Истории за личности и буболечки Книга 1

82
Никога не съм бил свидетел на някаква особена грубост от негова страна, на желание да му лъскат обувките. За разлика от другите шефове на телеви- зията той не беше длъжен лично да кади тамян на партията, но не съм и забелязал да притиска някого да го прави. Пък и доброволци за това винаги се намираха – и сега ги има, и вие ги знаете добре, дори днешните поцелуй- ковци са доста по-отвратителни.
Вярно, че и зад бюрото на Иван висеше един портрет на Живков – но поне беше цветен, излъчваше добро настроение.
Веднъж падна и се строши – докато Иван ни беше събрал с един мой
„съперник“ в кабинета си, за да се разберем най-сетне.
Това беше невъзможно, но той извади една бутилка „Балантайнс“ и каза, че ни дава последен шанс.
Нищо не излезе от разговора, аз си мълчах, а онзи говореше и говореше, и ме заплашваше, и изведнъж портретът падна и се строши.
А онзи рече: „Пръст Божи!“, и се захили. Може би се шегуваше, обаче си беше и доста глупаво, а аз пак премълчах, понеже хич не бях сигурен, че сме сами. Дойде Иван, зададе един-два въпроса и реши нещата – доста умно при това. Раздели ме от онзи тип, направи два екипа и всичко се оправи.
Малко по-късно онзи влезе в затвора и поне тази битка приключи окон- чателно.
Иван имаше забележителен инстинкт за телевизия. Много хора дължат кариерата си на него, но сега си мълчат. Ако бяха живи обаче Димитър
Езекиев или Георги Стойчев, нямаше да мълчат. Те правеха модерни предавания, далеч над днешните стандарти, имаха класа, която днес изобщо не може да се срещне. Иван беше готов да поема рискове. Моташ се, правиш някаква рубрика – например „Очаквани заглавия“, и сетне той ти хвърля цяло предаване, такъв е моят случай. Не се плашеше, а и не ревнуваше успеха на звездите си.
Имаше доста противници край Живков – например Милко Балев, с него имаха персонална битка, подхранвана обилно и от футболните им пристрастия. Знаменитият футболен коментатор Николай Колев-Мичмана всеки път трескаво търсеше с очи Балев в правителствената ложа на стадиона и далеч по-спокойно коментираше, когато онзи бе там, понеже не можеше да го чуе по телевизията. Но веднъж около някаква спорна дузпа в мача
„Левски“ – ЦСКА Балев ревнал пред всички към Мичмана: „Ха сега, да те видя какво ще кажеш!“
Партийните бонзи, които гравитираха край Людмила, също едва търпяха
Иван.
Богомил Райнов направи документалната серия „Ерос и Танатос“, оператор беше знаменитият Димо Коларов, режисьор – Неделчо Чернев. Аз бях редактор и ми беше много забавно, понеже голяма част от филма бе

83 заснета в уличките на греха в Копенхаген, където не ме взеха, но пък нещичко трябваше да се доснима и от различни порносписания в дома на
Богомил. Много се забавлявахме, докато ги разлиствахме и търсехме нещо, което да е еротично, обаче все пак да бъде в нормите на социалистическия реализъм, ако изобщо е възможно да се съчетае порнографията с въпросния реализъм. На обсъждането преди премиерата хората от отдела в ЦК без колебание се нахвърлиха върху филма, явно имаха указания от тогавашния шеф на идеологията. Богомил беше автор, а те се настървиха на Иван. После всичко се размина.
Водих доста време полемиката „Истината за българския футбол“, накрая телевизията направи специална пресконференция извън „Всяка неделя“ – водеше я Димитър Езекиев. Беше голям майстор на този жанр, но и той се стресна от страстите ни. Когато веднъж след поредното издание на „Всяка неделя“ се качих в кабинета на Славков, той се смееше неудържимо, дори невротично – бях направил на дреб тогавашния шеф на футбола Крум
Василчев, а той беше кандидат-член на ЦК на БКП и приятен човек, доколкото един македонец и цесекар може да е такъв. Смеехме се, обаче отказаха от печат книгата „Истината за Българския футбол“, която започнахме да правим със Славков.
Иван поощряваше тия волности, макар че на Живков едва ли му е било приятно, когато хора от най-близкото му обкръжение подмятат това или онова за зет му.
В анкетата на Антон Стефанов „Истината за „Всяка неделя“ Иван разказва, че Живков е говорил за телевизията само един-два пъти с него. И това е напълно възможно. Единият път били монтирали негово изказване и вместо да вземат финалния рулон, взели този с дублите. Той влетял бесен и казал на Иван: „Аз да не съм идиот, да не съм малоумен, та да си повтарям думите.“ Другата седмица пък направили гаф с руския посланик.
Излиза, че Живков е бил пълна скука в отношението си към телевизията, поне по онова време – само като си представиш как управници от всякакъв калибър днес дуднат и капризничат по всеки повод с днешните телевизионни началници.
От друга страна, отделите в ЦК много педантично се занимаваха с телевизията, често по смехотворни поводи. Защо например Маргарита
Хранова пяла с кръстче на врата във „Всяка неделя“, или сме излъчвали
„Розовата пантера“, а не някоя съветска пантера.
На 23 ноември 1980-а, след дълги години медийно ембарго, Радой Ралин се появи в „Събеседник по желание“. Увещавах го много време, накрая прие по време на един обяд в Дома на киното, като поне 100 пъти ми каза, че ще говори каквото си иска. То нямаше и друг начин, понеже предаването беше на живо, но на Радой сякаш не му се вярваше, че сам вече се е съгласил.

84
Имаше, както се очакваше, небивал успех. Към края на интервюто поиска да каже нещо извън въпросите и говори няколко минути за Милчо
Левиев, който беше избягал в САЩ.
После, естествено, имаше известно напрежение, партийните мутри се чудеха какво става. А Иван ме срещна след предаването пред кафенето на телевизията, дръпна ме настрани и рече: „Много здраве на Радой и да не ти пука.“
Той без колебание прие като филмов коментатор на обедното ми предаване „Информационен дневник – Неделя“ Атанас Свиленов, макар че от писателския съюз някои не го понасяха. Веднъж надникнах в кабинета му и измърморих, че искам да го пратим на фестивала в Кан.
„Хайде де – рече Иван, – че той няма да се върне.“ Нещо такова.
„Защо пък да не се връща – рекох аз, – какви ще ги дъвче там?“
„Гарантираш ли?“ – каза Иван.
„Да“ – изрепчих се аз.
„Добре, щом го казваш“ – засмя се Иван, което си беше жива подигравка.
Но пък Свиленов замина и се върна, дори представи канския фестивала с папийонка, беше много трогателна гледка в „Информационен дневник –
Неделя“.
По-късно Иван гарантира и за Румяна Узунова – заедно с Павел
Вежинов, обаче тя пък взе, че не се върна.
Един от филмовите коментатори на „Дневника“ беше Яко Молхов – извънредно сладкодумен разказвач и честен човек, минаваше за един от партийните дисиденти. Веднъж, както си говореше тихичко, той имаше този навик, изтърси, че премиерният съветски филм е доста калпав. И се усмихна любезно. Така за първи път съветски филм беше критикуван изобщо у нас.
За сведение на късните храбреци това е все едно днес по Би Ти Ви някой да каже примерно, че интервюто на американския посланик е вмешателство в българските работи.
Бате Яко си тръгна все тъй кротко усмихнат, аз пък тръгнах нагоре по етажите – да изсърбам попарата, която бях надробил. Заварих тогавашния шеф на „Новини и информация“ Петко Димитров да успокоява някого по телефона: „Да, другарю Бонев, да, ясно, да, разбира се, няма да се повтори.“
Досетих се, че разговаря с Владимир Бонев, тогавашния шеф на активните борци и член на Секретариата на ЦК, много влиятелна фигура – активните борци, поне правоверните измежду тях, бяха питбулите на онзи режим.
Шефът още известно време се съгласяваше с онзи, като все по-широко се усмихваше. Накрая тръшна слушалката с облекчение. Очаквах да ми съдере кожата заради Яко, обаче той нищо не каза.
В онези години и Петко, и други край Иван – например Христо Цачев и
Стефан Велев, бяха сериозни професионалисти и широко скроени хора. Дори

85
Цачев и Велев си позволиха да редуцират излъчванията на съветската програма, които бяха задължителни, да ги сведат до някакъв поносим минимум, след което на бърза ръка ги натириха от телевизията. И Иван не успя да ги спаси.
А Яко отново се появи след няколко седмици в „Дневника“. Докато го гримираха, кротко попита: „Бръснаха ли те много за онзи път?“
„Не“ – отвърнах, и това си беше самата истина. Сетне, по време на филмовия преглед, бате Яко, пак така кротко, но и сякаш леко триумфално, рече: „Внимание, тази седмица и съветският филм е хубав!“
Някъде през декември 1978 година Иван ми каза, сякаш между другото, че спира обедното ми предаване, щяло да се прави ново. Опитах се да кажа нещо, но той вече беше минал на друга тема. „Дневника“ – за него става дума – вървеше вече повече от две години, имаше и добър успех.
Седнах и му написах едно писмо: „Другарю Славков, тъй и тъй, предлагам на вниманието ви някои съображения, породени от трансфор- мацията на „Дневника“ в нова програма, наречена „Всяка неделя“. Струва ми се, че мотивите на тази промяна не са в достатъчна степен изяснени, не са преценени реалистично плюсовете и (предимно) минусите на промяната.
Всъщност обективният поглед не би могъл лесно да открие плюсовете на промяната...“ С една дума – сменяме кон за кокошка.
Пратих писмото, а Иван дойде и участва в последното издание на
„Дневника“. На 7 януари 1979 година тръгна „Всяка неделя“ – и той се оказа
10 пъти по-прозорлив от мен. В смисъл, че това промени целия ми живот.
Между другото в споменатата вече анкета на Антон Стефанов, Славков е пределно коректен, когато говори за създаването и историята на „Всяка неделя“. Той казва, че спирането на „Всяка неделя“ е „фелдфебелщина“ от най-нисък разряд“. Струва си да бъде цитиран един откъс от анкетата:
„Спомням си веднъж Васил Цонев беше събеседник на Кеворк – казва
Славков. – А неговото поведение винаги е „юмор на гране войни“. Неговите отговори и приказки бяха за борбата с глупостта и при алюзиите, които пра- веше, само се очакваше да направи още една крачка и да спомене политически имена в България. А той накрая каза: „Ами това са китайците“...
Нещата наистина бяха на ръба, но това е красотата. ..“
През януари 1980 година представих във „Филмов преглед“ на „Всяка неделя“ българския игрален филм „Юмруци в пръста“. Ред беше на кинокритика Наско Свиленов – той леко се поколеба, но след това нацепихме филма. Съсценарист на „Юмруци в пръста“ (заедно с Никола Статков) бил
Славков. Изобщо не подозирах това.
Той обаче не каза нищо за волнодумството на най-гледаната му програма. Нито една дума. През март същата година на връщане от Русе, откъде излъчих първото извънсофийско издание на „Всяка неделя“ –

86 участваше и Славков, се спряхме в Габрово. Там представиха филма и авторския колектив. Салонът беше пълен, по някое време един от зрителите подметна нещо за критичния коментар във „Всяка неделя“ и Славков ме накара да се изправя от мястото си в залата. Всички ръкопляскаха, Славков – също.
Днешните телевизии са комично феминизирани – обаче шефките им нямаше да успеят да станат дори секретарки на Иван Славков.
На 1 януари 2009 година БНТ представи продукцията на „Шоуто на
Канала“ „50 години не стигат“ – по повод юбилея на телевизията.
Естествено, най-олигавеният персонаж бе Иван Славков. С по една-две думи не бяха пожалени и останалите бивши генерални директори, неособено остроумно впрочем.
Шеф на телевизията по онова време беше Уляна Пръмова, снаха на бившия секретар на ЦК на БКП Иван Пръмов, който с кръв бе потушил стачката на тютюневите работници в Пловдив. Не чухме обаче нито една дума за нея. А тя трябваше да бъде главният персонаж на сатиричното шоу – най-малкото защото разсипа държавната телевизия и я докара до днешното ѝ окаяно положение.
Славков също беше човек от Убежище – неговият произход не беше чист за правоверните комунисти, но той успя да се навре чак в дома на Първия, на
Властелина. И добре използва това – докато беше в телевизията, можехме да правим това, което искаме – поне аз имах тази възможност.
Той винаги е имал мощен демократичен инстинкт. И не заради силата на семейството си, а въпреки нея. „Всяка неделя“ дължи извънредно много на
Славков. Той единствен не се страхуваше от нея.
Иван беше майстор на остроумните фрази.
Една вечер срещнал наш общ приятел в ресторант „Панорама“ на парк- хотел „Москва“ и му казал, че убеждава „дедо“(Живков) да продаде държавата.
„Иначе ще я окрадат, нищо няма да остане от нея“ – твърдял Славков.
Така и стана.

87

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: