Искам да ти вярвам
Изтегляне 3.4 Mb. Pdf просмотр
|
| Тази малка стаичка те кара да се чувстваш като в капан. Мак чу Финли да казва: — Мат, дали би могъл… — Мак зае своята начална позиция на сцената и видя как вратата на Синята стая се затвори зад Алекс. По дяволите, той не беше постигнал почти никакъв напредък с Дженифър от онова прибиране с колата вече му се струваше, че тя го избягваше. Ако разговаряше с него, тя държеше главата си наведена или извита на една страна, така че той виждаше само съвършената половина на лицето й. Той почти усещаше опипом притеснението, което се издигаше като стена около нея. Сега този Алекс се беше вклинил и нямаше да му позволи да се доближи до нея до края на вечерта. Притиснат до бара в кръчмата по-късно, Мак затвърди впечатлението си, че Дженифър се чувстваше като уловена в капан. Тя изглеждаше изолирана в единия край на голямата маса с този Алекс, който седеше с гръб към останалите хора от трупата и отрязваше всякакъв път за контакт с нея. Което потвърди другото впечатление на Мак: че Алекс всъщност не харесваше театралния клуб и дружелюбните поздрави в залата бяха фалшиви. А Мак умееше да разпознава фалша. Общо взето, този Алекс беше надут глупак… въпреки че заслужаваше да му се признаят някои неща — според информацията на Соня, той не беше променил своето отношение към Дженифър след катастрофата. Мак реши да не мисли какво би направил той при подобни обстоятелства и вместо това насочи притесненията към по-неотложния проблем с Лиза. Неотложен в буквален смисъл — тя се притискаше до него с цялото си тяло и въпреки че Дъг я обсипваше с пълния арсенал от своите гневни и презрителни погледи, тя оставаше сляпа за тях. Затова Мак изпита облекчение, когато видя как Алекс стана и тръгна към него, което накара Лиза да се отдръпне леко. След няколко секунди високомерното изражение на въпросния Алекс се завря почти под носа му. Той се фукаше пред Дженифър, която го беше последвала, и Мак много бързо разбра, че това не беше в негова полза. Той трябваше да се придържа към ролята на безобиден и наивен писател. Да бъде Мат Харпър. 145 — Дженифър и аз се познаваме много отдавна — каза Алекс, след като двамата се ръкуваха и Мак видя как устните на Дженифър потрепериха. После Алекс добави с тромав шотландски акцент: — Чувам, че ти си от дълбоката селска провинция в Бристол. Какъв негодник. Мат Харпър кимна дружелюбно. — Явно се имаш за малко нещо актьор, а? — Ами, аз… — Навремето аз също играех. Сега съм прекалено зает, естествено. Оставих театъра на хората с повече време за губене. И талант. — Обаче следя новостите. Всъщност, Дженифър и аз тъкмо решихме да гледаме една пиеса на Кейсайд [1] в Нюкасъл другата седмица. Мак забеляза как Дженифър стискаше чашата си и се запита дали всъщност Алекс не беше взел самоволно решението за пиесата. — Браво на вас — каза той. Последва снизходителна усмивка. — Да, така е. Ами ти, познаваш ли семейство Дерик от Бризъл? О, комедийно въплъщение на Бристол, твоите таланти нямат край. — Не мисля — каза той и си придаде замислен вид, — но това не е учудващо, Бристол е доста голям град. — Но те са известна фамилия там. Важна фамилия. Благодаря ти, че изобличи моята нищожност. — Сред фермерите, Алекс — каза Дженифър, като пристъпи напред. — Спомни си, че Мат Харпър не е фермер, а писател. Изражение на Алекс стана още по-надменно. — Да, разбира се, писател, а не фермер. Сигурно не обичаш да си цапаш ръцете? Мат Харпър се усмихна извинително, но Мак Стоун си помисли: Ти нямаш представа колко са мръсни ръцете ми, приятел. Дори цял ден да ринеш кравешка тор, пак няма да се изцапаш колкото мен. Дженифър толкова се стресна от кукуригането на петел на задната седалка на колата, че за малко да влезе в канавката на прибиране от пъба. Тя наруга тихичко Дани, задето отново си беше 146 играл с телефона й, после се опита да игнорира кукуригането. Петелът обаче се оказа упорит, затова тя спря в обраслата с трева отбивка на пътя и изключи двигателя. Ако някой наблюдаваше хаотичното й движение по платното, сигурно щеше да си помисли, че се готви за състезание по офроуд в зелените поля на Нортъмбърланд, с риск да отнесе някоя овца. Какво пък, и друг път се беше случвало. Само след няколко минути тя се смееше с глас на поредната сага на Кресида за уредената от филмовото студио фотосесия с Рори Силвестър и неговата съпруга точно преди започването на снимките. — … отидохме в един нашумял ресторант в Санта Фе, отвъд ни очакваше кордон от папараци, естествено, защото ги бяха предупредили и ние трябваше да се престорим на страшно учудени и да се правим на неразделни приятели, които през ден обядват заедно. — Храната как беше? — Аз си поръчах много вкусна зелена салата с микроскопично филе от риба тон. Добре, че нямаше наливна бира, иначе цялото представление щеше да отиде на кино. Рори си взе стек, а Ана Мария си избра някакво ястие със страшно много люти чушки. Беше така любезна да ми даде да го опитам. Ох, тази жена не приема не за отговор. Дженифър вече започваше да добива представа за съпругата на Рори Силвестър. — За нула време станахме първи приятели. Ана Мария тактично беше помолила да пренапишат някои от любовните сцени между Рори и мен, преди да започнем снимките другата седмица — за да не ми „дойдат в повече“, както се изрази тя. Дженифър се разсмя с глас. — Рори се съгласи, разбира се, а когато Ана Мария отиде до тоалетната той ми каза, че в наши дни филмите са станали прекалено показни. Точните му думи бяха: „Защо да вадим на показ онези неща, след като знаем какво става, когато между един мъж и една жена има привличане“. Много мило, нали? — Ако не се брои онова за ваденето на показ. Ами ти… даде ли му да си гризне от твоя десерт? — Не, макар че той имаше голямо желание: Аз обаче постоянно си мислех за онзи музей във Венеция. 147 Дженифър си спомни витрината с девствения пояс, пред който тя и Кресида се бяха дивили. Колкото и да си падаше Рори по нея, Крес явно не беше впечатлена. Дженифър се загледа в тъмнината навън и се запита кога Крес щеше да я попита за Мат Харпър и какво щеше да й отговори тя. Мат Харпър? Защо не можеше да го нарича просто Мат? Тя произнесе името наум и то й прозвуча прекалено интимно. Сякаш след катастрофата тя отново беше станала девственица. — Хъм, така какво се римува с Кат, Хат и Бат? — невинно попита Кресида и Дженифър се засмя. — Не мога да повярвам, Крес. Толкова откровен намек. Освен това… няма нищо за разказване. — Нищо? — Ами, една вечер го закарах до тях. Той явно разбира как се чувствам, като гледам как другите играят, а аз не мога. Умее да съчувства, без да ме наставлява. — Джен не спомена, че оттогава не му беше предложила да го закара до къщата, правеше всичко възможно, за да го избягва и да си тръгва преди края на репетициите. — Е, това е добре, нали? Джен? Хайде, недей да мълчиш. Стигна ли до фазата където си го представяш гол? Изтегляне 3.4 Mb. Сподели с приятели:
|