ГЛЕДА ЛОШО, А ВСЪЩНОСТ ТИ ПОМАГА

88 усмихваше. Давах си сметка, че се опитвам да го дразня, но не беше никак справедливо към него. И кой всъщност му беше „боен другар“ – антипатични динозаври като Милко Балев, от който той си патеше, или останалите номенклатурни идиоти, е които бе принуден да работи?
Произходът и образоваността му, както и тънкият му политически нюх, несравним с този на дърварите край него, го правеха особена птица. Това беше опасно за него, той го знаеше, но не се колебаеше да иронизира едно или друго скандално решение или още по-скандално назначение. Той можеше да изсумти презрително дори по адрес на самодържеца Живков и да му хвърли в лицето някаква преценка, ако го питат.
Нещо, което можеше да му изяде главата, и му я изяде накрая.
Като се чудех как да го представя на хора, които не го познаваха и бяха изпълнени с антипатия към него – пак покрай проклетите му „бойни другари“ – казвах, че той е еврокомунист – ако не бъркам, тази разновидност тогава минаваше за нещо по-модерно, и дори добавях, че има рядък, макар и малко циничен ум. Все комплименти, поне според мен, заради които един нормален номенклатурен първенец от ония години моментално би се самоу- бил край Мавзолея, за да докаже своята правоверност. Казвал съм го и на
Павел.
Той ме поглеждаше невярващо – какви ги дрънка тоя – и сетне изсум- тяваше презрително.
Веднъж – по онова време беше шеф на театрите – го заварих в салона на театър „София“ да мърмори и да зачертава нещо в пиесата на Иван Радоев
„Човекоядката“ – обаче няколко минути по-късно заснех тъкмо зачертаните пасажи и ги излъчих във „Всяка неделя“. Павел нищо не каза.
Имаме немалко приключения с него, не само професионални, но и чисто човешки.
Той беше любимецът на Джени, покойната ми съпруга, тя го наричаше гальовно Письо и по правило вземаше неговата страна, когато за пореден път се дърлехме колко окаяна партия е „тази, вашата“. С женската си интуиция
Джени схващаше, че това е един модерен човек, леко отстранен от брутално- глупавите идеи за сияйните върхове и дори неприязнено настроен към още по-бруталната словесна лигоч около същите тия върхове.
Годините вървяха и току изневиделица се сещах за оная първа среща – и бързах да отпъдя спомена, понеже тогава щях да направя наистина голяма глупост, която щеше да промени целия ми живот – ако Павел с едно изсумтяване не бе ме вразумил.
Все още не бяхме близки, но от общи познати знаех, че облаците над главата му се сгъстяват, дори значително по-бавно, отколкото се очакваше.
Понеже неговата партия трудно понася интелигентните хора и беше съвсем нормално да го отпратят нанякъде, нямаше да е никак странно да запушат

89 устатата на поредния мърморко. Тишината е благословената среда за тази партия, тишината и упойващият дъх на тамян, нали виждате какво се случва и досега. Но да не се бъркам в чужди работи.
Бях забравил, че нещо се мъти около Павел, все още имахме в общата ни история само онази кратка ресторантска среща, когато реших да го поканя да прави коментари във „Всяка неделя“. Там въздухът винаги е бил значително по-чист, поцелуйковщината беше невъзможна, мога съвсем точно да кажа колко пъти е споменавано – за цели десет години – името на
Живков, във всеки случай по-малко от пет пъти. Как ставаше това чудо, и досега не ми е ясно, каква беше тази игрива разсеяност на партийните бонзи, също не беше ясно. Дали не бяха вече окончателно изперкали, или нещо друго – но „Всяка неделя“ беше изтървана, сякаш беше някаква специална карантинна зона. Всъщност не се и замислях особено над тия неща. Но беше ясно, че всеки прекалено правоверен звук веднага ще прозвучи фалшиво в програмата, бях правил няколко опита, леко мазохистични, да дублирам
Джимо (Димитри Иванов) и резултатът беше плачевен. Поканените коментатори се стараеха, дори упорито избягваха специално буквите „б“,
„к“, „п“ – и пак не се получаваше, по дяволите. И причината беше ясна – те идваха от своите си издания и каквито и качества да имаха, а те ги имаха, целите бяха просмукани от правоверност, и – да, от онзи тамян.
И тъй, започнахме работа с Павел – интервюта с външнополитически сюжети.
Кибиците в телевизията – 15 години след като беше махнат оттам – все още опразваха коридорите, когато Павел идваше в неделния следобед и тръгваше към студио 4.
Една от най-влиятелните фигури в културната сфера, заместник- министър, шеф на това или онова, вече натирен, разбира се – обаче незабавно се вписа във „Всяка неделя“.
Еврокомунист, дяволите го взели. Коментарите му не бяха особено артистични, обаче бяха много тънки и по-важното – ясни с внушенията. И честни. Можете да си представите какво означава това през 1987 година.
Още след втория или третия ни разговор тогавашният премиер Георги
Атанасов – описал съм това в публикуваните ми дневници, там има и много любопитни истории за самия Павел – ми намекна, че ще си имам ядове, ако продължавам с новия си коментатор.
Всъщност той се питаше дали съм с целия си, много ми харесва, че все това се питат някои хора, когато става дума за мен.
„Ти не знаеш ли, че Милко Балев му иска главата!“ – рече Атанасов.
„Как я иска, сварена или сурова?“ – щях да попитам, но се въздържах.
Без особени сметки и обяснения Павел престана да се явява в програмата. Това беше добре и за програмата, и за самия него. Може би дори

90 по-добре за него, не знам. А и той е човек, който – като малцина – не се нуждае от обяснения. Това също е рядко качество. Любопитен е, разбира се, но обикновено те пита за теб самия. А и все пита какво става, по дяволите, с онази партия, неговата. Какво става наистина, някой разбира ли нещо, съмнявам се.
И после цъфна 10 ноември, ах, ти, бъркотия ненагледна, и после Павел оглави телевизията, и после ме покани за програмен директор, и после телевизията преживя най-лудата си, но и най-славна година. Ох, как се забавлявахме двамата...
Това беше времето, когато всички се правеха на нещо, което не са. Не са били, а и няма да бъдат. Времето на великите преструвки. Беше мъчително да се прави телевизия, но ние с Павел – понеже той ми беше делегирал много повече права, отколкото ми се полагаха, и това също беше странно – успяхме да станем вече наистина близки. Всяка заран Петко Симеонов, зам.-шефът на СДС, му се обаждаше, за да го пита все още ли е в телевизията, а бяха приятели с Павел.
Пред телевизията имаше палаткови лагери от някакви преструванковци, иначе формени идиоти, които му искаха оставката. Павел четири пъти на ден минаваше край тях, като по обед обезателно на два пъти се спираше, за да си поговорят учтиво. Какво му харесваше в тия кретенски разговори, тъй и не разбрах, а и не съм го питал. Веднъж направиха – дали не бяха същите хора – палатков лагер и срещу мен, но аз веднага са оплаках на Христофор Събев и още същата вечер той ги разгони, несъвсем богоудно, бяха нахвърляли дори луканки и портокали в палатките, или просто ги намериха там, все едно, разкараха ги набързо. Павел си водеше учтивите разговори, а пък аз се бях развилнял съвсем, представях всевъзможни типове, изкарвах ги понякога доста грубо на авансцената, между тях имаше и немалко свестни хора – до един изядени по-късно от тарикатите и приспособенците в СДС. Павел си мълчеше, нито веднъж дума не ми каза, че нарушавам баланса на политическите сили, а и да го беше казал, нямаше да го разбера, аз и досега не проумявам какво означава това, животът си е това, което е, и толкова.
„Всяка неделя“ направо се беше разбесняла по онова време и Павел полагаше много усилия, за да успокои дървените глави в ЦК, но това не беше никак лесно; веднъж обаче тогавашният председател на Народното събрание
Станко Тодоров му казал, че не е лошо да изтече „мръсната пяна“ – и Павел все това повтаряше оттам насетне като аргумент, когато го деряха, че опозицията е завладяла телевизията. Комунистите гледаха на новото като на мръсна пяна, мама им стара, представяте ли си, не звучи никак приветливо.
Долу, пред входа на телевизията, имаше митинги да го разкарат и да направят мен шеф – а ние ставахме все по-близки приятели.
Сякаш нищо не можеше да го изкара от равновесие – какво е ставало в

91 централната Юрта на бойните му другари, не знам, но той нито веднъж не се позова на тази Юрта. Дори веднъж прие да отидем дотам цялото ръководство на телевизията – седнахме в залата, където беше заседавало Политбюро, срещу нас бяха новите партийни шефове и Радичков между тях – тогава той изтърва фразата, че не може всичко да се зачерква заради лагерите в Белене, доста спорна фраза за един добър писател – всички бяха много вежливи, дори почнах по някое време да им се карам, а Павел си мълчеше. Така и не стана ясно на чия страна е всъщност той.
Никога не съм се чувствал по-свободен, а в същото време бойните другари на Павел имаха абсолютната власт, понеже властта над сбиритока от улицата се практикува доста по-лесно.
Правех и глупости, не бях никак обективен, но той пак нищо не ми каза – дали не беше повярвал, че мътната вода трябва да изтече. Не каза нито дума и когато „Всяка неделя“ предизвика две вече наистина гневни декларации – една на правителството на Луканов и втората – на Председателството на
Висшия съвет на БСП. Дори веднъж влязох в студиото на „По света и у нас“, където по-късният квазидемократ Агов си каканижеше както по времето на
Живков, и прочетох декларация срещу току-що прочетената в същата емисия декларация от Филип Боков. Павел пак нищо не каза, а спокойно можеше да ме натири. Всъщност и той веднъж се присъедини към тази вдъхновена писмовна дейност – като приподписа една декларация срещу „Дума“, където не можеха да заспят, ако не треснат някоя глупост по адрес на телевизията.
Изборната нощ на 10 юни 1990 година... пресконференцията на стачку- ващите студенти с всичките ѝ крайности... илюминациите в Партийния дом... безкрайните изстъпления от екрана на разни преструванковци... стачката срещу Луканов и каквото още се сетите – Павел нито веднъж не направи дори опит да се наложи, какво е изтърпял откъм Юртата – само той си знае.
Веднъж само щеше да получи инфаркт – след една продължителна разправия с тъй наречените телевизионни синдикати, казвах му да не се разправя с тия идиоти, повечето анонимни кибици от коридорите на телевизията, обаче той не ме послуша. Анонимници, обаче един от тях – Пепи Шарана, представяте ли си – дори стана депутат от СДС – е, какво да очакваш и от такава партия.
В изборната нощ за първи и последен път бяхме на ръба да се сръфаме – но онази тънка усмивка бавно се разтегна върху лицето му и всичко се размина. Сега вече знам, че той беше прав да настоява и социологическата агенция, която БСП бе ангажирала, също да представи прогнозните си резултати. Но се заинатих, защото се опасявах да не насилят резултатите.
Напразни страхове, понеже СДС и така си загуби изборите. Или всъщност спечели колкото можеше.
Време е да оставя настрана подробностите, те са много и никак не са безинтересни.

92
Поне през 1990 година този човек беше олицетворение на модерността, която неговата партия все се опитваше да придобие. Опитва се безуспешно и досега, затова Павел пак е встрани. Не съм сигурен на какво точно се дължи този му стремеж, дали не е инстинктът на интелигентния човек, който е прозрял несмислеността на Голямата Заблуда, дори може би и собствената си мъничка вина за всичко случило се – макар че каква вина, след като тънко се е усмихвал през всичкото време и в лицето на Заблудата.
Тъй или иначе всичко е наред. На мястото на Павел след години дойдоха отрочетата на онази номенклатура, която винаги е искала да му избие зъбите, дойдоха, за да управляват телевизията примерно, заедно с всичките си комплекси и цялата правоверност на онези номенклатурни тъпанари, които съсипаха всичко и биха продължавали да го съсипват, стига да имат възможност.
Години след като Павел не беше в телевизията, тя се хранеше от инстинкта за свобода, който придоби през далечната 90-а година. По-късно свободата прерасна в слободия, още по-късно в поцелуйковщина – дайте си бузата, другарю Костов, дайте си бузата, другарю Станишев, и тъй нататък.
Но това вече е нещо, твърде отдалечено от Павел, а вероятно и безинтересно за него.
***

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: