Истории за личности и буболечки Книга 1

45 плашливи и сетне набързо надуват бузи и почват да се перчат, понеже си въобразяват, че притежават някаква сила – и те все я виждат като зла сила, някакъв кинжал, с който могат да прободат всичко и всеки, а пък думите на човека отсреща да ги раздробят, както го прави рендето „Бьорнер“, понеже изобщо не ги интересуват чуждите думи... И така я карат, докато схванат, че онова, което държат в ръцете си, е някакво острие от лед – и то набързо се е разтекло и се е превърнало в нищо, а ония храбреци пак остават зяпнали в нищото, откъдето са дошли.
Идиотите от телевизията, които вие можете да ги наричате водещи или както си щете, никога няма да станат като Боян, те никога няма да бъдат предани на съдбата си, пък и накрая да я подчинят някак си, което си е направо чудо. Чудо. Те и затова се страхуват от такива като Боян.
Първия път, когато Боян се появи във „Всяка неделя“, имаше шеметен успех. Оттогава Боян все ми казва, че съм му първият треньор по телевизия – и все иска той да ме интервюира, но аз не се давам.
Това се случи в средата на 1980 година, предаването и особено коронната му рубрика „Събеседник по желание“ вече бяха набрали страхотна инерция.
По-младите днешни зрители изобщо не могат да си представят за какъв гигантски успех става дума. Ще се опитам да им обясня. Когато Слави, когото те днес обожават, ме покани през 2000 година да открия шоуто му, ме представи така: „Това е авторът на „Всяка неделя“, чиято съдба ние много искаме да повторим.“ Доста ме зарадваха. Сега се надявам, че години по- късно в шоуто също си казват, че искат да повторят собствената си съдба.
Тогава Боян изръси нещо, което днес изглежда банално и дори напълно безопасно – каза, че е един „прост каруцар от Мошино“. Това обаче беше истинска бомба. Комунистическите първенци от старото поколение – или поне повечето от тях, бяха безупречно невежи, учили-недоучили, обаче хитри стопани на държавата, това е вън от съмнение. Много-много не искаха да се говори за биографиите им. След години поетът Димитър Методиев, който бе съветник на Живков, успя да намери благовидната формула – че той е „Човек от народа“. Това слагаше край на различните въпроси, в това число и за образованост и прочее глезотии.
А пък според официалната идеология „героят на времето“ обезателно трябваше да бъде напълно завършена личност – хармонична и високо образована в това число, и т.н.
И изведнъж цъфна Боян: „Аз съм каруцар от Мошино!“ Бре, мама му стара! Как така бре, ти си два пъти олимпийски шампион, един от нашите светци, кой те бие по голямата уста да си казваш, че си каруцар, прост бачкатор от пернишките мини, че всичко си постигнал със собствения си труд – ами Партията, бре хубостнико, ами партийните мъдрости! Нашият обаче се запъна: „Каруцар, та каруцар!“, и толкова.

46
Тогава, преди повече от 30 години, усетих, че стана нещо, но не можах веднага да си дам сметка какво точно. А работата е проста: тогава, когато властите в някои случаи доста изкуствено извисяваха първенците си, Боян реши да им каже, че всички идват от низината, а някои и никога няма да я напуснат.
Не съм сигурен, че и той е разбирал напълно какво се случва. Но тъй или иначе – ония виждаха социалистическия герой като нещо монументално, почти като модел за Паметника на Съветската армия, поне от този мащаб. А нашият Боян: „Не, ние сме си обикновени дребни хора и само ако успеем да се справим със Съдбата си, ако успеем по някакъв начин да се договорим с нея, ще станем нещо друго.“ Не го каза по този начин, разбира се, но така излезе.
През всичките години по-късно се придържаше към тази формула и много-много не я променяше – все искаше да го виждаме по-малък, отколкото е, по-смален, сам се смаляваше при това – за да оцелее от нашен- ската завист, и това го е казвал. Макар че никога не е бил мразен – освен от една група мъничета, които се опитаха, по времето на Костов особено, да опикаят всеки и всичко. Днес най-известните между тях са напълно деградирали и опиянчени и прислужват на бивши ченгета, те пък по съвмес- тителство, както се оказа, са и гангстери. Майната им.
Мъничета опикават монументите. Ето затова сте на това дередже, да си знаете.
Яд ме е за няколко неща – и едното е, че няма да успея да видя какви ще ги дрънкат след години днешните приспособенци. Това ще бъде забавление, което не е за пропускане. Те и сега говорят врели-некипели, когато все още има предостатъчно свидетели, а представяте ли си какъв разгул ще настъпи тогава.
Ще се появяват още поне 5-6 храбреци, които са ги стреляли с отровни сачми като Владо Костов и Георги Марков. И как по чудо са оцелели, обаче решили да не споделят с никого тайната си, поне докато не отмрат всички очевидци.
Тия тарикати като по правило ще се налепят обезателно по най-добре документираните и доказани факти и събития и ще се опитат да ги оглозгат до кост. Ще оглозгат примерно и истината за спасяването на българските евреи. Заради лакомията на Симеон вече съм доста хладен изобщо към последната българска династия. Всъщност на човек му е достатъчно само да знае какви ги е дрънкал княз Фердинанд за българите. И ако „съветите“ му към сина му Борис III се поставят под съмнение от някои изследователи, то поне мемоарите на учителя му по български Добри Ганчев са достоверни, вън от съмнение. Комунистическата власт екзекутира княз Кирил, обаче не си позволяваше дребни хитрини и чинно спази давностния срок, след който

47 по волята на Добри Ганчев мемоарите му, депозирани в БАН, можеха да бъдат публикувани. Тъй че ако ония намеци за българите можеха да бъдат някак преглътнати, то старческата алчност на Симеон трудно може да бъде приета. Макар че донейде сме късметлии, защото Олимпи Кътев можеше да му върне и връх Мусала. И все пак да се отрича ролята на Борис III за спасяването на евреите е направо диващина. Както са я подкарали, скоро нашите евреи ще твърдят, че сами са се спасили.
И Боян е прав, че непрекъснато развяваше знамето на своята обикно- веност – каруцар, та каруцар. Защото по този начин още по-релефно изпък- ват лигавенията на късните храбреци, на измислените герои на Прехода, на дървениците, които изпълзяха от цепнатините на Времето едва на 10 ноември 1989 година – и все още изпълзяват, и нямат свършване, току се пръкне някой нов герой.
И най-дребното при тях придобива гигантски размери. Боян иска да принизи ръста си, а те обратното – искат да се извисят. Всеки иска да направи сам паметника си, не можем да се разминем вече от хора, които ходят на кокили, за да изглеждат по-високи от останалите, по-високи дори от
Времето. Тия типове дори паметника на Живков да са правили – от камък или от друг материал, макар че повечето го правеха от кал заради собстве- ното си бездарие – сега пак се изкарват герои: „Е, правехме го този паметник, обаче с отвращение.“ Ужасни типове, некадърници и лъжци. Затова книги като мемоарния роман на Левчев ще имат все по-голяма стойност във времето – заради честността си. Същото се отнася и за книгата на Писарев.
Ония нещастници нямат никаква мярка. В биографията си – извън спортната – Боян има епизоди, заради които те биха искали да ги направят направо фелдмаршали, не по-малко. Фелдмаршалите на измислените им подвизи. Боян обаче си мълчи и за това.
Веднъж се разправях с един нещастник от тази порода, казах му любезно-шеговито някои неща, за да не вгорчавам съвсем живота му.
Спестих повечето истини. Този храбрец навремето го изпратили като доверено комунистическо отроче в Москва, в школа на КГБ. Щастието кацнало на рамото му, нали тъй, обаче и рускините си знаят работата, та една от тях го наградила. И нашият глупак – преди да получи първия си медал от
Държавна сигурност, получил един хубав и трудно излечим трипер. Вярно, съветски, дори московски, обаче трипер. А триперът си е трипер. И го върнали нашия храбрец тук – за да се хвали оттогава и до днес колко полезен бил на държавата си и прочее лайнени истории. Тези хора и трипера си вече развяват като знаме.
Няма сериозен човек от средите на изкуството, който истински да не се възторгва и дори малко да се страхува от Боян – Събирача Боян. Веднъж ми се обади Светлин Русев – да ме поздрави, че съм написал няколко похвални

