История на образованието в българия

ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР

Произведението е написано на глаголица през 893г. и е защита и възхвала на свещените функции на славянската азбука. Той дава и ценна информация за времето и начина на нейното създаване.

ЙОАН ЕКЗАРХ
Той е сред най-талантливите от Преславския кръг книжовници. Също като Константин Преславски, Йоан Екзарх твори еднакво активно като преводач, компилатор и автор на оригинални произведения. Счита се, че е от най-младите съратници на Кирило-Методиевите ученици. Бил е от най-близкото обкръжение на цар Симеон. Преводите и компилациите на Й.Е.¹ доказват, че той владее еднакво добре както високия стил на богословието и риториката, така и славянската реч, която обогатява с нови думи и изрази. Животът и на този български книжовник е забулен в тайна, сведенията са противоречиви. Някои считат, че това е самият Иоан Презвитер, превел житието на Атанасий Велики. Според други това е Йоан, един от най-известните черковни строители по българските земи в онези времена, а според трети това е самият Иван Рилски. Титлата екзарх също се тълкува нееднозначно, а именно посредник между българската и гръцката църква, като игумен на голям столичен манастир или като надзирател на черквите и манастирите в българското царство. Най-много сведения за качествата на Й.Е. се извеждат от оригиналните части на неговите преводи и компилации. Едно от тези произведения се нарича “Небеса”. Това е превод на част от обширно произведение на Йоан Дамаскин (проповедник, първият християнски автор, обобщил опита на църквата след 7 века съществуване на Християнството). Й.Е. е подбирал текстове за превод според собствените си интереси към философията и естествено-научните дисциплини. Първоизворът се основава на трудовете на антични мислители, непротиваречащи на християнските представи за произхода на вселената.
_{1 - Йоан Екзарх}

На тази основа се разгръща сериозна полемика относно влиянието на планетите върху живота на хората. Й.Е. превежда текстовете, свързани с устройството на човешкото тяло, текстовете, даващи знания за естеството на 4-те стихии – земя, въздух, огън, вода, а също така в предговора развива напълно оригинална собствена идея, която е актуална и днес, а именно, че преводите трябва да бъдат отворени, да се превеждат не буквално, а по смисъл.

„Шестоднев” – компилативна творба, основаваща се на византийския модел на подобни шестодневи. Целта на тези четива е била да подплътят старозаветния разказ за сътворението посредством трудове на антични автори, непротиворечащи на християнския мироглед. За написването на този шестоднев Й.Е. е използвал подобно произведение на Василий Велики, в което знанията са представени в алегоричен и моралистичен план, т.е. като нравоучителни поучения за четящите. Използвал е и история на животните на Аристотел. В шесте слова последователно се представят нещата, създадени в шесте дни на сътворението. Основно чувство в това произведение е възхищение от красотата на природата, на вселената и радостта, че тя е предназначена за хората, а основната идея е, че човекът е венецът на природата. Според Й.Е. нещата според начина им на опознаване се делят на две групи: материални (които се опознават чрез сетивата) и духовни (опознават се чрез мисълта). Той прави класификация на живите същества, като основен критерий е разумът. Представя схващането си за еволюцията, като подчертава, че първите същества с душа са рибите. Според него в света няма нищо случайно, всяко нещо има своята противоположност, на всяка природна среда съответства определен животински и растителен вид. Дава знания по география, медицина, ботаника и съветва децата да се грижат за остарелите си родители, а жената да търпи мъжа. Задава философския въпрос кое е средището на разума?


Богомилството

като социално религиозно учение

и неговото отражение върху възпитанието
Възникнало към средата на Х в. В средновековна България, Богомилството обикновено се свързваше с влиянието на някои ереси, най-вече Павликиянството (възниква в Армения през VIIв. В основата е идеята за дуализъм, а именно, че в света зе борят две начала – добро и зло, като видимият свят е във властта на злото, жената е равнопоставена на мъжа).

Съвременните автори обаче все по-често обръщат внимание на непосредствената връзка на Богомилството със самото християнско учение. Добре известно е, че в цялата си дейност и в проповедите си богомилите непрекъснато изтъкват, че се стремят да възстановят Християнството в неговия автентичен вид. Техни настолни книги били четирите евангелия, с чието съдържание били запознати отлично. Обстоятелството, че както богомилите, така и представителите на официалната църква твърдели, че разпространяват Християнството в неговия чист истински вид говори, че тази религия съдържа противоречия, даващи възможност за различно тълкуване и формулиране на противоположни гледища. Този факт може да се обясни сравнително лесно, а именно: векове наред Християнството е било разпространено сред различни обществени групи и затова в него намират място различни по своята социална насоченост идеи. Така например, някои от тях отразяват интересите на господствощите слоеве и именно те стават основа на официалните църкви. Но в Християнството има и идеи, които отразяват тъжненията на огнетените. Именно те служат за база на богомилите.

Противоречия в християнското учение има още на ниво космогония. Християнството като цяло се гради на основата на монотеизма, т.е. идеята, че Вселената е съвършено божие творение, на което всеки трябва да се възхищава. Тази идея е развита в Библията и лежи в основата на официалните проповеди. От друга страна, наред с тази идея, в Християнството се съдържа схващането, че на земята се разпорежда злата сила – Сатанаил, и, че тя е негово владение. Тази теза е развита в първо съборно послание на Йоан, в което се твърди, че „цял свят лежи в злото”. Дяволът тласка хората към греховете. Характерен е и епизодът от същото послание с дявола, който обещава на Исус да му даде властта над всички царства с условие обаче Исус да му се поклони. Т.е. Християнството предлага два варианта на формиране на позиция: изцяло в духа на монотеизма, от който се възпитава официалната църква, и в духа на дуализма, възприет от богомилите.

Друго противоречие е във връзка с характера на земната власт. В посланието на апостол Павел се казва, че земната власт идва от бога и затова обикновените хора трябва да се подчиняват на царете и болярите. От друга страна обаче, обявявайки видимия земен свят за владение на Сатаната, Християнството дава възможност на богомилите да обосноват на напълно легитимна основа призивите си за съпротива срещу земните властници.

Противоречие по въпроса за богатството. Тезата на официалната църква, аргументирана посредством текстове от Стария Завет е, че богатството не е зло. Богатият ще спаси душата си ако е милостив и помага на бедните. Богатият е богат, защото е божи любимец; дори богат и справедлив са тъждествени понятия. От друга страна, в духа на социално нивелиращите тенденции, на богатия се предрича страшна съдба в отвъдното. От ранни християнски текстове произлиза следната мисъл и идея: „По-скоро камила ще премине през иглено ухо, отколкото богат да влезе в рая”.

Противоречие по отношение поведението на вярващите. От една страна се препоръчва търпение, смирение, не съпротива на злото. Най-характерният пример в това отношение е проповедта на Христос, който обявява за блажени кротките, смирените страдащите. А в евангелието от Матея се казва следното: „Ако някой се съди с тебе и иска да ти вземе ризата, дай му и горната си дреха”. От друга страна, на Христовото учение съвсем не са чужди идеите за борба и непремирение. Пример в това отношение отново е Исус, който обикаля села и градове с една единствена цел – да воюва срещу злото и неговия княз – Дявола. Исус се обръща към учениците си с думите: „Не мир дойдох да донеса на земята, а меч”. Това са директни призиви за борба и съпротива срещу злото, които мотивират действията и проповедите на богомилите. С други думи Богомилството реализира онези страни на християнското учение, които го характеризират като религия на онеправданите, позовавайки се именно на свещените текстове и на нищо друго. Богомилството доказва, че земният свят е творение на злото, а властниците са негови служители. За разлика от аскетично настроените монаси, заели примиренческа позиция с оттеглянето си в пустинни места, богомилите се движат неуморно сред хората и разпространяват знанията и идеите си. Религиозният характер на Богомилството обаче далеч не изчерпва неговата същност, защото в него съществуват такива елементи, които разчупват рамките на традиционния християнски мироглед. В това отношение най-голямо впечатление прави критичното отношение на богомилите към ритуалите на църквата. В своята критика те си служат с изключително трезви и разумни аргументи. Например, според тях в кръста няма нищо свято. Той е едно обикновено парче дърво и е абсурдно според тях да се почита предметът, на който е разпънат Христос. Молитвите са празнодумие, чудесата никога не са се случвали. Църквите са обикновени къщи, в които няма нищо свято. Отричат идеята за възкресението на мъртвите и отхвърлят необходимостта от съществуването на духовен клир. Те смятат, че човек може непосредствено да влезе във връзка с бог.