Истории за личности и буболечки Книга 1

59 и с която направиха на решето собственото ни минало. Невидима машина, управлявана от невидими хорица, обаче доста свирепи, вече всеки може с лекота да бъде инфантилизиран – а това е най-тежката екзекуция. Да бъдеш наврян в мярката на някое мъниче, е най-голямото наказание – с две тъпи изречения може да бъде зачертано всичко, което си изстрадал и постигнал.
Недъгави хора вкарват събития и личности в още по-недъгавите си пред- стави, скрояват ги по собствената си мярка, кроят ли, кроят дреха за
Миналото. Жалките кроячи на фалшивата История.
Така въпросната мишка за пореден път превърна Стефан в заложник на прословутия Майор Деянов.
А пък Историята сигурно е подскочила и изцвилила от негодувание, както би казал Виктор Ерофеев.
Изобщо не ме занимават разправиите в БСП – в тази партия обичайно са в състоянието на човек, намиращ се в тъмна пещера, така че мотивите им си остават винаги неясни. Но веднъж се справиха удивително добре – само
Стефан (като кандидат за вицепрезидент в предстоящите избори) можеше да придаде известен чар на човек като Калфин – на него чувствата, да не го- ворим за въодушевлението, сякаш са му забранени с президентски указ.
Искаха да помъкнат Стефан към тяхната си Бузлуджа – изписали бяха лицето му на знамето си, обаче очертанията му трудно можеха да се доловят, вятърът там е доста силен. Очертанията бяха неясни, но пък Стефан може да оживи дори и едно паве. Както и да е, тяхна си работа.
Обаче и Станишев опъна затворническата униформа на Стефан.
„О – започна смело той по телевизията, – Стефан не е само Майор
Деянов!“ И още по-смело се запъна и не продължи.
И стана ясно, че не може да спомене дори една-единствена друга роля на
Стефан, понеже тя е извън саламурата, в която е консервиран самият
Станишев, извън грамотността, която притежава, и пр. А може би отново надделя тъпият партиен интерес, който както винаги заличава всичко човешко в една личност и я превръща в плакат.
Още прословутият „трамваен клип“ показа, че в мрачния им олтар
Стефан е просто някакъв предмет, който те използват винаги когато това им е нужно в безкрайния политически алъш-вериш. Не е лошо да се припомни, че този клип беше съчинен за 47-ия конгрес на БСП през ноември 2008 година. А посланието му гласеше: „Управление с идеи и... сърце!“ Ехе!
В подобни партийни или предизборни послания се съхранява най- мрачната летопис на българската политика – позорно инфантилна и още по- позорно лъжлива. Списъкът на лъжливите обещания е нещо неописуемо.
Ако партиите започнат да излъчват година по-късно предизборните си клипове, те още по-отчетливо ще докажат каква пропаст дели чистия разум на обикновения човек от помътненото съзнание на политиканстващата класа.

60
Ако човек се насили и се взре в тези послания, той ще види в каква лъжа живеем, обикновеният разсъдък не може да понесе това. Лекотата, с която е обещавано всичко на всеки, е отблъскваща, това минало – на предизборните обещания – само доказва, че бъдещето не може да се състои.
БСП, разбира се, с най-голяма лекота употребява образа на сърцето – тя все управлява със сърце, сърцато и още по-сърцато. При тях този орган придобива гигантски размери, докато човек се усъмни дали всъщност не е от някаква разтеглива пластмаса, вмъкнат насила в тялото, създадено по
Божията промисъл. Някакъв некадърен ученик на професор Чирков го е наврял там и го е зашил надве – натри. „Ще управляваме със сърце!“ – бре, мама му стара, износеното ми сърце започна чак да се задъхва от тази перспектива.
Е, и Стефан има важно място в това пластмасово сърце. Завинаги му пазят място там, обаче всъщност пет пари не дават за него. Могат да го накарат да тича зад някакъв зле поддържан трамвай – помните, нали, обаче важното е, че ватманът му е млад розовобузест пуяк, който все ще намери място за Майор Деянов в сърцето, то може да се разширява до безкрайност.
Този клип беше едно от най-позорните неща, които съм виждал през десетилетията – не само заради своята безмозъчност, а и заради неуваже- нието, с което се отнесоха към Стефан. И той – понеже е добропорядъчен до крайност, преглътна и това.
Стефан е един от най-порядъчните хора, които съм срещал у нас, безкрайно предан на собственото си минало и това на родителите си.
Подобни хора вече са малцина, но пък тази им вярност им осигурява всевъзможни екзекуции.
Трамвайният клип подсказа още, че въображението на онези, които стопанисват вече споменатия олтар, не стига по-далеч от „На всеки километър“.
Между другото има немалко мистификации около този сериал, свързани главно с участието на покойния Георги Марков. Но представяте ли си каква метафора, типично нашенска, ще се получи, ако се окаже, че именно
Марков – той пък знамето на „десните“ интелектуал-лумпени – е автор на заглавието! Ето това е българският въртоп, в който всичко е омесено до безподобие.
Да се върнем при трамвая – ако имаха поне минимално въображение, олтарните клисари щяха да схванат, че трамваят няма нужда от пътници – дори това да е и Стефан, а от ватман. Но ватманите на тази партия все са карали трамвая поне в три различни посоки – а няма измислен такъв трамвай, който да върви едновременно към Бузлуджа, към Москва или към Брюксел.
Но винаги е било така – един (Георги Димитров) дава парола за
Септемврийското въстание и набързо се скрива в Москва, друг обаче дава

61 контрапарола (Т. Луканов).
Искаха да превърнат Стефан в окончателен заложник на сериала „На всеки километър“ и до голяма степен успяха. А това не е най-добрата съдба за този човек, освен че не е и никак справедливо. Такъв заложник бе и Григор
Вачков – огромната слава, споходила го след сериала, бе като воденичен камък за него. Веднъж имахме среща в стария клуб „Астория“. По някое време си тръгвахме, когато полупиян негов колега, съвсем невзрачен актьор, предизвикателно се провикна: „О, ето го Митко Бомбата!“ Гришата потъмня.
А мисля, че обидата си остана завинаги вътре в него – от безтактното пре- небрегване на всичко, което бе направил по-късно, а то бе без съмнение много внушително. Със сигурност и у Стефан го е имало това сепване, но той е по-лъчезарен и донейде лековат и не му личи. Тъй или иначе той си остана, без да го желае, лихвар на една слава, която партията му използва арогантно от години. Там не успяха, а всъщност дори не се сетиха да артикулират по-коректно популярността му – и как да го направят, когато дори шефът на партията му не може да скърпи едно изречение за другия
Стефан.
Събират го в малкото – в една роля, за да им е по-лесен, за да го изравнят със себе си – макар това да изглежда абсурдно, за да изравнят Миналото и пр. Искат да го съберат на върха на карфицата. На тях все им трябват „дялани камъни“, идеологията им иска да види всеки, дори най-нестандартния образ като... като „кръгла тапа за кръгъл отвор“, както бе казал някой.
А пък съвсем грозно е, когато други го наричат „фалшив кумир“. За кумири не могат да говорят хора, които не са нищо повече от номиналници.
Както винаги дребни наглед неща ни изправят пред големи въпроси.
Един поет бе писал, че Времето/Миналото изтърсва в чинията на Настоящето въпросите си. А тя остава празна, отговорите липсват.
Стефан е тук, но други по-възрастни актьори вече си отиват – и вместо тях идват анонимници. Остава нищото.
Навремето в Народния театър утвърдени вече актьори сънуваха как един ден ще им дадат гримьорната на Сава Огнянов или на Трендафилов при- мерно, за да попият от онази магия, която върви и остава след тях. Хората, а най-малкото думите им не си отиват завинаги – американците отдавна са доказали това за изговорените думи, които са си край нас, само дето не можем да ги разчитаме. Но ако имаш чувствително сърце – не слух, слух и последният тъпанар има – и днес, ако се напрегнеш в тишината дори на едно посредствено представление, можеш да дочуеш как великият Огнянов произнася от сцената на Народния театър думата „шепотттт“. И тя покорява хората чак догоре, до третия балкон, дори там все още се чува напълно отчетливо.
В нашите вятърничави времена обаче има цяла индустрия, която да

62 заличава следите на Миналото. Има самоуверени Чистачи на Минало, постоянно действащи партийни снайперисти – някакви монголоиди, които ликвидират истинската слава на отминалото време.
Вместо да има един специален отдел на „Титан“ за изхвърляне тъкмо на днешния боклук от всевъзможни „звезди“, от псевдорепортери и водещи, и пр. За политиците да не говорим – те, или поне повечето от тях, веднага попадат не на сцената на Времето, както им се привижда, а в улея на бобслея, който ги отнася към машината за раздробяване и смилане.
Все по на дребно, докато се превърнат в прах, та дано Историята по- лесно да ги преглътне.
И един ден се наложи Стефан публично да се запита: „Добър човек ли съм?“
Никога не бях виждал нещо толкова унизително – унизително за всички нас. Един от най-обичаните ни актьори, несъмнената звезда на всички времена – да се пита публично дали е добър човек. И то след като е повече от ясно, че е добър, доблестен и талантлив човек. Но ние толкова сме оскотели, толкова сме потънали в нечистотиите, които неуморно ни сервират от екрана, че отдавна не правим разлика между добро и зло, между достойно и притворно, наслаждаваме се все по-стръвно на отвратителното и на още по-отвратителното. Заети сме вече единствено с това да отгатнем докъде ще стигнем в това спускане в мерзкото.
И това спускане/пропадане вече ни прави щастливи.
Виждал съм всичко в кариерата си – така мислех поне до онази неделя, когато разговарях със Стефан. Интервюирал съм хиляди хора, повечето от тях умни и почтени, срещал съм немалко знаменити наши съвременници.
Имал съм насреща си и някои празни типове, това е неизбежно. Изслушвал съм всякакви истории, някои от тях пределно драматични, и съм убеден, че съм разбрал немалко неща за човешката природа.
Знам вече със сигурност например, че Злото сякаш е неизкоренимо, че то може да поникне навсякъде – и че в края на краищата няма малко и голямо
Зло.
Знам също така, че човек е в състояние да извърши ужасни неща, при това без да има видима причина. Мевлидие и Али от едно селце в Северо- източна България спокойно бяха оставили новородените си близначета да измръзнат в студената зимна нощ – и още по-спокойно ги бяха погребали в двора си.
А после също тъй спокойно седяха срещу мен в студиото и Али чоплеше из историята им. Хубав, направо красив мъж, не излъчваше нищо лошо – но така спокойно разказваше за злото, което бяха извършили, че тръпки ме побиваха. Уж отдавна вече знаех, че човек е в състояние да извърши всичко,

63 но това ми се виждаше извън мярката.
Този прост човек ми казваше, че и това е част от предназначението му – да се отърсва от собствените си деца, понеже не е в състояние да се грижи за тях.
Али не беше по-различен от някакъв нашенски политически сопол, който, за да се хареса на временните си покровители, патетично пращаше българчета в Ирак – и още по-патетично посрещаше ковчезите им.
Той обаче беше по-страшен заради убеждението му – макар и неизразено с думи, но то се усещаше, сякаш беше нещо физическо – че да убиваш собствените си деца също е човешко.
След изповедта на Стефан във „Всяка неделя“ си казах, че ние или поне по-голямата част от нашето общество – или по-скоро средище – сме се превърнали в едно чудовище като Али. Вече смятаме, че е напълно в реда на скотските правила, които ни налагат разни самозванци, да убиваме собствените си първенци, да се гаврим с тях и най-вече да се гаврим с
Миналото – да го унижаваме и онождаме дори, да го оглозгаме до кост.
Фейсбук никога няма да направи акция в защита на Данаилов или Парцалев например, там са загрижени за всяко келяво борче на някой баир – но не и за живия човек, когото изтърбушват пред очите ни.
Въпросната общност се грижи за бъдещето на планините ни и изобщо за някакво бъдеще, понеже това е най-лесната грижа.
Това беше и най-тъпият комунистически номер – трайте си сега, за да сте щастливи, когато цъфне и върже комунизмът. Което, разбира се, никога нямаше да се случи. Хората разбираха тази игра – обаче и това не ги правеше по-малко трудолюбиви, съвестни и отзивчиви.
Дори соцът не успя да оскоти българина така, както Новата Свобода.
Наистина няколко хиляди души страдаха по лагерите и затворите – сега обаче всички се оказахме заедно в един общ лагер на безчувствеността и безчовечността.
Нищо, което е истински човечно, вече не може да събуди и грам внимание, но вие си го знаете това отлично. Уж варварският социализъм, освен че направи една-две истински магистрали, успя – и това беше истинско чудо! – да съхрани и магистралата на човечността.
Покойната Бинка Желязкова, която беше не само голям кинорежисьор, но още и истински отшелник в лоното на почтеността, дойде веднъж във
„Всяка неделя“ и разказа историята на някакъв бездомник, който се криел в един безистен на „Граф Игнатиев“. Беше в разцвета на соца, някъде през 1988 година, и нейният разказ прозвуча оглушително – беше възприет като нещо кощунствено от властите, но на публиката подейства направо окуражаващо.
Това бяха малки истории, обаче имаха смразяващ ефект. Коцето изчезна веднага след предаването, сигурно тутакси бяха уредили въпроса му, ако

64 изобщо имаше нужда от някакво уреждане. Но това си остана един малък, обаче все пак позорен момент от светлата история на соца, някакъв крив, неясен детайл във всеобщата картина на преднамерена красивост.
Историята на Коцето се появи 44 години след 9 септември 1944 година – великия ден на комунистическата Промяна.
А днес – на 23-ата година от великата Промяна на 10 ноември 1989-та, такива като Коцето са хиляди и хиляди, а и никой всъщност не знае колко са, никой не ги брои, за да не изцапа съвестта си. Никой не се интересува от коцетата – и така ще бъде, докато целият български народ не се превърне в клонинги на онова Коце.
Тогава, след разказа на Бинка Желязкова, не успях да открия горкия човечец и да разбера кое го беше довело до неговата окаяност. Но съм сигурен в едно: той при всяко положение, дори да беше невменяем, щеше да е по-човечен от днешните безсърдечни сеирджии, в каквито сме се превърнали. Е, да – ще излезе, че социалистическият луд – ако Коцето е бил луд – е най-свестният луд. Можете да се хилите, но си е така.
И сетне – какво, по дяволите, имаше в повече в този ебан социализъм, какво имаше в маята му, че беше изключено да се случи гаврата със Стефан, която с наслаждение наблюдавате днес?
Познавах чудесни актьори, някои от тях по-талантливи от Стефан, които бяха преживели немалко – Леда Тасева например я бяха лашкали от театър в театър, но от това тя сякаш ставаше все по-добра и още по-добра, и изглеждаше все по царствено, кралицата на Хелън Мирън щеше да се спука от яд, ако имаше честта да познава Леда. Обаче да се гаврят с теб публично, и то с наслаждение – това беше изключено, това щеше да бъде невъзможно.
Тихо и безшумно Преходът като някакъв непобедим Злодей ни превърна в братя на Али, източи по някакъв начин чувствителността ни и ни превърна в неандерталци. Идеолозите на това оскотяване бяха мизерни хорица с нисък произход, безкнижни хора, безкултурни – и те като Гьоринг биха повтаряли – ако ги знаеха и ако имаха достатъчно кураж, зловещите думи от пиесата на Ханс Йост: „Щом чуя думата култура, се хващам за кобура.“ Чули или недочули тези думи – обаче галеха кобурите си.
Един направо беше казал, че до 1989 година в България нямало култура – и тъй наречените български интелектуалци го оставиха жив и невредим.
Няма по-страхливо нещо от българския „интелектуалец“, особено от породата на политическите приспособенци: правиха палатков лагер под прозорците на президента Младенов, който си беше един тих и безпомощен пияница, спяха в мръсните си палатки, пишеха възвания срещу комунизма – пак така бездарно, както го бяха правили в негова възхвала.
Но когато Костов ги прати всички на майната им с въпросните думи, те не само не посмяха, те дори не се сетиха да отидат и да налягат пред

65
Министерския съвет, а отгоре на всичко по-късно се точеха като покорна рая на рождения му ден. И тогава политическата каста окончателно разбра с каква пасмина си има работа и никога повече не им обърна внимание. Така постепенно Преходът, изтърбушвайки всичко наред, се добра и до културата и ѝ прегриза гърлото. И обрече на бавна агония общуването на публиката с духовните ценности.
Още тогава, в началото на 90-те години, пролича, че това, което днес се случва със Стефан, ще бъде неизбежно. Това беше ясно, но мнозина пак си завряха ушите под възглавниците – най-сигурното място за голяма част от българската интелигенция.
А Иван Кондов още през 1996 година беше казал, че ако се наложи да рови в кофите за боклук, ще накара да снимат този позор. Сещам се за него, понеже по едно време бе родственик със Стефан – беше съпруг на сестра му и той му дължи немалко за актьорското си израстване.
Сега всички уж са възмутени от гаврата със Стефан, а преди това и с
Парцалев и Калоянчев, обаче това е едно привидно възмущение, типично българското, в което тънкото ухо винаги ще долови и един стържещ звук:
„Евал съм му майката, нали беше толкова време любимец на народа, време е да си плати!“
Хубаво, да ги оставим тия настрани – ами обикновеният зрител? Той пък кога стана толкова безразличен и дебелокож, защо толкова лесно го обрабо- тиха идеолозите на Прехода, защо толкова лесно се хвана на машинациите им?
Гледах учениците на Стефан от театралната академия – прелестни деца, одухотворени и достатъчно смели, поне засега. Едно момче се обърна към камерата и нарочно повтори: „Стефан е велик!“ Прозвуча като шамар по фасона на тъпанарите нещастни, дето ходят само по задника на златки, млатки и пр. Обаче какви са шансовете на тия деца – още отсега те не само са малцинство, ами и са в безнадеждна обсада. Онази сган насреща им е неизброима, изпълнила е до краен предел чалга заведенията – това са новите хуни, те си имат и лакеи-говорители, също тъй бездарни като тях, по телеви- зиите, а и навсякъде. Вижте каква енергия се надигна, когато понечиха да затворят кръчмите в Студентския град – колко адвокати се извъдиха в тяхна защита и не спират да дуднат.
Ето, за подобни каузи се интегрират днешните алита – и във врякането им могат да се чуят невероятни неща.
Аливрякането – макар че прототипът им беше доста по-сдържан – е всеобхватно и неудържимо. А алитата са толкова агресивни, че нищо не може да проникне до празните им глави. Няма студентски кампус в света, в който да има кръчми и който да е депо за разпределяне на наркотици – това е добре известно. Но интересно защо никой, дори храбрият Карбовски не

66 иска да разчовърка в тази смрад – вместо да защитава някаква несретница, която отглеждала канабис, а сега се прави на репресирана!
Беззъби срещу истинското Зло – иначе много ящни, когато разпъват на кръст някой само защото е имал нещастието да стане известен и да бъде харесван десетилетия наред.
Изповедта на Стефан бе цитирана обширно във всички медии – но единици бяха ония, които се осмелиха директно да го защитят. Другите уж проляха по някоя сълза заедно с него, повече обаче предпочитаха да се разсейват. И няма как да е иначе, когато чалгата – жертва на която всъщност е Стефан – отдавна е обсебила цялото им внимание. Това е очевидно.
По-вероятно ще направят всенародно движение, за да спасят спуканата силиконова цица на някоя млатка, отколкото да спрат линча над Стефан.
От години се храним с подобни линчове. Онзи, който каза, че у нас няма култура, сякаш даде паролата народът да се храни с гавра и линчове.
Драматургията на „ВИП БРАДЪР“ едно към едно следва и копира драматургията на Прехода, който имаше за цел да подмени истинския елит с някакъв нов сбириток, в повечето случаи измислен и несъстоятелен.
Линчът беше един от основните инструменти на Прехода – и заради това е естествено да стане и атрибут в една телевизионна конструкция, и то порядъчно фалшива.
Естествено е – да, но в същото време е напълно безчовечно.
Големият въпрос е обаче дали алитата осъзнават това, поне в някаква степен?
По-скоро не.
Нещо светло просветна от хоризонта на европейската левица: Сергей
Станишев се обади в защита на Стефан.
Ура, три пъти ура, хайде към Бузлуджа и пр.
Само дето на Станишев му бяха нужни цели три седмици, за да прояви европейската си доблест – и през това време се спотайваше между алитата.
Но междувременно намери време храбро да се репчи в защита Мишо
Шамара, който препика националния трибагреник.
На 24 май 2016-а Стефан Данаилов остави едно ценно свидетелство по телевизията – в смисъл, че БСП няма да я бъде. Възраждането ѝ се отлага.
Обичайно Данаилов говори за партийните дела така, сякаш става дума за някоя постановка на „Криворазбраната цивилизация“. Той направи впечатление още на последния конгрес на БСП, когато укори Нинова, че е
„прекалено емоционална“. И кой го казва това – емоционалното знаме на партията, дето се влачеше по трамваите с несъстоялия се ватман Станишев.
А най-нелепо стана, когато започна да укорява Калфин.
Данаилов може да играе ролята на Боримечката и да гърми с фалшив топ

67 на Бузлуджа – но иначе за делова партийна работа е напълно неподготвен, ако изключим кипренето му по разни президиуми. Но и той се има за
Олицетворител.
През 2011 година, по време на президентските избори, писах, че той е
ДДС-то на Калфин. Вижда ми се точно и досега. ДДС – да, нещо притурва, но да кажеш, че Калфин върви след теб, вече е неприлично. Калфин, дори да е бил най-слабият ученик в килийното училище за български политици, има неизмеримо повече опит и политическо познание.
Данаилов схваща политиката като някаква игра, както се полага на едно галено дете, леко разглезено. Той не каза и една дума срещу Станишев – дори тогава, когато и портиерите на „Позитано“ разбраха, че въпросният Мукавен
Голиат кънти на кухо.
А пет години по-късно твърдеше, че на онези избори през 2011 година
Калфин бил „подставеното лице“, хората гласували за Данаилов.
Защо да не вземе да се пробва тогава в предстоящите избори? Както и да е – но и заради подобни маниащини българското „ляво“ изглежда обречено.
И още нещо. Стефан – вечно развятото, макар и опърпано знаме на БСП, би трябвало да има по-свястно отношение към Миналото. Обаче и той препикава Миналото, собственото си – като лекомислено е позволил да използват реплики от негови филми в реклама за бира. Извадени от контекста на съответния филм, те звучат тъпо, представят го като лигав вятърничав смешник. Но карай да върви, бирата е по-важна. Така Стефан, изглежда, не си дава сметка, че налива бира във воденицата на новите пунгаши, за които и киното ни е било боклук в „ония“ години...
По този повод американците имат един лаф: „Кой си държи ръцете в джобовете ти?“
Следващите редове от този портрет не са ми приятни. Те са за Стефан
Любовника.
Когато Луна казва, че иска да става президент, ние приемаме това като поредния неприличен звук от Зоната на Сквернословното, в която сме се превърнали. Казваме си, че сигурно я шишкат продуцентите на „Биг Брадър“, за да задържат интереса към шоуто си. А може би Луна се е екзалтирала от приключенията на Плевнелиев и е решила, че има не по-малки шансове от него да развеселява публиката.
Но когато Стефан Данаилов прави намеци за отношенията си с Невена
Коканова, това надхвърля дори пошлите стандарти на Зоната.
Къде е Луна, къде – Стефан, ще каже някой наивник. Как къде – в случая и двамата са в една пробита гемия, където си разменят рибарски лафове и нечисти признания.

68
През годините Стефан беше разветият перчем на БКП, знамето на БСП – заедно с дръжката, возеше се в един скапан трамвай с вечния пораженец
Станишев; после се оказа страхлив прелюбодеец, който мънкаше нещо за връзката си с Кривошиева; а отскоро вече без колебания се самопредставя като неудържимия Любовник. Той открай време се е харесвал в тази роля, най-удачният пример е героят му в „Дами канят“ – някакъв зевзек, който сваля с тъпи лафове провинциални мадами, те пък са също достатъчно тъпи.
Но Стефан никак не се притеснява от тия неща. Той изобщо си е перде. Грубо ли ви звучи това? А как да приемем думите му, изречени на тържеството за юбилея му: „Много съм изял, много съм изпил...“ Може ли да те смятат за голям актьор, а ти да говориш за ядене и пиене – а всъщност и за „другото“, ако се има предвид очевидното наслаждение, с което захранва публиката с някоя и друга „тайна“, която всъщност си е истинско сквернословие. Толкова дива ли е публиката ни, та интересът ѝ вече се изчерпва с яденето, пиенето и онова другото? Толкова скучни ли са ѝ изповедите за роли, идеи, учители в занаята, превъплъщения, постигнато и непостигнато в кариерата, гнета на изкуството, съперничеството и всичко останало, което може да ти даде правото да се мислиш за Актьор? А той ви говори за яденето, пиенето и другото.
А за „другото“ наистина е безжалостен – по-точно в приказките си, които са като на човек, който е загубил всякаква мярка. Процежда нещо за
Коканова – и ни принуждава стъписани да разсъждаваме за естеството на тази скверна хвалба.
Познавах Коканова – извън всичко друго тя правеше и жестове, които човек не може да забрави. Веднъж дори ме заведе при Ванга тъкмо когато за известно време ме бяха натирили от телевизията – надяваше се да ме окуражи някак. Не успя, но Ванга позна бъдещето ми, поне в онази лудница – обаче за това си дадох сметка десетина години по-късно. Два пъти в годината покойният Атанас Свиленов, един скъп приятел, ни събираше в дома си по случай рождения и имения си ден. Идваха Леда Тасева, Васил Димитров,
Антон Горчев и Соня Маркова, режисьорът Павел Павлов и, разбира се,
Невена. Някои ги няма вече, иначе щяха да побеснеят сега от хвалбите на нашия Любовник. Но Стефан си ги дрънка и мисли, че прави услуга на
Историята – и е прав, ако има предвид клозетната история. Прави намеци за съпругата на режисьора Любомир Шарланджиев, който го направи това, което е – ако приемем, че всъщност той целият е направен покрай партизанския опус „На всеки километър“. Всичко останало са апликации към тази слава; притурки, които никой вече не желае, а и по-рано беше така, сериозно да интерпретира критически; то няма и кой, повечето от големите имена в театралната критика си отидоха.
А Любовникът спокойно внушава на публиката как е направил

69 рогоносец човека, който е създал от него нещо си. Така преди време пльосна и един намек за Аня Пенчева, сигурно много е зарадвал Сашо Диков. А имаше време, когато трепереше да не се разбере за връзката му с Кривошиева и за техния син, когото страхливо криеше от Мария – съпругата, на която дължи хиляда процента от кариерата си, дължи я на нейните грижи, дух и аристократизъм. Все плаче за нея, но на думи – а сега се перчи с поредното си „завоевание“. Как ли се чувства тя в Отвъдното, когато слуша изцепките му?
Както я е подкарал, скоро ще си „признае“, че е бил любовник и на
Стоянка Мутафова...
Имам правото да съм пределно рязък за „откровенията“ на Любовника, защото съм направил немалко за него, макар че той вероятно дори не си дава сметка за това. Десетилетия съм го дундуркал във „Всяка неделя“.
Наистина не мога да проумея арогантното и отгоре на всичко напълно ненужно „признание“ на Любовника. Той никога не е изпъквал с особен вкус към въздържаността, блестящият фасон му е бил предостатъчен. Обаче да рови в гроба на Коканова? Какво печели от това, по дяволите! Отдавна са го признали за голям свалян на кандидат-шофьорки, не му ли стига това.
Актьорския си талант ли ще въздигне, ако унижи една голяма актриса?
Споменах Мутафова и трябва да призная, че и тя направи нещо странно.
Много я обичам, тя знае това. Стоянка е от съвсем друго тесто – такива като нея ги няма на всеки километър, истинска аристократка е. Беше опечалена, когато един колекционер на скандали принуди вече възрастния Калоянчев да употреби Парцалев по един скверен начин. Тогава Мутафова деликатно защити Парцалев, но погали и Калоянчев. Обаче сетне и нея я вкараха в калната локва – с някаква интимна история на Калоянчев.
Каква е целта, по дяволите? Всички да ги изкарате педерасти, рогоносци, прелюбодейци – това ли? За да се забрави какви актьорища са били, за да накарате публиката да се интересува единствено от скверното – и то да е лицето на театъра и киното.
Има и друго. Казвам го на младата рая, която сега навлиза в нашия занаят: не си въобразявайте, че ще ви запомнят, ако се навирате в боклуците.
Никога няма да ви случи това – просто ще станете част от Скверното.
А пък и тия, около които се въртите и все наричате „Големият“, понеже нищо друго не ви идва наум, изобщо няма да са ви благодарни.
Те дори няма да забележат напъните ви.
Горката Невена!
Голяма врява се надига напоследък за „фалшивите“ новини.
Дори Папата ги заклейми. Ами фалшивите „истини“ за Миналото – за тях кой ще се погрижи, кой ще ги изобличи?

70
В сутрешен телевизионен блок известен актьор разказа, по повод на годишнината си, истории от кухнята на много популярен филм. Стана дума и за актрисата, която изпълнява главната роля – и той неочаквано направи известния по нашите ширини жест със средния си пръст. Онзи свещен, сакрален знак, който сякаш е вбит в гена ни. Фалшивият знак на мъжест- веността.
Когато го срещали, зрителите все го питали дали не е правил с актри- сата... – и показа средния си пръст. Водещите останаха като парализирани. И добре, че не реагираха – може би не бяха сигурни дали камерата улови неприличния жест. Но тя ни го показа, за жалост.
Актьорът, вън от съмнение, е добър. Но този жест бе много издай- нически, той разяде като с киселина образа му. И защо, по дяволите, всеки носи по един готов среден пръст и по някое време изневиделица той изпълзява... Дали това не е експлозия на някаква свитост? Не знам, не съм сигурен. Все едно, голямата актриса беше изцапана.
... Казах си, че такива като нея нямат мира и на онзи свят. Така ще е.
Невена понякога се включваше в екипите, които организирах за срещи с публиката (Пътуващата „Всяка неделя“).
Стоеше кротко на сцената – и уж нищо особено не казваше. А я обожаваха, сякаш е някаква Икона, излязла временно от Катедралата на
Изкуството.
Днес Катедралата вече до голяма степен е изтърбушена.
И от собствените си свещеници.

71

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: