Истории за личности и буболечки Книга 1

34
СЛУЧАЕН МИНУВАЧ
Още за Стефан – и за Коко Азарян
Стефан Димитров направи чудесен концерт за 60-годишния си юбилей.
Самият той беше направо великолепен – по едно време си казах, че така би се държал например Франк Синатра – да си мрънка под носа, да подхвърля от време на време нещо наистина остроумно, да излиза от сцената, когато нещо не му харесва, а пък нали си е деликатен, не иска да си признае, че е точно така, да се движи с котешка походка, да не се смущава дори от случайните минувачи.
Сякаш присъствахме на генерална репетиция – нищо прекалено накипрено
, което е лесно постижимо, като се има предвид бурната форма на Хачо
Бояджиев, който режисираше събитието.
Нищо общо и с изсушените като чирози концерти примерно на „най- великата“, когато всичко е лъскаво и стерилно – само дето май няма душа.
Точно пред мен беше седнал един странен човек, концертът сякаш беше негов. Къса опашница, шапка, каквато басистите никога не свалят, беше помъкнал, изглежда, и целия си багаж със себе си. Дали не беше някой клошар, който обича до смърт музиката? Или човек, когото музиката е превърнала в клошар? През десетина минути излизаше – не вярвам да пълнеше бутилката си с вода, понеже се връщаше все по-несигурно. Но как участваше в концерта! – все едно самият той се намираше на сцената, все едно самият той беше Стефан. После се появи някаква група и той тръгна към сцената, качи се с усилие – и започна да ги поздравява един по един като стари познати с присъщите на музикантите знаци – ей, много сте добри, поне тази вечер, и пр.
Стефан, както ситнеше по сцената като котарак, който лови с удо- волствие нотите, които е създавал 40 години, изобщо не се смути и само рече:
„А, ето сега и един случаен минувач.“
Онзи доволен седна на мястото си, а ние зад него се напрягахме да удържим стола му, което не беше никак лесно, когато си имаш работа с един събуден за мечтите си бивш музикант.
Точно такъв се оказа той, дори известно име в техните си среди. А после го отведоха, макар и малко грубичко – което рядко се случва на случайните минувачи другаде – в телевизията или в политиката, или където щете.
Понеже, обаче, защото... както пяха едни дечица за Стефан.
„Концертът ще бъде дълъг и уморителен“ – пошегува се още в началото
Стефан, обаче по едно време тръгнаха финалните аплаузи. И тогава един мъж изтича по страничната рампа към Стефан с букет в ръка.

35
Помислихме си, че онзи – случайният минувач – се е преоблякъл и пак е дошъл.
Обаче не беше случайният минувач, а Иван Костов.
Изглеждаше много свеж, по дънки и пуловер, и веднага се върна на мястото си, преди да го отведат като онзи. Хубав жест, вън от съмнение, значи музиката може да изкара от главата ти всякакви мании, дава ти възможност да се вслушаш по-добре в себе си. Да забравиш например какво си казвал навремето за Стефан – грозните думи, които един самодържец използва, особено когато не слуша музика. И как се превръщаш от един концерт сякаш в друг човек, нямащ нищо общо с онзи, от когото всички трепереха, а мнозина и ненавиждаха – е, не си се докарал чак до случаен минувач, макар че какво лошо има и в това, понеже не сме ли всички ние тъй или иначе случайни минувачи... Понеже, обаче, защото...
В един толкова обикновен жест съзирам възродената потентност на човешкото в онзи политик, ако не възразявате.
Телевизиите обаче безметежно разчитат на случайните минувачи, поначало ние се намираме в ерата на великото преселение към екрана на случайните минувачи – нека да ги наричаме слумините.
Спомнете си какво се изреди през годините пред погледите ни, какви странни хора, повечето да те е страх да ги срещнеш нощем в неосветена уличка. Истинската причина за раждането на шоу-програмите се дължи на нашествието на слумините още в началото на 90-те години.
В парламента имаше невероятни образи, и продължавала ги има, в правителствата – също, от чистосърдечни идиоти до весели ентусиасти, великолепни екземпляри за паноптикума на мътния Преход.
Слумините са уж лесни за прегазване – дори и от най-немощните водещи, и затова те ги търсят и търпят. Едно е да разговаряш с Петър
Дертлиев или Андрей Пантев, съвсем друго – с някой слумин. Ироничният поглед на Пантев, например, действа като високоволтов револвер тейзър, още се помни паметният сблъсък на Светла Петрова с професора.
Капризен и артистичен, човек като него внезапно може да започне да защитава някоя дори абсурдна теза. Веднъж, във „Всяка неделя“, се бяхме втренчили в едно изречение – помияри ли са българите, о, ужас – и тогава
Пантев ни охлади с аристократичното си великодушие.
Но онова с прегазването на слумина е фантазия – получава се дори обратното. Понеже слуминът не може да ти създаде никакво безпокойство, ако е по-богатичък, дори може да ти плати под масата. Особено жалки са онези водещи, които подмиват слумина, между тях са и някои от най- претенциозните телеманиаци. Така телевизията постепенно се превръща в интелектуална Кампучия.
Възкресение е нужно днес на телевизиите, и то незабавно. Водещите

36 трябва да възкресят истинските личности, или поне спомена за тях, докато и това не е унищожено от слумините. Не е нужно да се престарават дотам, че да носят букети по страничните рампи. Понеже най-голямото наказание, което Бог ни е отредил, е да живеем в страна, населявана от слумини, да си знаете.
Трябва ли да правя уговорката, че съвсем нямам предвид онзи човек от концерта на Стефан, просто той ми държеше ръката дотук в тази приказка. А и той, вероятно, си е великолепен – дори само заради жаждата си да преживее чуждия успех, за една вечер да се прероди в Стефан, да поплаче за прегазените си коне.
Да се преживее чуждия успех е велико умение – както казваше един автор, то е все едно сам да изпиташ отровата, да се подложиш на отравяне.
Когато калпавите водещи не търсят автентичните хора и не ги възкресяват, една от причините е и невъзможността им да съпреживяват искрено истинския успех.
Много пъти съм размишлявал над афоризма на Канети „Той се обгради с възкръснали“. И все още не мога да достигна до дъното му. Не е ли обаче много подходящ надгробен надпис за един добър телевизионен водещ?
Наскоро гледах почти случайно Дейвид Летерман по AXN, обичайното хахо-хихи. Но все се намира и по нещичко, от което личи, че и Д. Л. си мечтае за онзи надгробен надпис. По едно време седна да разговаря с Тим Макгро за новия му албум „Южняшки глас“. И изведнъж включи фрагмент от интервю от 80-те години с бащата на Тим. Беше нещо фантастично – в подобни моменти човек усеща, че има нужда да му напомнят откъде идва.
Телевизионните слумини у нас сякаш се боят от мъртвите, сякаш изпитват панически страх от тях, може би за да не се усети лилипутският им размер. От лилипутската си камбанария те си и въобразяват, че смъртта е нещо чуждо, че това не ги засяга. На тях им е удобно с крякащите слумини, чиито хаотични движения минават за живот, дори и за политика. Не виждате ли, че сте заривани от грамади от кухи телевизионни думи, всеки ден, суходолското бунище е нищо в сравнение с тия грамади.
Фантазирайте си за деня, в който някакъв водещ ще изхвърли жалкия си сценарий, ще ви погледне и ще каже: „Омръзнаха ми тия типове и техните покровители, пъзльовците от сянката, дебелаците, които правят кинти от мръсотията, омръзнаха ми измишльотините им и пр. Днес няма да разговарям с никого от тия никъдници.
Днес само ще наблюдавам как Валя Радинска тъжи за Коко Азарян.“
Коко си отиде след една невероятна борба със смъртта. Дори сякаш направи представление от това – винаги съм го обичал, затова мога да си позволя да кажа подобна привидна волност. Представление обаче за самия себе си, останалите, поне в този случай, не го интересуваха – за да види какво

37 е това смъртта, тази неблагодарница, и неблагодарница ли е изобщо – или ти дава възможност да оцениш други, още по-неприятни проклятия.
Веднъж ми се обади и каза направо: „Майна, какъв е този танц на смъртта около теб!“ Чак тогава си дадох сметка за някои неща, той имаше и тази дарба да те насочва в посока, която ти може би несъзнателно отбягваш, за да не се терзаеш от мъчителни въпроси. Когато стоях празен до ковчега на
Джени, внезапно усетих погледа му – той сякаш искаше да проникне чак до сърцето ми. Реших, че може да е някаква професионална деформация, толкова години е поставял на сцената смъртта, но после си дадох сметка, че той се вглежда всъщност в своите отношения с онази никаквица.
Не съм направил за него и една десета от онова, което той заслужаваше – имам предвид в телевизионната си работа. При мен слумините нямаха работа, това е известно, но пък изпитвах някакъв необясним свян да показвам арменци – е, като изключим великия Сароян или не по-малко великия Шарл
Азнавур. Да не каже някой, че съм пристрастен или нещо подобно, макар че кой ли би го казал всъщност.
Отделни фрагменти от негови постановки истински са ме поразявали – например велосипедистът, който прекоси високо във въздуха сцената на пазарджишкия театър в постановката му по Радичков, една игра на шагаловско въображение, която не ме остави на мира задълго. Насаме Коко играеше всичко-дори най-баналната битова случка, по един неподражаем начин. Убеден съм, че той беше преди всичко гениален актьор, защо бе предпочел другата си роля остана загадка за мен, а и не исках да го питам.
Някои знаменити български актьори са само бледо копие на своя учител
Коко, до последната си молекула те са нагласени от него и само го имитират, е, талантливо, да речем.
И понеже преди малко стана дума за необходимите ни възкръснали, си представих една сцена, на която се играят едновременно всевъзможни спектакли, не е възможно да чуеш ясно нито една фраза, обаче навалицата от герои все пак се подчинява на някакъв порядък, там няма нищо случайно – и тогава по страничната рампа се приближава бавно той, изоставил нейде в салона одеялото, с което се загръщаше напоследък, докато безкрайно човъркаше из Чехов, и започва да ги поздравява един по един като стари познати с присъщите на актьорите знаци – ей, много сте добри, поне тази вечер, и пр.
Хора като Коко ни отвеждат много надалеч, и как ще се справяме после със слумините?

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: