Истории за личности и буболечки Книга 1

23 думите!“
Всъщност никога не съм успявал да откажа на Блага. По същия безцеремонно нежен начин тя ме заведе да водя някаква дискусия на СДС в
НДК. Бяха още Радой, Иван Кирков, Райна Кабаиванска, към която Блага се беше силно привързала, и още някой. Залата пак беше въодушевена, главно от Блага. В подобни случаи ми изглеждаше, че дори невъобразимият Радой някак странно притихваше и омекваше.
Друг път – беше във втората половина на 80-те, пак така кротко и със същата усмивка ми каза: „Внимавай, да не те купят!“
Отначало не можах да разбера какво се опитва да ми каже, но бързо се сетих. „Всяка неделя се беше развилняла“ (както се беше изразил един другар), излъчвахме цели емисии директно от Москва, почти всяка седмица гостуваше някой от лидерите на перестройката – Коротич, Герман,
Адамович, Бакланов, Климов... и който друг се сетите. Живков беше казал в
Политбюро, че не бива да се слушат Кеворк и „огонките“ (хората от кръга на списание „Огоньок“), понеже лъжат. Блага или не беше убедена в онова, което идваше от Изток (а идваха главно думи), или имаше нещо друго предвид, което само тя си знаеше. А може би просто приятелски се страхуваше. Казах ѝ нещо – в смисъл, че те самите искат да се продадат, но няма кой да ги купи. Блага се засмя и се успокои.
Тя не пропускаше случай да се обади винаги когато се случваше нещо извън канона, което всъщност си беше статута на „Всяка неделя“ – без значение дали ставаше дума за д-р Иван Руменов или за общия ни приятел проф. Карли Огнянов, или за други „неподходящи“ според Властта хора. Но пък и никога не си позволяваше непредизвикано да каже нещо солено за някой от любимците на властта, които, колкото и рядко да беше това, все пак попадаха във „Всяка неделя“. Дори виждаше неща, които не съществуваха – например някаква ирония към тези хора, а то си беше по-скоро безразличие.
В отношението ѝ към тях талантът нямаше значение – тя ги поставяше в графата на прекършените и останалото сякаш не я интересуваше. От друга страна, винаги е била признателна на Любчо (така наричаше тя Левчев), който на свой ред беше направил един-два опасно смели жеста към нея, каквито на днешните конформист и през ум не им минава, че биха могли да съществуват.
„Любчо“ беше направил и още по-голям жест, например към Коста
Павлов, като написа предговора и промуши един том с негово избрано, но и това се видя малко на вечните мърморковци. По-късно, в средата на 90-те, те се опитаха да скарат Блага с Павлов. Дали са успели, не знам. Но за Блага съм сигурен, че беше над тези неща. Издадоха един том с „изгорели стихове“ на Константин Павлов – една тетрадка, уж загубена и сетне странно как намерена в издателство „Български писател“. И при обсъждането ѝ

24 навремето Блага си беше позволила някои критични бележки за поета. Ако питате мен – доста нормални. Но не и за онези, които имат щатната роля да възпроизвеждат светци.
Дълги години общувах с Богомил Райнов (поначало имам късмета да другарувам с хора, напълно враждебни един към друг, и смятам това за нещо напълно естествено). Отношенията на двамата бяха, меко казано, обременени. Но Блага никога не ми каза нито една дума, Богомил – също.
Истински талантливият човек има и куража да не се бърка в личните истории на приятелите си.
Блага винаги и незабавно се вдигаше всеки път, когато се опитваха да сложат „Всяка неделя“ във фризера. Самата тя имаше достатъчно главо- болия, но все намираше време и за другите. В нощта след президентските избори, вече като вицепрезидент, тя обеща нещо и то ме хвърли в ужас: да върне на екран „Всяка неделя“. Изобщо не беше ме питала, но изглежда смяташе, че това си е в реда на нещата. Дни след това ѝ казах, че нямам желание.
– Защо? – попита тя.
– Останах без кауза – смутолевих.
Тя ме гледа дълго и нищо не отговори. Помислих си, че не ме е разбрала.
Година и нещо по-късно, когато тя напусна президентството, бях вече напълно сигурен, че отлично ме е разбрала. Но не е искала да ме лъже.
Веднъж ме извика при себе си във вицепрезидентския си кабинет.
Учудих се, защото в онези години много често се виждахме семейно. После си казах, че иска още някой да види гетото ѝ в Президентството и може би за пореден път да се убеди, че ѝ е време да се маха оттам. А конкретният повод беше, че пак трябва да се помогне на някого. Изобщо Блага имаше някаква нужда да помага. Може би това се дължеше на факта, че на нея не са ѝ пома- гали особено. Така си мисля, без да съм съвсем сигурен. Тъй или иначе трябваше само да спомена, че искам да имам Адам Михник за „Всяка неделя“ – и тръгвахме за ВИП-а, за да го посрещнем. И Михник, който иначе си беше доста своенравен, омекваше пред Блага и се съгласяваше.
Пак така тя тръгна да помага на Иван Радоев, който вече беше неизлечимо болен, а всички се правехме, че не виждаме това. Веднъж се връщахме с Радой от болницата, в която бяха настанили Радоев. Човек и да не беше болен, би се поболял от мизерната обстановка там, беше много тягостно, единственото утешение бе, че Радоев ще го оперират в Париж. И
Радой внезапно взе да си припява нещо в колата. Явно се беше уплашил, както и всички ние също. Като стана дума за Радоев, се сещам, че имах привилегията да му издам последната стихосбирка „Ракия за Бога“, но не ми мина и през ум да издам нещо от Блага. А в онези години имах солидна издателска дейност. Но Блага го внушаваше, изглежда, и това – в нейно

25 присъствие беше изключено човек да се сети или да мисли за някакъв неин интерес. Как го постигаше това, и сега не мога да разбера.
Все пак донякъде насила и на своя глава отпечатах нейния плакат и листовки за президентските избори. Струва ми се, че някои хора не бяха въодушевени от това, грижата за тази агитация трябваше да бъде на изборния щаб на СДС. Но оттам се бяха постарали с един невъобразим боклук – имам предвид техния плакат на Блага. Това ме предизвика да се намеся.
Фотографът на „Всяка неделя“ Атанас Кънчев направи фантастични снимки на Блага. Някои от най-знаменитите му попадения са тъкмо с Блага – не знам как се случваше това, понеже тя обикновено си стоеше съвсем кротко в студиото и не беше склонна, а може би и не бе в състояние да направи какъвто и да е краен жест.
Обаче думите ѝ! Може би понякога фотографията успява да ги изрази по някакъв начин – ако това не ви се струва твърде глупаво. Не знам. Във всеки случай фотосът за плаката и листовката (после го използвахме и за корицата на списание „Всяка неделя“ за 70-годишнината ѝ) беше фантастичен.
Въпросната корица пък, отново незнайно как, изразява не само онова, което представлява Блага, или онова, което представлява Данчо, а и по някакъв мистериозен начин и онова, което представляват двамата, общата им история, дори бих казал личната им интимна йерархия.
Като използвах последната дума, си казах, че всъщност никога не успях да прозра кой от двамата къде е в тази йерархия. При всичко, което бе написала, и при цялата ѝ известност (а някои хора направо я боготворяха) пак неизвестно как Блага успяваше да създаде впечатлението, че Данчо има малко предимство. Не знам как ставаше и това.
Всъщност имам известна представа. Когато ставаше дума за нещо важно,
Блага имаше навика кротко да те подпитва, като в същото време те гледа настойчиво и накрая се съгласява с аргументите ти. Чак след известно време човек си даваше сметка, че всъщност се е съгласил тъкмо с нейните аргументи.
Беше и незаменим ходатай, ако ставаше дума да се помогне, поощри или просто да се извади от забравата някой. Да не говорим за хора като учителя ѝ акад. Петър Динеков.
Много години преди заклинанието си в изборната нощ (за „Всяка неделя“, което никак не се хареса на някои) тя направи един рядък жест. Пак беше лошо време за програмата. Битката ми с един мизерен тип, с когото известно време трябваше да съжителствам във „Всяка неделя“, беше в разгара си. А онзи имаше възможно най-мощната държавна подкрепа зад гърба си. И изведнъж „Труд“ публикува статията на Блага „Събеседник по призвание“. Годината беше 1981-ва. И самата тя имаше нужда от подкрепа, а се беше сетила за друг. Изглежда Блага, неизвестно как, беше разбрала,

26 какво съм си казал след статията – че не бива да се спасяваме от идиотите, че не бива да се отказваме и пр.
Някои от най-радикалните идеи през всичките години на така наречения
Преход са идвали от Блага – и нямам предвид само прочутата ѝ клетва срещу ония, които се готвеха да подпишат конституцията. Е, и какво, много ли са
(сме) щастливи толкова години по-късно с тази конституция?
Но още на първия митинг на опозицията на 18 ноември 1989-а Блага каза нещо, също тъй радикално. Гледах този митинг (нарочно) от един кабинет в общината в доста странна компания. От трибуната пред храма долитаха главно литературни образи и метафори, но имаше и заплахи. Обаче хората от онзи кабинет най-много се стреснаха от една фраза на Блага – „България се превърна от страна на розите в страна на склерозите“. Излишно е да се обяснява защо. Също тъй е излишно да се обяснява поради какви причини
България си остана същата. С целия разкош, който произлезе от това. Как е понасяла Блага идиотизма на българските политически нрави? Безкнижните хора? Номиналните типове?
В първата емисия на възобновената от властите „Всяка неделя“, 9 дни след Преврата на 10 ноември 1989-а, Блага цитира народната мъдрост
„Скаран народ, под хомот“. Каза също, че сме запратени на опасни дълбочини, оковани един за друг от омраза. Не добави, че такъв народ трябва да има способностите на великия илюзионист Худини, за да изплува, но то се подразбира.
Години наред Блага все се чудеше – докато и аз започнах да се чудя – на една наистина мистична история. В дъждовна януарска нощ (1990 година) с един мой нов парижки приятел и съпругите си направихме няколко обиколки с колата покрай внушителната сграда на ислямския център във френската столица. Приятелят ми беше арменец и малко преди това ми беше показал и арменската църква в Париж.
А сега обикаляхме покрай този център и си говорехме за нашите арменски грижи (които вече не са само наши, както личи). И изведнъж при поредната обиколка в нощния дъжд изскочи един забързан силует, който не бих могъл да сбъркам. Блага! Понесла два найлонови плика с книги
(естествено). Изскочих от колата и извиках името ѝ. Тя се обърна, погледна ме, не можа да повярва и забърза към станцията на метрото. След десет секунди вече беше в колата, врявата беше невъобразима, съпругата на приятеля ми беше имигрантка от България и не можеше да си представи, че е в една кола е Блага, а тя само повтаряше:
– Как така? Как така? В този огромен град? – и т.н.
Така и десет години след това не можехме да намерим отговора на този въпрос. Който всъщност е – как се намират хората.
На 40-те дни от смъртта на Блага Хани (осиновеното виетнамче) се

27 разплака в студиото за ЛеБлага – и също нямаше отговор на този въпрос, понеже в нейния случай приятелството е по-важно и от майчинството.
Блага надписваше по един чудесен начин книгите си, все едно те наглежда непрекъснато от едно ъгълче на титулната страница. Предполагам, че тя е написала доста книги и там, където се намира сега. (Това място може би е по-добро, а може би и по-лошо оттук за писане на книги, не знам).
Измъчвах се, докато нахвърлях тези бележки за обичта си към нея (несвър- зани като при всяко искрено чувство) – как ли би ни надписала поредната си книга – оттам?

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: