Истории за личности и буболечки Книга 1

28 иронизирайки тезата за „ускореното развитие“, автор на която бе самият
Живков. После сподели все по-яростно, че ненавижда „пробивните хора“, онези със силните „лакти“, както и „готованковците“ в изкуството – „не може 35 години да носиш на памук човек, който е направил нещо под сред- ното равнище“.
Накрая заяви: „Не бива повече да има „наши“ и „ваши“! 35 години ние отчитаме само грешки! Дано да отчитаме вече и реални резултати!“
Това бе изречено във време, което минаваше за „разцвета на соца“!
Как да не му изпепелиш ателието...
Три дни по-късно Блага написа „Балада за кладата“ (по-късно тя бе отпечатана в списание „Пламък“).
Ето финала на баладата:
А сега, зловонна газено тенекийо,
за тази балада хвърли и мене на клада!
Това си беше живо предизвикателство от страна на Блага.
Но в ония години винаги нещо се случваше, нещо шаваше – въпреки че от години Новите Тенекии се опитват да наложат лъжата, че „всичко“ започва от 10 ноември 1989-а...

29
ОФЕРТА
Стефан Димитров
През август 2011-а по телевизията се чу, че името на Стефан Димитров било обсъждано от „синята“ коалиция – за вицепрезидент в двойка с Румен
Христов. Предложението било и на СДС, и на ДСБ.
В съобщението Стефан бе наречен „известен“ композитор.
Той отговорил на медиите, че обсъжда офертата.
Офертата? Не е ли по-точно да се каже – поканата за самоубийство.
Веднага се сетих за една прочута фраза, която приписват на Ленин:
„Капиталистите са готови да ви продадат дори въжето, с което после ще ги обесите.“
В случая обаче искаха да продадат на Стефан въжето, което сам да си метне на шията.
Не познавам човек – човек от изкуството имам предвид, който да се е отъркал в политиката и да е излязъл невредим от това скверно занимание.
Във Великото народно събрание (1990 година) имаше немалко подобни фигури и всички до една бяха разтерзани. Всъщност те бяха попаднали там по силата на една инерция – и преди промяната имаше двайсетина известни интелектуалци и изобщо публични фигури в живковския парламент. Обаче там формени идиоти – запазената марка на парламентите на Прехода – липсваха. Радичков, най-одумваният и може би най-оглежданият български кандидат за Нобелов лауреат, се разплака, когато обяви, че ще напусне предсрочно парламента. Почти му се изсмяха, беше отчайваща картинка. А онзи парламент все пак бе несравнимо по-качествен от следващите. На
Георги Баев-Джурлата, големия художник, който тогава също беше депутат, няколко години по-рано запалиха ателието му в Бургас, след едно скандално участие във „Всяка неделя“, стана дума за това. Предполагам, че на Джурлата сега му идеше сам да запали ателието си, като гледаше какви идиоти има около него. Имаше и тарикати между артистичните фигури, хора с по-дебела кожа, които не страдаха особено. В политическата центрофуга особено страдаше Блага.
В съобщението за Стефан има две важни думи, едната е „известен“.
Какво извадиха досега на политическия пазар „сините“ – при цялата условност на тази дума, понякога по-точно би било да казваме „лилавите“, а в някои случаи и „пурпурните“.
Желев, Блага, Петър Стоянов, Кавалджиев, Неделчо Беронов – и, убийте ме, но не мога да се сетя веднага кой му беше вицепрезидент.
Като изключим Блага, никой от тях не беше истински известен.

30
Ако не беше Радой, чийто ентусиазъм беше колкото енергията на 10
Фукушими, Желев нямаше да е и наполовина познат до промяната. Петър
Стоянов беше един от неосъществените бардове на фестивала „Ален мак“, ентусиазиран провинциален адвокат, нищо особено. Но не беше лош президент, ако оставим настрана показността му и известната фукливост, от която не можеше да се отърси. Блага беше истински значимата фигура и обяснението е много просто. По онова време българите бяха една от най-че- тящите нации – четвърт милион истински учители, още толкова лекари, страхотна инженерна интелигенция, и пр. Всички вече са обеднени до крайност – една от малкото мечти на Прехода, която бе осъществена. Как да не познаваш Блага, когато дори домовете на обикновените семейства пращяха от книги. Далеч по-малко хора се развеждаха, за да знаят кой е адвокатът Стоянов.
Веднъж се видяхме с него в зимната градина на парк-хотел „Москва“ – наближаваше кандидат-президентската кампания и Стоянов се чудеше кого да приеме за свой вице. Споменах му едно-две имена – и най-напред това на
Атанас Славов. Петър ме дари с онзи поглед, с който възнаграждават глупаците. Имах предвид, че Славов е дългогодишен емигрант в САЩ, достатъчно добре е известен от предаванията на радио „Свободна Европа“ и
„Гласът на Америка“. А освен това беше и човек с рядко срещано остроумие, макар и малко зло – но пък напълно оправдано при дадените обстоятелства, българските имам предвид. От СДС обаче натискали Стоянов да приеме за вице земеделеца Кавалджиев. Изобщо не го познавах, затова се въздържах от коментар. Но сега пък аз върнах на Петър онзи поглед.
При следващата ни среща Стоянов беше шокиран малко повече от обичайното за него. „Майна – рече той, – представяш ли си, ние го обявяваме като Кавалджиев, а той се казвал Колев!“ Обичайните за СДС бъркотии.
Обаче Тодор Кавалджиев се оказа един много достоен, а отгоре на всичко и интелигентен, пишещ човек. Наскоро научих, че продавал сам на някаква сергия собствената си книга.
Майната му на вашия Преход, щом докарахте и този човек дотам. Защото
Костов би трябвало да продава книги на площад „Славейков“ – не Тодор
Кавалджиев, един препатил от комунистите човек. Онзи да продава като редки антики учебниците по политикономия на социализма, по които е преподавал. Той вероятно ги е изгорил, но аз съм запазил един екземпляр и мога да му го предоставя. В соца имаше всякакви глупости, но една от най- големите е тъкмо този учебен предмет, тази идеологическа фъшкия.
Петър Стоянов сам се издъни, когато искаше втори мандат – помните идиотския доклад, изготвен от генерал Атанасов, който размахваше в дебата си с Богомил Бонев.
Всъщност – доклад, изготвен по поръчка на Костов, така че неговите

31 задкулисни номера изядоха главата на барда от Пловдив. И пак Костов поднесе на тава – сигурно изработена от кремиковска неръждавейка – втория мандат на Първанов. Понеже изправи срещу него напълно анонимния съдия
Неделчо Беронов. До него опряха тогава лилавите, това успяха да измислят.
Няколко години по-късно Първанов щедро върна жеста на Костов.
Наложи вето върху законовата поправка, която налагаше 8-процентна бариера пред партиите за парламентарните избори – и така се превърна в белия кон, временно пребоядисан, разбира се, с който Костов успя да влезе в парламента. Иначе той отдавна щеше да си седи на площад „Славейков“. Не е лошо да запомните тези жестове на българската политика – груби, звучащи като файтонджийски псувни, обаче неизменно бързо се забравят. И това е прелестта на тази политика. То друго в нея и няма.
Блага се хвана на уловката – и веднага се превърна в аутсайдер.
Кабинетът на вицето е в един страничен коридор, колкото обитателите му да нямат илюзията, че ги очаква нещо друго, освен луксозно отшелничество.
Блага издържа по-малко от две години, около 17 месеца. Тя и поначало много трудно се съгласи на тази авантюра.
Някои нейни жестове несправедливо бяха одумвани. Блага прокле онези, които подписаха „новата“ конституция – и по-късно се оказа, че тя не заслужава кой знае колко по-различна съдба. Колкото и да твърдят обратното
„бащите“ ѝ – но някои от тях мрънкаха преди това панегирици и за „новата“, последна живковска конституция. Авторите на тази от 1991 година все едно, че правеха избор между старите си и новите си обувки – старите са износени и донейде мърляви, обаче удобни, а пък новите винаги създават неудобства, поне в началото. Хайде да нахлузим старите калеври, рекоха те. Онези, които уж си вадят хляба с осмисляне на Прехода, всъщност продават и досега сапунени мехури – и то от домашно произведен сапун за пране. Досега тъй и никой от тях не сметна какво щеше да се случи, ако всичко онова, което несъмнено липсва на днешната ни конституция, бе вложено в нея още през
1991-ва. Какъв щеше да е тогава Преходът? Във всеки случай – несравнимо по-малко бакалски.
Така че Блага я бяха наели като „известното лице“. Разбира се, д-р Желев беше и си остана несъмнено честен човек. За кратко време след 1989-а той набра грамадна популярност, но тя преливаше и от враждебност. И най- големите мръсотии към него летяха тъкмо от СДС. Дори комунистите бяха накрая по-уравновесени в оценките си. Кретените от СДС обаче – не.
Междувременно отнякъде се беше пръкнал Филип Димитров – нейде от най-гъстата мъгла на Прехода. И той адвокат от някаква кантора в Търгов- ския дом, която пък сетне се оказа явочна квартира на ДС. Но не той бил явочникът – поне това да имаше в биографията си.
Тия хора от мъглата са програмирани да изпитват неприязън към всеки

32 донейде реализиран човек. Те не можеха да понасят страдалците от затво- рите и лагерите, не можеха да понасят дисидентите – а Желев беше такъв, не можеха да понасят талантливите и съпротивяващи се хора като Блага, не можеха да понасят богатите по наследство, не можеха да понасят каквото друго се сетите. Оставаше им да понасят единствено себе си. Което доста често си беше чисто и просто да понасят социализма. И те го правеха.
Несръчно или перфидно, но това правеха те. Продаваха празни приказки и добре ги осребряваха.
И сега опряха до „известния“ Стефан, който да бъде вице на напълно неизвестния техен кандидат-президент. Пак Костов трябва да е съчинил тази идиотщина.
Може би целта е да се покаже, че край сините все още са останали неколцина „известни“. А и сетне, след погрома, да кажат, че дори Стефан е нямал никакви шансове – вижте колко се е мафиотизирала България и останалите дежурни лъжи. Тия дни един коментатор се опитваше да каже, че в парламента най-умните хора били тия вдясно. Най-хитрите – да, но да се твърди другото е просто нелепо. Тия хора никога нищо друго не ги е интересувало освен собственото оцеляване. Защо например Костов не се кандидатира за президент? Независимо от колосалната антипатия, която е натрупана към него, той ще бъде сериозен съперник. Но не, подобни хора не желаят да поемат дори нищожни рискове, те няма да понесат дори най- дребната драскотина, макар да са се превърнали иначе в развалини. Трябва им поредният самоубиец, ако е известен – още по-добре. Те са напълно доволни от дребничките си игри, достатъчно им е да гъделичкат суетата на този или онзи и в същото време да му подават въжето, с което да се обеси.
И после – да речем, че чудото се случи. Какви песни ще съчини Стефан в кабинета на вицето? В луксозната си монашеска обител, където пренебрежително ще бъде захвърлен да дреме. Може би римейк на „Като камък на шия“? Или на „След края на света“? Или на „Бермудски триъгълник?“ Или да пее с пълно гърло „Дано, дано, дано...“
Ала преди това ще бъде развеждан като мечка по втръсналата вече на всички панаирджийска кампания, за да... Какво? Да пее чудесните си песни или...
Ето това е най-важното.
Стефан очаквал „офертата“ – да види какво представлява, и пр. Очаквал офертата. Офертата! Това е най-глупавото нещо, което съм чувал досега от него. Не мога да разбера как е могъл да изтърси такава грозна дума. Но това е днешната българска политика – в нея всичко е въпрос на пазарлъци, на алъш-вериш, на търговия. На оферти, разменяни сякаш между конекрадци.
И дори мимолетното отъркване в нея е заразно зло, прихващаш думи, които не са ти присъщи, и пр. В тази среда идеите и каузите са вече съвсем оскъдни.

33
Онзи, който има ясни идеи, е системно и кръвожадно атакуван. Такъв е случаят с Волен Сидеров – може да не харесвате идеите му, но поне ясно ги разчитате. Но никой вече не се интересува от ясните думи. Боксерките на онзи провинциален тъпанар Юзеиров са по-интересни за телевизиите. А и юзеирщината отдавна съществува. Когато П. Стоянов размахваше онзи до- клад срещу Бонев, той също се бе съблякъл, без изобщо да си дава сметка, по боксерки, дори по прашки.
Но така се случва, че ония винаги намират наивници като Стефан. Качват ги на лъжите си и ги оставят там – да гребат неистово, да изхвърлят още по- неистово водата, която нахлува отвсякъде, докато се усетят, че са сами на пробитата лодка...
„И какво искаш да кажеш, какво да правим – да ги оставим другите сами в играта, така ли?“, чувам дрезгавия глас на жената до Стефан.
Ами да, разбира се. Защото Стефан никога няма да се научи как да се спасява в тяхната игра. Но пък неговата игра е друга и по-истинска. И в нея се съдържа доста повече от общото ни спасение.
Иначе ще трябва да напише песента „Балада за кладата“.

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: