Искам да ти вярвам
Изтегляне 3.4 Mb. Pdf просмотр
|
| ГЛАВА 18 Финли подаде глава в Синята стая, където Дженифър се опитваше да укроти разгорещения спор между Лидия и Уенди за това дали златният ширит върху тъмносиния жакет ще придаде на Лиза вид на мажоретка. — Може ли да те отвлека за няколко минути? — попита той. — Уенди, Лидия, може ли да ви отмъкна Дженифър? Нужна ми е, за да направи нейната магия. Дженифър се надяваше, че магията щеше да включва участието на разсеян пират, но Финли я поведе към Джери, Стив и Памела. — Те се стараят, но не могат да се сработят като екип — обясни тихо Финли. — Никой няма да им повярва, че са шайка крадци, които кроят план как да измамят Малволио. Джен изпита известно съчувствие към тримата нещастници, които стояха пред нея. Този етап от репетициите винаги беше труден, хората се стараеха да запомнят къде и кога да се движат, но все още трябваше да се допитват до сценария. Тя погледна към Дъг и Мат, които работеха върху една сцена и се учуди от синхрона, с който говореха и се движеха. Джен се почувства леко измамена от печалната усмивка, която се появяваше на лицето на Мат Харпър всеки път, когато Дъг се блъскаше в него. Все пак тази нова усмивка, която излъчваше почти гордост от напредъка на Дъг, събуждаше вълнуващ трепет в гърдите й. Тази вечер тя може би трябваше да послуша съвета на Кресида и да го заговори, вместо да бяга от него. — Добре — каза Дженифър. — Стив, искаш ли да се включиш тук с етюда за писмата, които ти изпускаш нарочно, за да ги вдигне Малволио? Започни с репликата на сър Тоби Хлъц. Стив притихна за няколко секунди, явно съсредоточавайки се, след което каза напосоки: — Отлично! Предчувствам гаврата! [1] Последва дълга пауза, после. — И аз я подушвам с носа си. 158 Джери се почука демонстративно по носа, но дори не погледна другите. Последва още една дълга пауза, преди Стив да избъбри: — Той ще помисли, че писмата са от моята племенница и че тя се е влюбила в него! Настъпи напрегнато очакване и Памела изведнъж изписка: — О, сега е мой ред, нали? Извинявайте. Аз си мислех, че следващата реплика е на Джери, но не, мой ред е. Ох… а, да, ето къде сме… „Да, точно на това момче залагам“. — Не момче, а конче, глупачке — поправи я Стив. — Моля ти се, няма нужда да си толкова груб — намуси се Памела. — Важното е, че аз си спомних, че имам реплика, вместо нарочно да карам хората да ме чакат. И не се оглеждах като побъркана, докато изричах думите. — Тя погледна Джери. Дженифър вдигна ръка, за да пресече спора и се запита какво да прави с тези две дървета и фурията срещу тях. Тя им даде няколко упражнения. Памела направи първото с развълнувано пискане, тъй като трябваше да се научи да пада назад и да се оставя на другите да я подхванат и задържат. По едно време Стив сякаш обмисляше дали да я изпусне уж без да иска. След това всеки един от тях трябваше да измисли емоция, да я изрази с поза и мимика и да остави другите двама да я отгатнат. Стив успя да разтълкува повечето емоции, които Джери изобразяваше, което беше равносилно на чудо, тъй като той представяше целия спектър на човешки емоции от печал до гняв като човек, страдащ от особено тежка форма на запек. Постепенно те започнаха да синхронизират езика на телата си и да долавят деликатните промени и знаци в поведението си. Дженифър усети как рамената й се отпуснаха, а напрежението във врата й се стопи. Това беше една малка победа. Тя се надяваше, че Мат Харпър беше проследил внимателно работата й. Но нейното въодушевление не продължи дълго, тъй като Джоселин мина покрай тях и подхвърли: — Физиономии ли ги учиш да правят, Джен? В този момент й се прииска да сграбчи Джоселин и да я попита какъв всъщност й беше проблемът, ако не се тревожеше, че Стив щеше да чуе и шокът му щеше да премине в гняв, който щеше да постави всички в крайно конфузна ситуация. Дженифър видя как Финли се намръщи и поклати глава, сякаш от другия край на залата се опитваше 159 да определи какво се бе случило. Още по-смущаващо беше, че минаващият наблизо Мат Харпър, тръгнал да вземе своето копие от сценария, също чу забележката. Дженифър се оттегли в Синята стая, за да намери уединение и да успокои дишането си, така че Уенди и Лидия, погълнати в препирня за правилното използване на велкрото, да не забележат нейното раздразнение. Странно как Джоселин умееше да подбира най- язвителните забележки. Мисълта, че нейната злоба беше плод на комплекси и завист, не носеше особена утеха: Джоселин знаеше, че ако Дженифър поискаше да се върне на сцената, за нея повече нямаше да има място в трупата. Джен разбираше, че тя не беше единствената потърпевша от отровния език на Джоселин, че бащата на Джоселин беше гаден грубиянин и сарказмът беше нейната единствена защита. Навярно тя трябваше да изпитва съжаление към тази жена, която отблъскваше с държанието си всички, освен най-дебелокожите. Джен постоянно си повтаряше това и вече й беше омръзнало да го чува. Когато Уенди и Лидия се приготвиха да си вървят, Дженифър каза, че ще остане още малко, тъй като намираше утеха в плавния ритъм на шевната машина. Заниманието ставаше още по-увлекателно, ако си представеше, че платът беше бялата кожа на Джоселин. След десетина минути тя също щеше да си тръгне. Желанието да поговори с Мат или просто да поседи близо до него в пъба я беше напуснало. Джен беше изтощена от борбата с тази ужасна смес от катраненочерен срам. Когато вратата се отвори и Мат влезе в стаята, Дженифър не събра смелост да го погледне, надявайки се той бързо да излезе. Тя продължи да шие и да диша дълбоко. Струваше й се, че лицето й пламтеше. Джен чу как той сложи на масата раницата си и още нещо, което прошумоля. Тя вдигна глава. Книжна кесия от Примарк. Той се беше доближил до щендера с костюмите и разглеждаше своя кафяв жакет. — Станал е много красив — каза той. — Ъм-хъм — отговори Джен. Джен чу скърцане на закачалка и предположи, че той беше свалил жакета от щендера и навярно го беше наложил върху тялото си. |