой варварин беше обезобразил произведение на изкуството. Белезите се начубъбриха, когато тя се усмихна, и Мак се запита дали неговата ответна усмивка изглеждаше толкова фалшива, колкото той я усещаше. Дженифър понечи да си тръгне, но той знаеше, че не бива да пропуска златната възможност да общува с нея на четири очи. — Надявам се, че не ми се сърдиш за моята глупост при първата ни среща в пъба — каза той — … и в библиотеката. — Какво пък, можеш да опиташ за трети път — отговори тя, забила поглед в рамката на вратата. Ох. Не очаквах такъв отговор. — Аха, да, хъм, радвам се, че можеш да се шегуваш с това. Просто ми се стори, че ти си малко… 107 — … че имам каменно изражение? — довърши тя и вдигна вежди. По дяволите, Мак се канеше да използва същите думи. Какво ти става, да не смяташ да преровиш синонимния речник за всички изрази, които съдържа думата лице? — Разстроена — изтърси той, — смятах да кажа разстроена. — Не, не, не съм разстроена. Не исках да създавам такова впечатление. — Тя замълча и се намръщи. — Заради белега до окото е, мисля, че ограничава движението на лицевите ми мускули. — Аха, ясно — заговори припряно Мак, — разбирам. Добре, значи ще се видим на прослушването? Дженифър кимна сковано, обърна се и тръгна по пътеката и Мак забеляза колко стройна беше тя, колко модерни и елегантни бяха дрехите й и че обувките й, макар спортно-елегантни, бяха от луксозна марка. Тя се обърна точно когато старецът от съседната къща се появи на вратата. — Здравейте, господин Армстронг, как сте днес? — поздрави тя. — Горе-долу — отговори старецът и спря успоредно до нея, от другата страна на парапета. — Тъкмо се видях с новия ви съсед. — Извадила си късмет? — каза господин Армстронг и се намръщи. — Защо ми казваш това? — Не, видях се с новия ви съсед — повтори Дженифър, като посочи Мак и той улови нейния поглед и леката й усмивка, като също й се усмихна. Тя първа отклони очи и отново насочи вниманието си към господин Армстронг. — Отивам до магазина — рече той. — Трябва ми сода бикарбонат за зелето. Трябва да го претакам през уикенда. — Позволете да ви помогна. — Тя прекрачи парапета толкова грациозно и елегантно, че Мак би помислил, че му се е сторило, ако тя вече не беше в съседния двор. Дженифър тръгна до господин Армстронг, но не го подхвана показно за лакътя, а остави старецът да се подпре на ръката й и да намери опора. В този момент тя толкова силно му напомни Тес, че Мак бързо влезе вътре и затвори вратата, без дори да се сбогува. От прозореца проследи бавната разходка до магазина, изпълнен с чувство на вина, задето я принуди да направи признанието за ограничената мимика на 108 лицето й, но с пълното съзнание, че занапред щеше да извърши още по-лоши неща, за които да се чувства виновен. — Вашият съсед изглежда симпатичен човек — каза Дженифър на господин Армстронг, когато се увери, че Мат Харпър се беше прибрал в къщата. Господин Армстронг кимна. — Надявам се да е по-почтен от онази в магазина. — Пише книги за пешеходните маршрути в Англия. Това е добро и здравословно занимание, нали? Джен чу как старецът цъкна с език в израз на неодобрение. — Разходките сред природата не са показател за добър характер — отсъди господин Армстронг, — всеки може да се разхожда. Онази там в магазина, и нея съм я виждал да се разхожда. Хитлер, Пол Пот, Сталин. Всички те са можели да се разхождат сред природата. Дори Юда Искариотски, най-големият предател, той също се е разхождал. След като не можа да измисли някакъв аргумент в своя полза, Джен се възползва от това, че стигнаха до магазина и освободи ръката си от хватката на господин Армстронг, отвори му вратата и му пожела приятен ден. На връщане от селото Дженифър се отби до пейката на Питър Кларк и се запита какво я беше накарало да каже онова нещо за изразителността на лицевите й мускули. Сега той щеше да си помисли, че тя търсеше съчувствие. Мат Харпър определено се натъжи след нейните думи. Или може би се почувства неловко: в крайна сметка тя го беше засрамила заради неговите нетактични коментари за лицето й. Но той криеше нещо под цялата тази ведра безгрижност. Неговите кафяви очи умееха да проникват в душата, особено когато се усмихваше. Джен отново изпита смущение заради онова, което му беше казала. Загледа се в зелените хълмове и полета, после се засмя. Откъде си беше купил тези ужасни дънки? В чифт добре скроени дънки той би изглеждал, хъм, по-добре. Дрехите му стояха като взети назаем. В Бристол нямаше ли нормални магазини за мъжко облекло? Излъчването на непоправим ентусиаст също му придаваше вид на смотаняк. 109 Но общото въздействие, което Мат Харпър имаше върху нея, не беше на смотаняк без вкус и усет за мода. Дженифър отново се засмя, но този път над себе си, задето се опитваше да си изясни какво харесва в него. Той беше просто един от онези мъже, по които жените си падаха. Джен тръгна бавно към дома, унесена в мисли за неговите очи и надявайки се неговият актьорски талант да превъзхожда усета му за мода и стил. |