48 думи за Боян. И сетне ми каза, че е истински уплашен от онова, което е видял последния път, когато посетил дома му. „Той вече е натрупал невероятни съкровища, дори сам не знае за какво става дума“, рече Светлин. А за да го каже той, това означава, че проблемът на Боян вече наистина е страшен.
Докато се правеше на каруцар, той с извънредна, нечовешка упоритост успя да си изгради собствената катедрала – не само на велик спортист, но и на не по-малко велик колекционер.
Но сега – понеже също съм уплашен – ще уточня, че се опасявам един ден Боян да не остане под нейните развалини.
Имах късмета отблизо да познавам Богомил Райнов, бях близък със
Светлин, познавам добре и някои от по-новите събирачи – Васил Божков например, но той е друг феномен, той се състезава направо с „Бритиш
Музеум“. И все се учудва защо му казвам да дари безценната си сбирка от антики на този музей, там да направят една зала „България – Божков“.
Светлин е най-големият късметлия, понеже е и най-предвидлив – още навремето подари тогавашната си сбирка на Плевен и сега трябва само да трепери някой нов демократ да не я затрие. Новата му галерия в центъра на
София е едно истинско бижу. Богомил първи подари една фантастична графична колекция на сливенската галерия – тогава там работеше Петър
Щилянов, един чудесен деятел на културата, каквито днес изобщо вече няма и затова ние сме вече нормална европейска страна, нали.
Две неща са невъзможни в нашето пътуване през Времето: погромът над село Бисер да се случи в ония години. И културните завоевания на онова време да се повторят днес. Вече сме удавници – овладявайте плуването, оставете другото.
Обаче не знам каква е съдбата на останалата част от колекцията на
Богомил. Той има грижовен наследник в лицето на съпругата си Соня, обаче понесе доста тежки удари – след промените иззеха жилището му, на късни години трябваше да се преустройва и пр. Истинското колекционерство е една лудост, вън от съмнение, обаче съхраняването на придобитото обикновено е възможно в редки случаи. Всъщност това е прокобата на този „странен занаят“, както се изразяваше Богомил.
Боян е крупен дарител, има своя зала в Националния исторически музей, обаче за другото все не могат и не могат да му намерят място. Жилището му е зарито с шедьоври, в този немалък апартамент няма къде да се завъртиш, без да те хване за дрехата някой голям майстор. Как издържа на всичко това
Мария – прелестната съпруга на Боян, не е ясно. А пък нашият герой от го- дини спи върху едно тясно диванче, под което има няколко безценни антични надгробни плочи, пак добре, че не спи направо върху тях. Аз се плаша от тия неща и заради това рядко го навестявам.
Сбирката на Боян е много ценен пример и за друго – как един (уж)

49 обикновен човек стига до великата идея – и то в едни напълно разпасани времена – да съхранява не само собствената си съдба, но и тази на родното си изкуство.
Говоря ви за Боян – а си мисля за децата от музикалното училище в
Широка лъка. Наскоро излъчиха поредния „просяшки репортаж” – има вече такъв жанр – децата от славния ансамбъл на училището танцували с 40- годишни сценични костюми, нямало пари да обновят тия парцали.
Социализмът отдавна изгни, може би дори вече 10 пъти, в почвата на великия
Преход – а ония талантливи деца все още играят с костюмите на соца. Браво!
Как ви се вижда това? Излиза, че ние дори костюмите на Прехода не успяхме да ушием – като оставим настрани палячовските одежди на повечето нови герои.
Не натиквайте в тази бедност и мизерия и картините на Боян – и те да остаряват и да стават на парцали като ония дрешки.
Веднъж в началото на 80-те години бях във Виена със Софийската опера.
И тогава ме покани да ѝ гостувам Катя Георгиева – една наша оперетна знаменитост, която от дълги години живееше там. След вечерята, на изпращане, се застояхме малко по-дълго във вестибюла на жилището ѝ – и тогава погледът ми попадна на една картина, някак неуместно окачена там.
Попитах домакинята чия е, за да съм сигурен, но не бях сбъркал – беше разкошна работа на Бенчо Обрешков.
След време разказах историята на Боян, а пък той по онова време беше на работа във Виена.
„Сигурен ли си – попита Боян – да не ме будалкаш?“ И с това разговорът приключи.
Доста месеци по-късно той ме срещна и вика: „Ела да видиш една твоя позната.“
„Коя, бре? – зарадвах се аз, понеже си мислех за някоя мадама. Оказа се обаче, че познатата е въпросният пейзаж на Обрешков. Боян беше уговарял и ухажвал дълги месеци певицата, но накрая успя да върне картината в
България. И беше както винаги щастлив. И тя също останала доволна.
Един двоен олимпийски шампион притежава изобилие от хватки, от най- майсторски калибър. Но хватката, с която Боян успява да се добере до поредната картина, в която се е фиксирал, е наистина убийствена. И нито един от бившите собственици не е останал недоволен – те също са щастливи, понеже виждат колко обсебен е този човек и колко щедър при това.
И защо да ти виси над кревата една опушена работа на Златю – я по- добре я дай на този луд човек, той ще се грижи най-добре за нея!
И сега всички тези картини живеят при Боян, но и се страхуват – ами какво ще стане един ден с тях, когато той – като всички нас и по реда си – отиде да покорява Другата си съдба, да става шампион другаде?

50
Помогнете му. Приютете на подходящо място сбирката. Дайте ѝ възможност да живее спокойно. За да се успокои най-сетне и Боян.
Светлин Русев ме подсети и за нещо, което бях забравил.
Навремето Боян често обичаше да казва: „Ако бях завършил гимназия, сега най-много щях да съм един прост заместник завеждащ отдел в
Централния комитет на БКП! А вижте какво стана от мен!”
В телевизионно предаване някакъв нещастник обругал Боян Радев, твърдял, че такива като него „нямат страст и чувства към изкуството и историята, те са просто бизнесмени“. По-лошо не може да стане в публичното говорене. Никога не съм виждал човек, обсебен по такъв възхитителен начин от изкуството като Боян. Красивата му лудост изникна пред очите ми още през далечната 1980 година – и оттогава буйствата на неговата страст, ненаситна и прелестна, го отведоха толкова далеч от нашите потурковци.
А повечето от тях все забравят откъде са дошли и изобщо не вдяват, че не са мръднали и на сантиметър по-далеч от усойния си произход и манталитет. Единствената им цел е да забравят напуканите си пети, което обаче е невъзможно, защото са им пред очите непрекъснато. Напуканите пети са една метафора – надявам се, че разбирате това. Ох, не беше редно да го пояснявам, моля да ме извините.
Има невероятни особи между фракопотурковците, нямате дори представа за какви екземпляри става дума.
Един си беше направил чудесна къща и от време на време се виждахме у тях, понеже по онова време бяхме приятели. И един ден се реших да му кажа, че една библиотека все пак ще изглежда по-добре, ако в нея има и книги, поне няколко.
„Да, де – сърдито рече онзи, – въпросът е обаче какви да са тези книги.“
„Не е задължително да си ги чел“ – реших да смекча гафа аз.
„Е, аз и не съм чел май нито една“ – рече онзи и разговорът съвсем загрубя.
И тогава ме осени спасителна мисъл – и домакинът ми се ухили доволно.
След време библиотеката му беше пълна с томовете на Британската енциклопедия – по два екземпляра от всеки том, които изглеждаха величествено, толкова величествено, че и през ум не би ти минало да ги четеш, а и никой не би те питал за това.
Ето така спасих един фракотиквеник.
Един друг пък потурковец, но вече виден „олигарх“, веднъж се зазяпа по библиотеката ми и важно рече: „Ей, и аз трябва да си купя такъв шкаф, много е хубав.“
„Време ти е“ – съгласих се аз, колкото да кажа нещо, понеже онзи наближаваше 70 години. И ми стана мъчно за моите книги, които бях влачил

51 през десетилетията от квартира в квартира, от едно жилище в друго, като живи същества – някои от тях вече са изплезили език от умора, други обаче внезапно те придърпват към себе си – и светът става друг. Както и да е.
А пък какви пари направиха арт дилърите, ако позволите да използвам тази прекалено нежна дума, пак от тия фракопотурковци, като им пробутаха огромно количество боклуци в началото на 90-те години!
Първата работа на всеки потурковец, след като си намъкнеше фрака, бе да си направи колекция от картини. Това предизвикваше изумление и тъга у
Боян Радев например, който беше събрал забележителна сбирка, но с упорство и труд, а сетне и с таланта на познавача. А сега тия купуваха на квадратни метри. 20 хиляди, 30 хиляди, сетне 50 хиляди долара бяха нищо, цените хвръкнаха до небето – и картините си останаха завинаги за фракопо- турковците. Те си мислеха, че правят ценна инвестиция, която да раздвижат след години, а от лакомия здраво се насадиха, понеже гледаха на тази си измислена страст като на поредната далавера от онези, с които бяха свикнали – приватизации, контрабанда и каквото друго се сетите.
Веднъж минавахме по лондонската „Ню Бонд стрийт“ и нещо привлече вниманието ми. След големи пазарлъци с дъщеря ми, понеже тя се дърпаше, влязохме в една галерия, малка, обаче напълно недостъпна за навлеци.
Онова, което беше привлякло окото ми, бе една малка работа на Писаро.
Собственикът ме пожали, понеже му смутолевих, че съм от държавата на колекционерите, и ми каза и цената на малкия шедьовър – 21 хиляди паунда.
В София никой нямаше да обърне внимание на клетия Писаро. „20 на 30 санта? Какво ми пробутваш ти, бе?!“ – щеше да рече онзи цървул с британската енциклопедия.
А друг път в офиса ми в парк-хотел „Москва“ дойдоха двама дилъри – от време на време хвърлях по едно око на стоката им, колкото да видя как върви пазарът на потурите колекционери. Бяха взели със себе си картина на
Златю Бояджиев – една от обичайните работи на Майстора, която представяше едно добре познато кръстовище в Стария глад в Пловдив.
Понякога отсядах в къщата на Бирдас, особено когато се скарвахме с Джени, та добре познавах тази гледка. Хубава работа беше, естествено, но нещо привлече вниманието ми – едно прозорче на нарисуваната къща сякаш бе набързо нахвърлено, ако се изразявам правилно, сякаш Майстора не беше имал време за този детайл.
Казах това на глас и тогава единият арт дилър рече: „Ами ако искаш, може да го замажем, няма изобщо да си личи.“
Отпратих ги набързо при онзи с енциклопедията.
Безотговорното говорене се пренесе от политиката и в сферата на изкуствата. На всеки му е позволено да се самовъзпроизведе в гений. Някои художници продават картините си като репички, на връзки – доскоро ги

52 навираха на гламави временни богаташи, също самопровъзгласили се за меценати. И изобщо не ги интересува, че произвеждат боклуци, които уми- рат преди още боята на картините им да е засъхнала. Иначе са си доволни – щастливите перковци от бубо-арта. Баламите, които им плащаха неразумни цени, след време няма да са толкова щастливи. Или както с очевидно задо- волство каза веднъж Боян Радев: „Ония с парите още не са се усетили какво дърво ще изядат с боклуците, които накупиха.“
Обсебен до крайност, той овладя в тънкости тайните на изобразителното изкуство. Докато лилипутите вече три десетилетия се надпреварват да надхвърлят нищожния си ръст и се самовъзвеличават, Боян говори неизмен- но точно обратното – за да можем отново и отново да схванем колко е различен от тях, а и от всички нас.
***

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: