Искам да ти вярвам

99
— Извинявайте, не ми е лесно, но се чувствах длъжен да дойда и да изясня ситуацията — каза той. — На вас сигурно ви е дошло до гуша от потресените физиономии на хората, когато ви виждат за първи път, а след това се преструват на спокойни и непринудени.
Дженифър се почувства разголена. Сякаш той беше надзърнал в мозъка й и беше видял истинските й чувства.
Той заговори отново, ръцете му се движеха, сякаш за да загладят думите.
— Когато видях лицето ви в пъба, аз не реагирах много тактично. Страхувам се, че съм имал доста стресната физиономия.
Дженифър искаше да избяга и да се скрие в пухкавия пуловер на
Лайънъл. Мат Харпър сякаш усети това, защото вдигна ръка в жест,
който казваше „спри“.
— Виж, моето единствено извинение е, че аз бях потресен от контраста с всичко друго във вас — каза той.
О, боже, буцата в гърлото й започваше да се топи. Джен усети, че мигаше прекалено бързо, но по някакъв начин умът й отчиташе, че под съкрушителната, брутална честност имаше нещо, което той навярно смяташе за комплимент.
— Сигурно ви е достатъчно трудно да се срещате с нови хора,
които замръзват срещу вас като вкаменени.
Очите му търсеха в нейните някакъв знак за това как се чувстваше. Челото му беше леко намръщено, сякаш го мъчеше главоболие.
— Аз… не… вие… — Устата на Джен беше пресъхнала.
Дясната му ръка попипа лицето му и той го потърка бавно,
докато говореше, сякаш на някакво дълбоко ниво се опитваше да осмисли същността на белязаното лице.
— Много се страхувам, че усложнявам положението и ви унижавам още повече. — Ръката му замръзна на място и той се усмихна смутено. — Аз през повечето време обикалям сред природата или гледам белия лист хартия, рядко общувам с хора… или поне така казва моята приятелка.
Този път думите излязоха от устата й:
— Не, няма проблем. Просто вие сте много… прям.
— Искате да кажете нетактичен, но вие сте твърде любезна,
струва ми се… обаче се радвам, че го приемате по този начин, камък

100
ми падна от сърцето. — Внезапно той протегна ръка. — Искате ли да започнем наново и ви обещавам, че няма да ви гледам като отровен.
Дженифър чу само писукането на четеца на баркодове,
последвано от глухия звук на удрянето на печата с датата. Един бърз поглед потвърди, че думите бяха смутен изблик, а не целенасочена подигравка, въпреки че това не ги направи по-малко болезнени.
Ръката му продължаваше да е протегната към нея, въпреки че сега изглеждаше някак вяла. Беше красива ръка, принадлежаща на хубав мъж, но за Дженифър беше непосилно да я поеме.
— Трябва да се връщам на бюрото ми — каза тя и мина бързо покрай рафтовете със Стивън Кинг, Хилари Мантъл и Джордж Оруел.
Джен знаеше, че държанието й сигурно изглеждаше грубо и странно,
но тя подозираше, че ако не се беше оттеглила, щеше да се свлече на пода.
Той я последва до бюрото и Джен се шмугна зад него и седна на стола. Шийла се появи, бърза като светкавица.
Лайънъл продължаваше да се цупи.
— Тогава довиждане — каза Мат Харпър с онази весела усмивка,
която вече изглеждаше скована. Той кимна на Шийла и Лайънъл и си тръгна.
Шийла дори не изчака вратата да се затвори.
— Добре, Джен, кажи сега кой е този мъж, защо дойде да говори с теб и защо има толкова хубаво дупе?
— Шийла, не говори такива неща в библиотеката — сряза я
Лайънъл, — тук има деца.
Дженифър им разказа кой беше Мат Харпър и защо беше в
Нортъмбърланд, но не и защо беше дошъл в библиотеката.
Шийла й хвърли лукав поглед.
— Добре, ти умело прескочи най-важното, госпожичке. Сега виждам вашата пиеса в съвсем нова светлина. Ако обуете намусения
Нийл в чорапогащник и гащи балон и го качите на сцената, няма никакъв шанс да ме отлепите от Коронейшън стрийт, но ако изкарате този хубавец, няма начин да пропусна премиерата. Време е за чай,
Джен, искам да ми разкажеш всички подробности за него. — Тя се засмя на шегата си.
— Значи той пише книга за туристическите маршрути в
Нортъмбърланд? — подхвърли Лайънъл с още по-намусена

101
физиономия. — Какъв новатор.
Дженифър се скри в канцеларията, но Мат Харпър не й излизаше от ума. Защо тя не беше поела онази протегната в знак на приятелство ръка? Заради последните му думи, които той изрече от притеснение?
Заради неговата болезнена честност?
Или защото знаеше, че допирът на нейната кожа до неговата щеше да я накара да почувства всички онези неща, които не беше изпитвала от много отдавна. Неща, които човек с нейната външност не биваше да чувства към някой, който изглеждаше като него?
Мак се запита дали някой щеше да забележи, ако той се прислонеше до стената на библиотеката в Тайнфорт и започнеше да си блъска главата в нея. Разсъжденията на тема „вашето лице“. Просто брилянтно. Единствената тема, която трябваше да избягва, а той се беше закопал в нея.
Мак намери едно кафене и изгълта чаша двойно еспресо и шоколадов мъфин, без да усеща вкуса им. Боже, в каква каша се беше забъркал. Въпреки че беше репетирал извинението си през цялото пътуване с автобуса, то се беше оказало много по-трудно, когато се изправи пред истинската действителност на онова лице.
Дали това, че накрая Дженифър се беше оттеглила, без да поеме ръката му, беше знак, че Мак просто трябваше да връчи на Филида лопата и да й заръча да започва да копае масовия гроб на тяхното семейство?
И все пак насред пълното крушение той успя да събере някои неща, които можеха да се окажат полезни. Като това, че мъжът зад бюрото очевидно имаше някакви чувства към Дженифър, че Соня имаше по-страшна, по-голяма сестра на име Шийла и че тонът на
Дженифър подсказваше, че техните отношения не бяха съвсем гладки.
О, да, и че Мак имаше същия вкус към пуловери като настръхналия
Ромео в библиотеката. Той едва не се беше засмял с глас, когато забеляза това.
Мак се огледа. Намирането на свястно кафене тук, в скования от студ и мраз север, беше като да попаднеш на суши бар в пустинята.
Но белегът наистина беше ужасен. Човек не можеше да откъсне очи от него, когато разговаряше с нея. Да откъсне мислите си от

102
нейните високи скули и сини очи. В нейните черти имаше нещо източноевропейско или може би скандинавско, а и с тази руса коса.
Мисълта за викингите го подсети за шегата на Лиза за грабителските набези от север и Мак прекара още няколко приятни минути в мисли за гърдите й.
И все пак Дженифър не беше онази затворена, тъжна душа, която той си беше представял, съдейки по вчерашното й държание в пъба.
Тя притежаваше истинско чувство за хумор, което вероятно не трябваше да го учудва: щом тя се беше готвила да стане актриса,
трябва да е била общителна и много уверена.
Той си взе още едно кафе и кода за безжичния интернет, намери си закътано място, където никой нямаше да го вижда и извади лаптопа от раницата си. Толкова му липсваше възможността да рови в интернет или да говори по мобилния си телефон, когато му се прииска. В
първите няколко минути той отговори на получените имейли,
създавайки впечатлението сред приятелите си, че все още беше в Бат.
После проучи основната информация за селото, в което Тес си мислеше, че живее брат й. Както можеше да се очаква, там имаше пъб.
След това той прегледа сайтовете за светски клюки и откри, че
Кресида беше спасила от удавяне някакъв папарак. Чудесна пиар акция. Тя сигурно се беше изкушавала да задържи главата му под водата.
Когато се върна в Тайнфорт, Мак си купи чифт дебели ръкавици и се поразходи, за да се ориентира. Въпреки преобладаващите благотворителни магазинчета, мястото създаваше усещане за благоденствие, край реката имаше модерни супермаркети, а нагоре по хълма се издигаха старите сгради. Архитектурата представляваше някаква бъркотия от епохи и стилове, но общото впечатление беше за древни традиции и стари обичаи. Мак надникна в старото абатство,
което се издигаше на централния площад и си отбеляза наум кафенетата и магазинчетата за сандвичи, където Дженифър можеше да обядва и където той „случайно“ можеше да я срещне.
Това можеше да е всяко малко пазарско градче във всяко графство в Англия, ако не беше характерният местен диалект и акцент:
„Взех едно таквоз“, „Той отиде да купи ’артия“, „Тоз момък иска нещо за ’апване“.

103
Обзет от носталгия по дома, Мак отново тръгна към библиотеката, пресече улицата и влезе в парка, минавайки под мемориална арка в чест на старите войни, после мина покрай паметник в памет на други, по-нови войни. Той тръгна по алеята към богато украсена естрада и се прислони до нея, за да позвъни на Тес. Тя се зарадва и му даде да поговори първо с Фран, а после с Габи. Както
Мак подозираше, Тес беше прочела всичко за селото в интернет и той й каза, че храната и бирата в кръчмата са страхотни, къщата е страхотна и че в понеделник планираше да отиде до Адриановия вал
[1]
— А какви са местните хора? — попита през смях сестра му.
— Непонятни, но за сметка на това недружелюбни.
— Нали нямат обичая да изгарят на клада южняците като средство за развлечение?
— По-скоро за отопление, но не и за забавление.
Мак знаеше, че Тес правеше всичко възможно да го разведри,
макар че го побиха тръпки от новината, че Филида се държала прилично след последния скандал: той заподозря някакъв нов, още по- пъклен план, но с какво щеше да помогне на сестра си, ако й го кажеше? Те поговориха още малко, после Тес трябваше да затваря.
— Момичетата ти изпратиха нещо — каза тя на сбогуване.
Мак излезе от парка, след като неохотно помоли Третото лице да прибере пратката от Тес, но затова пък поиска посредникът да му донесе още пари на тяхната следваща явка, тъй като сега той щеше да похарчи останалите средства за две вентилаторни печки, електрическо одеяло и нови колонки за айпода му, за да може да прогони с музика мъртвешката тишина в къщата. Всъщност, Мак щеше да замъкне толкова елементи на съвременния живот в къщата, колкото можеше да качи в автобуса, без да изглежда като мекушав глезльо, който разполага с прекалено много пари.
Изгледите да похарчи парите на О’Дауд го развеселиха малко докато вървеше към магазина, но после Мак си даде сметка, че ако хванеше последният автобус за Бриндли щеше да се прибере в къщата най-рано в шест часа, смазан от необятната зелена шир. Той беше тук само от три дни. А вероятно щеше да остане два месеца, може би дори повече. Как щеше да издържи, по дяволите?

104
[1]
Адрианов вал (лат. Vallum Hadriani) е римско отбранително съоръжение от камъни и торф, което е дълго 118 км и високо 3 метра и се намира в Северна Англия, на границата с Шотландия. Строежът започва през 122 г. при император Адриан. — Б.пр.
↑

105

Изтегляне 3.4 Mb.

Сподели с приятели: