Истории за личности и буболечки Книга 1

38
ПАНТАЛОНИ ЗА ГЕНКО
Богомил Райнов
„Литературен вестник“ публикува спомена на Веселин Бранев за художника Генко Генков. Направо вълшебен текст – може тази оценка да ви се стори прекалена, но е точно така. Препоръчах въпросния мемоарен разказ на доста свои приятели. Някои от тях се учудиха единствено на един детайл, който ме беше озадачил и мен.
Генко си беше особен човек, ако се изразя малко по-вежливо. Едно от удоволствията, които си позволяваше, е да заклещи някого, най-често направо на улицата, и да започне да крещи срещу „болшевиките“. Бил съм свидетел на тази инквизиция: Генко говореше все по-високо, накрая направо крещеше, като в същото време не знам как се изхитряше и да се смее. И наблюдаваше внимателно страха, който обземаше нещастника срещу него страх, който преминаваше бързо в ужас. Очите на Генко попиваха този ужас и мисля, че в този момент той беше истински щастлив.
Веднъж обядвах в препълнения Клуб на журналистите, където някои от сервитьорите бяха не по-малко важни дори от председателя на съюза. Ванчо например беше един от тях – ако човек имаше глупостта да поиска менюто, той го хвърляше на масата и казваше: „Хайде сега, избирай, пък аз ще казвам, че го няма.“ Тия хора бяха виждали всичко – и големи личности, и големи мишоци. Една гигантска фотография на Живков – впрочем най-хубавата му – висеше на една от стените, човека от народа, заобиколен от журналисти, никой не ѝ обръщаше особено внимание, обаче посланието ѝ беше недвусмислено – вижте се какво представлявате, подлоги нещастни, нещо такова. На една колона пък имаше рисунка на Ангелушев. Мястото беше специално, вън от съмнение, там имаше всякакви хора, които гледаха да оцелеят по някакъв начин, и повечето успяваха, главно мълчейки.
Докато нахлуеше Генко и се надвесеше над поредната си жертва – тогава всички утихваха. Мълчанието беше толкова оглушително, колкото и това веднъж през 2006 година, когато Филчев влезе във виенската сладкарница на
„Кемпински“. Когато се върнах от фоайето, където бях излязъл за малко, за- ведението, в което се събираха всички главатари на подземния свят, ми се стори тихо като провинциална църква. Помислих, че съм оглушал – но в този миг видях главния прокурор, който се озърташе и ме търсеше по масите, а ония храбреци бяха потънали поне по половин метър в пода. Малко по-късно те слязоха още по-надолу, но вече реално, или поне повечето от тях.
Същата тишина настъпи в онзи ден и в Клуба на журналистите – понеже всеки се молеше на своя Господ Генко да не го ощастливи с присъствието си.

39
А той обходи с насмешливия си и леко налуден поглед масите и се ухили, понеже ме видя – а няколко дни преди това ми беше гостувал във „Всяка неделя“. Бях на масата с Богомил Нонев – един талантлив човек, също и дос- та високопоставен, към онзи момент вече отдавна не беше шеф на телевизията, но пак беше шеф на нещо си. Генко пристигна и тъкмо зина да каже нещо срещу болшевиките – и видя погледа на Нонев, в който нямаше никакъв страх. Ухили се, поръча си кана червено вино за наша сметка и тръгна към вътрешната зала.
Когато го поканих в телевизията, мнозина сигурно са решили, че съм слънчасал – а и беше в края на едно лято в началото на 80-те години. И знаменитата фраза на Богомил Райнов, че художниците – е, поне някои от тях, са като кучетата – всичко разбират, но не могат да го изразят, щеше да е съвсем на място след това интервю с Генко. Но той не я каза тогава, а малко по-късно, когато Джурлата – Георги Баев, друг чудесен художник, се раз- пищоли словесно в студиото ми и още не беше свършило предаването и му запалиха ателието в Бургас. После той направи една знаменита изложба с някои от полуизгорелите си картини, и тогава пред галерията на „Шипка“ 6
Богомил каза онази фраза за художниците и кучетата – и ме гледаше подозрително, сякаш за да провери дали и аз не съм на техния акъл.
В чудесния портрет на Бранев Богомил присъства мимолетно – но пък е направо съсечен, макар и донейде елегантно. Той се пазарил с Генко за някаква картина и накрая му предложил да му даде в замяна – вместо пари – два свои по-старички панталона, били много запазени.
Това е въпросният детайл. Много е запомнящ се, няма как да го забра- виш.
Само дето Богомил беше по-дребен физически от Генко – той имаше внушителни габарити, Богомил беше висок, но слаб и прибран, поради което панталоните му по никакъв начин не са били подходящи за Генко. Откъде идва тогава този детайл – който отгоре на всичко постига едно несъмнено майсторско внушение? Може би Генко го е изръсил пред Бранев – възможно е, когато човек говори непрекъснато срещу болшевиките, някаква неточност за някакви панталони няма никакво значение. Между другото Генко имаше
„червен“ произход, както впрочем се твърдеше, че и братът на Баев бил някакъв началник в бургаското ДС. Не оспорвам смелостта на тия хора, ако изобщо става дума за смелост, но „добрият“ произход автоматично се превръщаше в още един бушон, това беше вън от съмнение.
Колективният разум на активните борци против капитализма и фашизма беше съчинил в ония години един анекдот, който обаче е изглеждал трагичен в очите им, сигурно кръв е капела от сърцата им, докато са го майсторили: за двамата братя, единият от които бил стражар преди Девети септември 1944 година, а пък другият – партизанин. И какъв номер им погодила Съдбата

40 след светлата победа: партизанинът здравата го закъсал, понеже навсякъде трябвало да пише, че има брат полицай, а полицаят бил много щастлив, понеже пък имал брат партизанин.
Въртопът на партизанското движение също не е изследван както трябва, има чудесни свидетелства – главно на Давид Овадия, обаче другата истина – апологетичната – тъй и все още не е разнищена както трябва. И то заради опитите, траяли повече от 30 години, цялата история на партизанското движение да се адаптира към личната биография на Живков.
Така и Брежнев по някое време – особено след публикуването на „Малая земля“ – вече минаваше за гениален военачалник, в сравнение с когото маршал Жуков трябваше да изглежда като някакъв лилипут. Той пък си бил донесъл 40 вагона с имущество, награбено в Германия, включително и внушителна колекция от редки книги на немски, а не е знаел и думица на този език. Ако пък принизим тази вахканалия до размерите на един дребен арменец – той пък станал активен борец, понеже през цялото време твърдял, че преди Девети септември е бил в Сливенския Балкан. И когато тръгнали да уточняват подробностите от биографиите на непрекъснато множащите се постфактум активни борци, стигнали и до него – и той чистосърдечно си признал, че никога не е бил в никакъв партизански отряд, а просто след бомбардировките на София се евакуирал в Сливенския планински курорт
Карандила. Но май пак не му отнеха борческото минало.
Да се върнем при онези панталони.
Богомил наистина се пазареше, бил съм свидетел, обаче това е едно от правилата на колекционерството, надлъгването е едно от малките удоволствия на този „странен“ занаят. Веднъж надълго и нашироко задочно ругаеше Светлин Русев, понеже той пък беше дал една фантастична за онези години сума за картина на Никола Маринов. И Богомил се плашеше, че това ще развинти въображението на наследниците на по-известните художници, които и тогава си бяха достатъчно лакоми. Но да предлага панталони – е, това е направо немислимо.
Веднъж след участие във „Всяка неделя“ се качихме в кабинета ми да пием по едно кафе. Аз настоях за това, понеже същият ден на път за телевизията ме беше сгащил Генко и почти насила ми набута една още мокра картина за стотина лева. И много исках Богомил да я види. Той я зърна веднага, сложи си очилата, разгледа я внимателно и прекалено дълго, както се прави, когато нещо не струва, и сетне измърмори: „Малко е пастьозна, обаче не е лоша.“
На следващия ден, когато минах да го видя по друг повод, той, без изобщо да направи някаква връзка, извади десетина картини голям формат на Генко, които направо ме зашеметиха – бяха фантастични работи, правени дълго и старателно за обичайно нетърпеливия Генко. Богомил видя, че

41 посърнах и пак както винаги небрежно подхвърли, че може би не е лошо човек да събира примитивисти, там поне нетърпението имало друг смисъл и не знам още какво – понеже няколко седмици преди това бях представил
Самоковската изложба на Наум Хаджимладенов. Както и да е. Къде отидоха тези фантастични Генкови картини след Преврата през 1989 година, не знам, но Богомил изпадна в нужда и започна да продава колекцията си. Онзи, който ги притежава, е щастливец, вън от съмнение.
Наскоро след тази среща видях Генко – както винаги носеше някаква картина, но не се опита да ми я пробута, прояви деликатност, понеже оче- видно си спомняше, че съм взел друга преди няколко дни. Казахме си някои незначителни неща, питаше ми за колега от телевизията – нещо в смисъл дали е с целия си, та Генко да го потърси него за евентуален купувач. Аз пък му казах какво ми е показал Богомил и как само дето не съм се разревал от завист, и пр. Тогава за първи път Генко стана необичайно сериозен и си тръгна. Обаче няколко месеца по-късно ме намери и ми даде една картина, наистина великолепна. Платих я, разбира се. А той рече: „Да си имаш и ти нещо от мен“, и си тръгна.
Добре де, колко панталона би трябвало да даде Богомил за ония велико- лепни платна? От своя страна Генко сигурно е бил щастлив, че те са попад- нали в колекцията на човек като Богомил, това е сигурно.
Пак да повторя, че разказът на Бранев е великолепен, вече почти никой не пише по този начин, като изключим Левчев и още един-двама, макар че в момента не се сещам кои са те. Иначе сме заобиколени от орда фалшиви летописци – фалшиви, а отгоре на всичко и некадърни. Никой от тях не е внимателен към едрото, какво остава за детайлите. Тези летописци са си ис- тински касапи, Колячи на Миналото, и понеже са никакви хора, и то самото изглежда никакво.
Колекционерите са посвоему луди хора – но те са и безжалостни, и точно тази тяхна непримиримост може да накара талантливия, но малко небрежен художник да извади нещо, още по-ценно от себе си. Богомил беше купил цялата първа изложба на един начеващ художник, който днес минава за голям – от тези, дето все са ценени повече отвъд Калотина, макар че никой от тях не ни обяснява какво точно означава това. Това е една голяма тайна.
И аз се сещам как веднъж западни журналисти питали Нобеловия лауреат
Михаил Шолохов какво всъщност представлява социалистическият реализъм. Шолохов безпомощно помълчал известно време и сетне рекъл:
„Само Фадеев знаеше това, но и той отнесе тази тайна в гроба си.“ Такава е и тайната на повечето от успелите „навън“ наши художници.
Богомил изкупил първата изложба на онзи младок, но при едно условие – каквото и да нарисува, да му го покаже първо на него. Напълно справедливо условие. Обаче след няма и месец поетът Димитър Василев, който тогава

42 работеше при Богомил в „Литературен фронт“, побързал да му се похвали:
„Боти, имам страшна картина от твоя фаворит!“
Богомил побеснял и забравил за оня – и правилно, разбира се.
А след няколко години въпросният художник може и да разправя как искал да му даде старите си чорапи...
И човек започва да мечтае да чуе отнякъде яростния глас на Генко, който предпочиташе да дава на безценица картините си – повечето от тях доста небрежно правени, отколкото да хитрува. Но тъй или иначе и двамата –
Генко и другият художник, се събраха в този спомен.
А Михаил Неделчев ми достави истинско удоволствие с един друг детайл. Днес професор, Мишо е един от най-проникновените български литературоведи, той спечели убедително нелеката битка, която десетилетия водеше на този терен, и вече е едно от най-респектиращите имена там.
Наскоро открих една прелюбопитна подробност в негов спомен за много оспорваната навремето книга на Иван Динков „Хляб от трохи“, както впро- чем и за Георги Джагаров.
Мишо и Светлозар Игов – друг много талантлив литературовед, се връщали от някакъв запой с Джагаров – историята е от началото на 1971 година, когато се случва нещо неочаквано. На таксиметровата Стоянка пред хотел „Плиска“ двамата се натъкват на всесилния тогава Ангел Цанев, министър на вътрешните работи и кандидат-член на Политбюро на ЦК на
БКП, когото Живков проревнува и скоро след това разкара от властта. В писателските среди се говорело, че Цанев е един от защитниците на „Хляб от трохи“, която партийната върхушка никак не харесваше.
И Мишо решил да провери дали наистина е така – затова поканили в таксито си министъра, който си чакал реда на стоянката – това в четири часа през нощта! Цанев, естествено, отрекъл изобщо да е чувал за книгата на
Динков и слязъл набързо от таксито. Обаче все пак всичко това се случва в четири през нощта – къде е мишкувал всемогъщият шеф на МВР, къде е била охраната му и колите от УБО, това не е ясно. Но историята е поразителна.
Дори след 1989 година едва ли някой вътрешен министър би се разхождал сам-самичък из столицата.
Но към тази история, колкото и да е странно, не изпитвам същото подозрение, както към онази за панталоните на Богомил. Не ми е съвсем ясно защо, но това е факт.
Сега се сещам и за друго – и то е предназначено за онези, които се самозадоволяват, докато гризат цървулите на Богомил. Светлозар Игов, несъмнено много даровит литературен критик, който имаше и проблеми заради своята непримиримост, написа монография за Б. Райнов – и то още в ония години.

43
***

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: