Истории за личности и буболечки Книга 1

56 трябваха – или те поне си въобразяваха, че го иска – големи търговци.
И още един-двама полагаха грижи за него – например Иван Будинов, който беше шеф на „София прес“ и бързо схвана, че Нерон ще бъде харесван повече навън, отколкото тук. За Будинов говореха, че е единственият министър, който е разбрал за освобождаването си от вестник „Работническо дело“. Така разбрал и за назначаването си – но това вече ми се вижда прекалено.
Веднъж се обади Цвятко Дочев, един прекрасен художник, който си стои все в село Терзийско – това е в Троянско, което, разбира се, не го прави по- малко добър. Предложи ми да убедим Нерон да отиде при него в Троян, в керамичната фабрика, където Цвятко се водеше на щат.
„И какви ще ги дъвче там?“ – попитах.
Цвятко ми каза и аз веднага тръгнах да навивам Казаков, обаче той си беше вече готов. Отиде в онази фабрика, изрисува – колко? – 100, 200 или не знам колко чинии, изпекоха ги, станаха фантастични миниатюри. Цвятко ми донесе едно кашонче, може би бяха двайсетина, сега нямам нито една. Но вече бях пратил човек да направи поредното интервю с Нерон във фабричния цех и това ми беше напълно достатъчно.
Никога не съм искал картини от художниците, които съм представял – отначало се чудеха, някои дори се мръщеха, но сетне свикнаха, с изключение на двама-трима, пред които не устоях. Слона/Божилов например насила ме накара да приема един „Тотем“ подарък. Във „Всяка неделя“ съм показал към 700 изложби, мнозина бяха сигурни, че имам грамадна колекция, а и
Боян Радев го казваше непрекъснато – той смяташе, че ги крия някъде и скрито се състезавам с него. А отгоре на всичко толкова съм стиснат, че дори не му ги показвам. Не си направих труда да обяснявам, че по-скоро съм колекционирал характери, познанства и приятелства, това с годините се превръща в сериозен натиск над теб, другото престава да те интересува, нещо подобно. От Нерон обаче си купих няколко неща, той леко се озадачи, понеже преди това искаше да ми подари нещо, но си замълча.
Беше в болницата, когато негов близък почти насила ме задължи да приема цяла папка с акварели. Няколко седмици отказвах да се срещна е него, просто нямах време, беше през дивата 1990 година и се бях съвсем развилнял с проклетата „Промяна“, но накрая стана неудобно и отидох. Беше нейде край тогавашния булевард „Вълчо Иванов“, в един неприветен блок, а един още по-неприветен апартамент беше натъпкан с работи на Казаков.
„Това е за вас“ – рече домакинът, и почти насила ме накара да взема една папка. И като забеляза, че се колебая, каза: „Митко ми поръча да ви кажа, че не можете да откажете, защото той е в болницата и е зле...“
Нерона така и не се оправи. В папката имаше 14 блестящи акварела, набързо подарих 4-5 от тях, понякога на случайни хора. Спрях, когато

57
Нерона си отиде.
Той беше човек, който оценяваше интереса към него. Имам предвид в ония години. Сега щеше да се чуди на колекционерите, които се надлъгват за работите му, някои от които може би са и устойчиви фалшификати. Той се подиграваше на доста известни художници, най-жлъчен беше към Дечко
Узунов, та какво остава за нашенските събирачи на картини.
Цените на картините му днес са неправдоподобни. Разбира се, Нерон щеше да каже, че това е нормално, понеже скромността краси глупака, нали.
Но аз го виждам все край оня огън в Божурище или някъде там – под дъжда, който преминава в сняг, а той е понесъл поредната си картина на гръб през полето към огъня. И тъй нататък.
***
В средата на 80-те години Иван Будинов ми поръча три кратки филма
(Аксиния написа ликторските текстове), които Софияпрес да разпространява по света – за Нерона, Енчо Пиронков и Емил Стойчев. Станаха добри, и досега стоят добре. Хепънинг с Енчо в „Докторската градина“, раздумка с
Нерона в Божурище, мъки със Стойчев в ателието му. Най-мъчно беше с
Емил, а накрая стана дори драматично. Когато приключихме със снимките, той започна надълго да преравя папки с акварели и рисунки: вади и връща, вади и връща, пот потече по лицето му, накрая с усилие и заеквайки повече от обичайното ми подаде една рисунка. Мислех да откажа, понеже нито ми харесваше, нито ми трябваше, но това щеше да го довърши. След няколко дни я подарих на Цвятко Дочев – той пък се похвалил на Емил, че вече има негова работа, и онзи видимо се ядосал, но успял все пак да попита: „А ти какво ще ми дадеш?“
Много години по-късно, след „скандалното“ участие на Боян Радев в първата емисия на „Всяка неделя“ през 2002 г., се видяхме с него в „Лаваца“, където за пореден път го утешавах. Беше и Емил, който дълго мълча и сетне внезапно започна да разказва как Томата/Томов бил в Париж, обадил му се и поискал да го заведе някъде да пият бира. „И избра едно от най-скъпите заве- дения!“ – ме гледаше опулено Емил, сякаш и в този момент преживяваше загубата на онези стотина франка. И вероятно се чудеше защо не му съчувствам...

58

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: