Искам да ти вярвам

163
— Недей — чу се да казва Мак, — защото катастрофата не те е лишила от правото да се отнасят към теб с уважение или да се ядосваш, когато хората не го правят.
Той стисна ръката й.
Какво правиш, да не съчиняваш някаква книга по самопомощ?
Махни си ръката… веднага.
Дженифър явно беше не по-малко шокирана от самия него.
Отдръпни ръката си и излез.
Мак помилва с палец ръката й.
— Защо търпиш неща, които не би позволила преди катастрофата? Ти не си се променила, нали? Просто лицето ти изглежда различно.
Това е последно предупреждение, стани и си върви.
Нейното кимване го обезоръжи.
Мак се наведе по-близо, сините очи го притегляха.
— Ти превъзхождаш Джоселин във всяко отношение — заговори той. — Не мога да си представя ти да й кажеш нещо подобно, ако ролите бяха разменени.
Стани. Веднага. Изчезвай.
— Ти трябва да запомниш това, Дженифър.
— Аз, ще опитам — промълви тя и изведнъж Мак осъзна колко близо беше главата му до нейната, колко интимно държеше ръката й.
Той я стисна утешително за последен път, изправи се и се насили да каже бодро:
— Аз трябва да тръгвам.
Взе раницата си и почти хукна към вратата, прекоси залата в галоп и помаха на Финли.
Какво беше направил той, по дяволите? Този разговор беше прекалено приятелски, прекалено емоционален. Той се отдалечи забързано, сърцето му блъскаше като лудо, докато постепенно паниката започна да отшумява. Всичко беше наред, нищо страшно не се беше случило. Може би той дори беше постъпил правилно.
Някаква част от мозъка на Мак му казваше, че честността беше най-добрият подход към Дженифър. Е, неговата версия на понятието честност. Затова беше наговорил всички тези дивотии, затова я беше държал за ръката.

164
Той трябваше да престане да мисли за неловкостта на случилото се и да се съсредоточи върху онова, което беше постигнал. Беше я накарал да говори за Кресида, беше й показал, че не изгаря от нетърпение да научи какво правеше знаменитата братовчедка. Той нарочно обърка името на Кресида, това беше негов изпитан трик.
Всичко се развиваше според плана.
А когато се прибереше вкъщи, Мак щеше да обуе новия си панталон, да си пусне музика и да покаже на О’Дауд среден пръст.
В този миг Мак се закова на място. Книжната торба, къде беше тя? От вълнение той я беше забравил в стаята. Ами ако Дженифър я отвореше и видеше панталона? Как щеше да обясни покупката? Мак хукна обратно към залата. Наистина ли се превръщаше в разсеяния
Мат Харпър?
Когато той стигна до репетиционната, Дженифър тъкмо излизаше с торбата в ръка.
— Заповядай, беше я оставил на масата — каза тя, — и знаеш ли,
Мат, не искам да те засегна, но Примарк не е единственият магазин в
Нюкасъл. Има много добри магазини за модни дрехи. Или пък мога да те насоча към добри онлайн магазини, аз си купувам много неща в интернет. — Джен погледна якето му, дънките и торбата със състрадание и смущение и Мак разбра, че не беше разкрит.
— Мозъкът ми е като сито — каза той и затъкна торбата под мишница. — Аз по-добре да вървя.
— Не, позволи ми да те закарам. — В гласа на Дженифър имаше истинска топлота. Вече в колата тя каза: — Благодаря ти за днес, Мат.
Ти наистина… разбираш как се чувствам понякога. Ти винаги знаеш какво да кажеш.
— Невинаги. — Внезапно Мак изгуби своята увереност. — Ха…
хъм… мисля, че и двамата знаем колко нетактичен мога да съм понякога.
Дженифър го погледна косо и Мак съжали, че не беше настоял да се прибере пеш.
— О, да, знам — съгласи се тя. — Всъщност преди малко донякъде очаквах да ме посъветваш да съм по-дебелокожа. — На лицето й изгря онази прекрасна, сърдечна широка усмивка и Мак се възхити на нейната смелост да се смее след онази унизителна случка в залата, очарован от чувството й за хумор.

165
Когато Дженифър го остави пред къщата, той се затътри до пейката на Питър Кларк, настройвайки се да чуе гласа на О’Дауд.
— Бележа напредък, започнахме да говорим за Кресида. И тя за първи път ме нарече Мат — рапортува той като послушен лакей.
— Не се отклонявай — процеди сухо О’Дауд, но Мак сега гледаше към звездите и се удивяваше колко по-ярки бяха те тук и как зад големите се виждаха стотици други, по-бледи. Навярно се дължеше на липсата на светлинно замърсяване.
— Хей — каза О’Дауд, — престани да се маеш и слушай внимателно. Старият негодник горе започна да сумти, той не е надарен с търпение като моето. Шефът иска по-сериозен напредък. Онази приятелка, която си си измислил…
Мак откъсна очи от звездите.
— Да?
— Измисли някакви проблеми с нея. Жените обичат такива неща, ти ще плачеш на рамото на Джен, а тя ще ти дава съвети. Това ще поведе разговора към любовния живот на Кресида.
— Ти се шегуваш, измислената приятелка е моята застраховка.
Аз няма да… ооо, не… какво става… не, не.
Нещо в тревата прошумоля, после нещо се стрелна стремително и Мак видя как един заек изчезна в далечината с шеметна бързина,
последван от някакво рижо създание, дълго и зловещо грациозно.
Последваха сърцераздирателни писъци в мрака и гробна тишина.
— Какво става, по дяволите? — изкрещя О’Дауд.
Мак с усилие си пое дъх.
— Нещо в тревата преследва един заек… мисля, че току-що го хвана и му прегриза гърлото.
— Това да ти е за урок, синко — изрече бавно О’Дауд. —
Направи каквото ти казах и следващия път, като ми се обадиш гледай да имаш… напредък.
[1]
„Дванайсета нощ“, Второ действие, Трета сцена. Превод
Валери Петров. — Б.пр.
↑

166

Изтегляне 3.4 Mb.

Сподели с приятели: