Истории за личности и буболечки Книга 1

72 заран и погледът му попада на паметника пред НДК. О, ужас! „Четириъгълен осмохуйник“ е негово определение – и то още от онези години, в началото на 80-те, когато този паметник бе знак на нормата, плод на височайше одобрение. Нищо че Живков промени собственото си трасе до Банкя, за да не го гледа два пъти на ден. Съществува цял речник на негови волнодумства от онова време. Забележително забавен, сред многото думи изведнъж те втрещява с някое истинско остроумие – заварвал съм в гримьорната на телевизията проф. Любомир Тенев да се киска като дете на някое от попаденията му във „Всяка неделя“.
Ето изречението, което го обиди. Бях се подразнил от опияняващото невежество на някои днешни халтураджии, които дръзко мамят зрителите заради липсата на сериозни критици, и написах следното в една дописка:
„Дори за Владо Каракашев и Юлиян Вучков ще плачете, ако става въпрос за театър.“
Откъде е довтасало това „дори“? Не мога да си обясня. Откъде накъде
„дори“? И двамата бяха изключително добре подготвени критици, съперни- чеството им, гарнирано с приятелство на приливи и отливи, бе пословично – поне в рамките на „Всяка неделя“. Владо наистина сериозно пострада заради лекомислието, с което изпълни поръчката срещу „Една жена на 33“. Но сетне, след Промяната, си призна грешката с филма на Христо Христов – за разлика от някои кучки, които никога не биха признали креватните си изпълнения с разни шефове, за да изглеждат днес като достолепни застарели критички. Достолепни, вятър – колкото достолепна е ланшната шума.
Юлиян беше двайсетина години главен редактор на списание, но не съм го запомнил да изпълнява наказателни поръчки. За първи път се появи като коментатор във „Всяка неделя“ на 22 април 1979 г. Дори и Вили Цанков, който бе здраво хапан от партийните дръвници и беше подозрителен към всичко, с удоволствие участваше заедно с него в театралните прегледи на предаването.
Веднъж се връщах от летището, изпратих дъщеря си за Лондон, и ми беше тъжно, естествено. И звъни той. „Бивши приятелю – започва, – защо така?“ И аз разбрах, че разговорът няма да свърши по-рано от час и половина.
Започнах да обикалям с колата из града и да слушам. По някое време погледът ми попадна на един билборд – той с няколко красиви момичета на плажа. И точно тогава той започна да ме упреква – не бил по бански, а по бермуди, както съм написал в своята дописка. И какво лошо, ако рекламират по този начин предаването му!
Сетих се за отговора: Нищо, разбира се, ако човек е лековерен. А много талантливият си е винаги донейде лековерен.
И сега пък аз го засипах с думи, а той мълчеше, което си е живо постижение за него. Мястото ти беше в онази опозиционна кабелна

73 телевизия – рекох, – защото беше в синхрон с посланията ѝ. Лъскавите костюми и кожените мебели те отвеждат другаде, думите ти не са обичайни за подобен лукс... Все пак не му казах, че им трябва временно, макар да го мислех. Докато отлепят от нищото, от нулата в телевизионните рейтинги. Не му казах дори онова, което подозирах – че с него ще играят нещо като
„Сърдити старчета“, макар че той ги превъзхожда десетки пъти – колкото да дръпнат публика, и сетне ще го захвърлят.
Ти може да си много опитен – не му казах това, беше ми неудобно, но си го мислех – можеш да имаш 20 години хитрувания с номенклатурата, но това не значи нищо пред днешните тарикати. Може да си се оправял с византийските номера на ония селяндури, но с тия няма да можеш да излезеш на глава. Понеже си чистосърдечен наивник, не подозираш дори от какъв тор са направени днешните келеши. Хитреци, пред които ония са прости галфони. Ще те използват за разменна монета. Ще те поощряват, ще приемат да бъдеш още по-критичен, ти ще го правиш, понеже това е в природата ти – и в удобния момент ще те похарчат. Или за някакъв лиценз (пореден), или за да се харесат на... като за добро утро. Ще те оставят със зяпнала уста по средата на някоя фраза и толкова.
Спрях под онзи билборд, гледах моя стар приятел и продължавах да изреждам аргументите си. Ще ти навлекат бермуди, за да направят странни думите ти, за да дръпнат жилото им, ти може и да не го усещаш, но те вече са започнали операцията.
Този разговор под билборда беше 6 месеца преди да спрат онази телевизия, всъщност – да я продадат тарикатски изгодно. Юлиян обаче смята, че румънците-мениджъри са виновни са всичко. Е, да, много често румънците са ни виновни, не сте ли забелязали.
Какви румънци, Боже? Търси българин зад гърба на всеки румънец и ще прогледнеш. Българин, маскиран като румънец – и дори моят приятел се обърка из тия привидности. Но нека да прочете дори само един фрагмент от последния си коментар в онази пиратска телевизия сега, в сутрешния блок на Нова, и ще види как „румънците“ отново ще довтасат. Обзалагам се на едни бермуди.
Тази доверчивост в един толкова умен човек е зашеметяваща. А аз се обърквам от други привидности. Ето какви.
Привидната толерантност. Извънредно остроумен критик, нещо като моя приятел, прави унизителен портрет на един водещ. А сетне приема да участва в предаването му. Отгоре на всичко съвсем наскоро не е пощадил и колежката му – и това не му пречи да си седи кротко до нея. Нарича ги глупаци, но охотно си общува с тях, все едно нищо не е станало...
Една критичка, която артикулира с онази превзетост, с която бъбрят застаряващите дами, за да си внушат, че са все още млади кокетки, пък е

74 добре дошла в друго предаване – въпреки че преди време е засипала авторите им с обиди, от които нормалният човек се завива презглава.
Привидното състрадание – например суетнята около влака крематориум.
А веднага можеше да бъде изяснено кой е наредил да се занитват вратите на спалните вагони, за да се превърнат в пещи. И да не героизират излишно шафнера, а да се сетят защо е бил по чорапи...
Привидната памет. БНТ чества 50-годишнината си, година по година.
1966-а е отбелязана и със сериала „Семейство Калинкови“. Кой е авторът му обаче – нито дума. Иначе си спомнят за коментаторите на световното първенство по футбол в Англия. Забравяй Хайтов – и помни рецептата за яйца по панагюрски от рекламния анонс на славния Ути.
Привидните убийства. Два дни след като в едно студио обвиниха Т. в убийството на сестрите Белнейски, убиецът се оказа друг.
Привидните журналисти. Един нарича възможно най-безплътния лидер на опозицията „харизматичен“ – а сетне се оказва, че е търсел съдействието му за избора на кмет на голям град срещу медийна подкрепа. Харизматич- ният лидер сам си призна за схемата, от ръководството на телевизията обаче казаха, че не четат вестници.
Един друг, който ухажва най-усърдно мафията, написа след това:
„Мафията днес е точно като политиците – тя си избира в коя медия да говори, тази, която я ухажва най-много.“ За него пък написаха, че е получил в дар земя. Никакъв коментар.
Привидната България. „България гласува за мен“ – рече „Човекът глас“
Красимир Аврамов. „Човекът глас“ е добре казано – в смисъл, че всички ние, останалите, не е нужно да доказваме, че издаваме звуци. „България гласува за мен“ – при положение, че е получил 20 хиляди есемеса.
Извинявам се – както се уточнихме, не съм никаква легенда. Обаче през
1990-а година получих в своя подкрепа около 485 хиляди подписа. Но и през ум не ми е минавало, че България е зад мен. Откъде накъде! Сега сметките са други.
Момчето, което имало глас, се оправда за лошото си изпълнение с „токов удар“. Хубаво оправдание. И много точно. Само у нас след токов удар всичко продължава някак размазано – памет, думи, заплахи, ние и румънците, и пр.
Навсякъде другаде картината се стабилизира за 1-2 секунди.
Привидният свят. Клипът за кандидатурата на Соломон Паси за шеф на
НАТО е забавен: „Паси – новата енергия!“ Кого обаче убеждаваме по този начин? Себе си ли? На кого му е нужен този продукт за вътрешна консумация?
След всички тези привидности се сетих за един роман на Филип Финч, представен в колекцията на Лъдлъм и Томас Харис. Неговият герой едва не получава удар от някакво виене, което се оказва, че е изпълнение на

75
„Мистерията на българските гласове“. Така пък ни възприемат понякога по света.
Сетих се и за една фраза на Канети: „Магаре, маскирано като параден кон“, но няма да я използвам днес.
„Много са маниакални българите“, рече веднъж Юлиян Вучков. А може би изобщо не са маниакални, след като живеят сред толкова привидности.
Преди време, докато размишлявах върху несретната съдба на някои водещи, се оформи един нов закон на К.К.: „Ако ще се наемаш за водещ, преди това си купи огледало.“
То е особено ценно пособие срещу онзи световъртеж, в който пребивават повечето водещи, а дори и скромни репортери от телевизионния супер- маркет. Самохвалството е едната от двете основни болести на хората от теле- визиите. Другата е маниакалното самохвалство.
Едно огледало ще свърши добра работа на тия маниаци. Например ако ушите ти са прекалено щръкнали, стой в полупрофил. Ако пък обичаш да мелиш прекалено много – отрежи част от езика си. Известно е, че на мнозина водещи устатата им е по-голяма от главата, за мозъка да не говорим, за да не ставаме прекалено придирчиви.
Навремето ако на някого от моите режисьори му беше хрумнало да покаже десния ми профил, писъците му щяха да се чуят от телевизията чак до Орлов мост.
Човек трябва да пази лицето си от прекалена употреба пред камерата, но освен това не е лошо и да го поглежда от време на време. Тогава, ако има късмет, ще може да долови навреме ранните признаци на онова полудяване, което в телевизията се приема за нещо нормално.
Но днешните водещи не само че нямат огледала, те дори не си гледат и собствените предавания. Не само защото биха се ужасили от продукта, който са снесли, но и защото той не ги интересува особено. Навремето във „Всяка неделя“ задължително гледахме записа на програмата. Тя се излъчваше на живо, но паралелно с това я записвахме – и веднага след финалните надписи тичахме от Студио 4 към стаята на екипа и отново преживявахме всичко.
Малобройният ми екип беше порядъчно съсипан от умора, но аз настоявах да гледаме всичките 140 минути, за да видим грешките си, следваха крясъци главно от моя страна и пр. Този ритуал се спазваше доста месеци, след което се смилих и реших да гледаме записа във вторник, понеделникът беше единственият ни почивен ден. Но и във вторник крясъците си бяха същите.
Основното внушение, което се опитвах да набия в главите на хората си, беше, че пак нищо не сме направили и че най-важното предаване е следващото – а бяхме безспорните фаворити на публиката. И постепенно всички разбраха, че това гледане е извънредно полезно.

76
Сега изобщо не се гледат – сякаш са убедени, че всичко, което правят, умира незабавно и няма защо да се връщат към него. То си е и така, за жалост.
А отгоре на всичко няма кой да им каже накъде всъщност са се запътили или да ги стресне, че гемията им вече е започнала да потъва – и така, докато им ритнат предаването с обичайното обяснение, че няма достатъчно рейтинг.
По този начин десетки предавания безславно се запътват към дъното на телевизионното блато, макар че в тях все още е имало потенциал и възможности – но кой да каже това на авторите и водещите им, кой да промени едно или друго, за да оцелеят. Някои телевизионни шефове сякаш изпитват садистично удоволствие от краха на поредните си временни питомци. Малцина от тях оцеляват и като по правило това са най-досадните между тях, тъкмо тях обаче упорито крепят по неизвестно какви причини.
Да не ви губя времето с имена – но кой е онзи телевизионен шеф, който може да даде някакъв ценен съвет примерно на Венелин Петков, Виктория
Петрова или Спас Кьосев, на Даниела Тренчева и Николай Дойнов, и на още много талантливи хора – освен да бъдат по-послушни и гъвкави. За моя приятел Слави Трифонов да не говорим – за него може да се грижи само оня, който лъска златните кубета на „Ал. Невски“. Цветанка Р. пък поначало се нуждае не от съвети, а от частична езикова кастрация – и ако някой ден се подложи на тази корекция, няма изобщо да я познаете, ще бъде от съвсем друго качество, понеже има достатъчно познания, които обаче във всяко предаване удавя в кофи с вода.
Ами Рачков или Зуека, които са актьори от класа – на тях кой да им държи ръката от време на време?
Навремето и колосално талантливи актьори като Калоянчев, Парцалев,
Мутафова и пр. също правеха халтура, обаче трепереха да не прекрачат допустимата граница, за да не ги смаже критиката. Те имаха изключителни постижения на театралната сцена и сами разбираха докъде могат да ги доведат неконтролираните изкушения. Сега Любчо Нейков изобщо няма такива тревоги – ако Бойко отиде да го гледа за осми път в „Големанов“, той вероятно ще реши, че вече е задминал Лорънс Оливие.
Има хора с истински талант за телевизия, но те са оставени на грижите на вятъра. Това се отнася и за всяко друго артистично поприще.
Навремето представих във „Всяка неделя“ стотици изложби. Тогава за всички беше интересно мнението на Богомил Райнов за Светлин Русев или пък на Аксиния Джурова за пловдивските художници, които си бяха бунтари, и пр. Може ли някой да ми каже на кого се доверяват днешните художници или скулптори освен на собствените си мании? За театъра да не говорим, същото е и с киното – там са изоставени на ласките на обичайно повърхностните ресорни репортерки. Постни анотации оценяват днешното изкуство, кинокритиката е заменена от трейлърите, в които има всичко –

77 зрелищни ефекти, остроумни колажи от рекламирания филм – и нито думица струва ли той или не. Затова по-съобразителните театрали или кинодейци се окопитиха бързо и започнаха сами да се хвалят.
Все пак най-окаяно е положението на телевизионните журналисти, те са изоставени единствено на милостта на Г-жа Рейтинг – но тя, както е известно, е една стара курва, а колко доверие може да има човек на една курва в края на краищата. Никакво доверие, ако питате мен.
Огледало нямат – обаче насреща им е моят стар приятел Юлиян Вучков, който освен че се подвизава на екрана, се вижда още и като някакъв Терми- натор, който трябва да изтреби цялата телевизионна паплач наоколо.
Навремето само няколко души пишеха за телевизия, но най-системно вършеха това Юлиян и Владимир Каракашев – във вестник „Отечествен фронт“, също и Владимир Михайлов, днешният професор по медиазнание, в
„Народна култура“.
Владо Каракашев беше много подготвен и опитен театрален критик. С него има една весела история, свързана с филма „Една жена на 33”, който сега минава за дисидентски – макар че „Всяка неделя“ го представи със суперлативи (коментарът беше на днешния професор Сашо Грозев). Но няколко седмици по-късно партийната балтия се стовари върху филма.
Държеше я Владо – в смисъл, че му бяха поръчали от комунистическия официоз „Работническо дело“ да млатне филма.
Написал Владо статията, която трябвало да излезе като редакционна, и една заран на път за Театралната академия гордо си купил броя, за да види творението си. И щял да припадне на „Раковски“ – понеже ония подлеци от вестника все пак го подписали. А пък е ясно, че човек пише по един начин редакционни статии, и доста по-съвестно, ако ще се подписва. Но Владо беше сериозен критик и подготвен тълкувател на театъра, вън от съмнение, години наред беше коментатор на „Всяка неделя“ и никога не е имал възможност да почерпи публиката с някоя идеологическа боза, нямаше и да му позволя.
Наскоро четох, че Юлиян пък се държал като цензор в моята програма, но това също не е вярно, нямаше как да се случи тъкмо там, понеже тя си беше свободна територия, може би единствената по онова време.
Веднъж „Септемврийско дело” – вестникът на Окръжния комитет на
БКП в Михайловград, грубо ме критикува заради италианската забавна програма „Фантастико“, фрагменти от която излъчвах във „Всяка неделя“. С
Владо и с музикалния критик Генчо Гайтанджиев я защитихме и тогава ония ми се нахвърлиха вече зверски – със серия от кретенски публикации, които, изглежда, бяха писали с пяната от устите си – до степен, че тръгнах да ги съдя. И това през 1988 година, представете си, колко съм бил изтърван или гламав, за да съдя издание на окръжен партиен комитет! Насрочиха делото и

78 аз заведох като мои свидетели знаменития Веселин Йосифов, когото вече бя- ха разкарали от шефското място в СБЖ, но все още беше главен редактор на
„Антени“, и Любен Генов – той пък главен редактор на „Поглед“. С нас беше и известният адвокат Йордан Школагерски.
В Михайловград пред съда ни чакаха около 200 души – както съобщи по- късно радио „Свободна Европа“. Това беше на 28 март 1989 година. Съдията след известно мотане даде ход на делото и аз реших, че ще успеем да защитим честта на италианската телевизия.
Но когато се върнахме в София, научихме, че „Свободна Европа“ вече е коментирала акцията ми, няколко дни преди това Владо Костов също казал няколко думи. И още като влязохме в кабинета на Веселин, му се обади всесилният Милко Балев, най-приближеният човек на Живков по онова време, и диво му се разкрещя. Веселин само правеше въртеливи движения около главата си – в смисъл, че онзи съвсем е изперкал. Но тъй или иначе на бърза ръка спряха делото, прехвърлиха го на прокуратурата и накрая го замотаха. Обаче все пак защитихме идеологическата диверсия
„Фантастико“, Владо също взе участие в тази авантюра.
Ние ценяхме рецензиите и коментарите на Владо и Юлиян за теле- визията, защото те като опитни театрали все пак ни даваха някаква представа как се движим в занаята. За мен също бяха от значение, макар че редовно печелех най-голямото одобрение на публиката, имах 5 милиона зрители, получавах хиляди писма седмично, и пр. Но все пак човек винаги може да научи нещо ново.
Докато пишеха коментарите си, Владо и Юлиян се състезаваха яростно и за място във „Всяка неделя“. Получаваха обичайно по четири до шест коментара годишно при максимум пет минути за коментар. Сега, когато в предаването си Юлиян говори разпалено по два часа и дори повече, тези минути сигурно му се виждат като някакво необичайно остроумно изтезание от моя страна. Но пък никой по онова време не смяташе, че той е досаден или извънредно приказлив. А и вестникарските му телевизионни критики също не изглеждаха като нещо прекалено несиметрично. Е, появява се наистина по телевизията, но това е от време на време... Ами сега как е?
Сега съм убеден, че не е никак редно да имаш собствено предаване и в същото време обширно да се разпростираш върху практиката на свои колеги.
Някак не е прилично, това е все едно да отидеш на ресторант и там готвачът лакомо да бърка в чинията ти.
Юлиян говори в предаването си по два часа, но спокойно може да го прави и по 4, 6 или 16 часа. Дори смятам, че е време да му се предостави цял телевизионен канал – когато и да го включиш, Юлиян ще е на линия. Тъкмо няма да се дразни от други, които са имали наглостта да се появяват и те на екрана, понеже няма да ги гледа.

79
Навремето, когато Карбовски още чиракуваше в телевизионния занаят, също реши да пописва телевизионна критика в „Труд“. Но тогава успях да убедя Тошо Тошев, че това не е никак прилично – моташ се криво-ляво на екрана, пък даваш съвети на колегите си, и на какво отгоре.
Сетне и Васа Ганчева, докато пишеше телевизионните си филипики, беше наречена „неподражаемата“ от „Уикенд“, там са големи шегобийци.
Сега удостоиха с тази титла Юлиян, което сигурно го вбесява и може би затова той кастри наред. Да де, обаче в същото време Васа правеше и едно предаване, което изглеждаше като седянка в провинциален пенсионерски клуб. Както и да погледнеш, не върви да съвместяваш тези две роли. Все едно след години Стефан Данаилов да се тътри с бастун в „Стъклен дом“ и в същото време да мрънка, че Калин Врачански и останалите му колеги в сериала се движат като гипсирани.
Винаги когато Юлиян напише за някого, че се кокорчи от екрана – той много обича тази дума – си казвам, че трябва да му подаря едно огледало. И някой ден щях да го направя, но наскоро той ни съобщи, че гледал записи на предаването си. Интересно, си казах, какво ли вижда там тогава?
Преди време бях в чужбина когато получих есемес от Миро Севлиевски:
„Вучков казва, че не си го оценявал достатъчно“, нещо от този род. Не си направих труда да гледам въпросното предаване, понеже все още нямам задължението да произвеждам телевизионни гении. Който претендира, че е такъв, веднага му го признавам.
Обаче затова пък случайно гледах едно друго предаване на Юлиян и здраво се притесних за него, стари приятели сме все пак. Той вече дори е легенда – а пък и аз, който съм му давал пет пъти годишно по 5 минутки, се надявам също да стана някой ден, тъй че трябва да го пазя. Готов съм дори да му призная, че той е измислил и кинескопа.
В онова предаване отношението му към собствените му зрители бе страховито, поне към ония, които си позволяваха да кажат нещо, което не е по вкуса му. И аз си помислих следното. Когато преди време Бойко му гостуваше, вместо да му изнася директивите си в продължение на два часа,
Юлиян можеше да пусне коментарите на зрителите си – и съм сигурен, че още след втория коментар смелият ни генерал Бойко щеше да избяга па- нически от студиото. В този смисъл Юлиян е най-големият храбрец в нашия ефир – никой не е в състояние да издържи атаките и ругателствата на зрителите като него.
Веднъж един се обади и след като дълго настояваше Юлиян да си каже коя е най-хубавата му черта, накрая сам сподели прозрението си: това била чертата, която разделя задника му. Беше отвратително, макар и донейде остроумно. Юлиян издържа и на това.
В споменатото предаване се случваха невероятни неща – и аз гледах и не

80 можех да повярвам на ушите си. Юлиян беше в стихията си и без никакво колебание разкарваше всеки, който дори си помислеше да каже нещо критично. Той – като опитен театрал – познаваше само от интонацията, с която някой казваше „Добър вечер, професоре“, че трябва веднага да го разкара: „Хайде, чупката бе, по гласа ти познавам, че си кретен“, и пр.
За нещастие, бях сам вкъщи и от страх се бях прегърнал с дивана, ужас.
И се питах, тракайки със зъби, защо тогава на Юлиян са му нужни тия телефонни диалози – щом ще ругае горките зрители.
И не си ли дава сметка, че дори и последното телевизионно келеме няма да обърне никакво внимание на критическите му анализи веднъж само да чуе някой, който се интересува от онази черта на Юлиян...
Има и зрители, които очевидно му се радват, но неговата непомерна ярост ги кара и те да се държат необуздано. Веднъж попаднах на следния диалог в предаването му. Зрителката Румяна Петкова разпалено хвалеше
Юлиян, понеже воювал за духовността, и пр. И накрая изведнъж озверя и рече: „А онзи зрител преди мен, който ви ругае, той да ви яде кура!“
Тази страхотна поанта в борбата за висока духовност още не ми излиза от ума. Може би и аз ще се вдъхновя да участвам в тази благородна битка.
Казаха ми, че напоследък Юлиян започнал да кани свои зрители и да разговаря с тях. Това не е лоша идея, стига те да не споменават повече от 10 пъти на предаване, че е гений.
Не искам да давам никакви съвети на Юлиян, вече и самият той не би могъл да си даде – така се случва след определен опит в някакво поприще.
Все пак ми е жал, че не познавате онзи Юлиян от 80-те години, който беше необикновено велеречив, но също така респектираше освен с артистичността си, още и със сдържаната си компетентност.
Трябва да направя и едно уточнение. През последните години съм се появявал едва няколко пъти на екран, и то след доста колебания. И почти всеки път съм давал унищожителни оценки за тези участия в собствените си телевизионни коментари. Но да пиша за различни телевизионни недоимъци и откровени нещастници – и в същото време да се кипря на екрана, макар и в Канал 3, не е шик, никак.
В собствената си практика съм похвалил и десетки журналисти и смятам, че така е редно. А Юлиян сякаш разчиства с някакъв преносим банциг терен за собствения си паметник.
Вярно е, че когато Юлиян завърти сопата си, например в „Уикенд“, той автоматично получава – при чудовищния тираж на вестника – рейтинг, който съвсем малко телевизионни предавания имат. Аз обаче бих искал собственото му предаване да има рейтинга на „Уикенд“. Така и той ще се чувства по-спокоен.

81

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: