Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава Десета„По-добра защита от броня и щит е светата невинност..." из „Освободеният Йерусалим“, 8:11 Погребаха музиканта, заедно с неговия барбитон… Сега Виола е сам-сама в света. Сам-сама в дома, където самотата още от люлката ѝ се струваше чуждо. Отначало самотата и тишината бяха непоносими. О, вие тъгуващи, до които ще достигнат тия пророчески страници, обременени от някои и други тъмни загадки, не сте ли почувствали това, когато смъртта на някой ваш възлюбен е направила да опустее домашното ви огнище?… Най-напред Виола в непосилната си мъка прие на драго сърце убежището, което дома и семейството на един добър съсед, твърде привързан към баща ѝ и принадлежащ към оркестъра, който Пизани нямаше вече да смущава, предложи на сирачето. Но дружбата с хора, които не познават болката ни; утехата на чужди хора – как само пречат на раната да зарасне! И после да чуваш другаде думите баща, майка, чедо – като че ли смъртта е посетила само теб. Да гледаш как тихо и спокойно си тече животът на тия хора, събрани да живеят в любов и сговор, броейки един по един честитите часове, да гледаш здравия часовник на домашния живот, като че другаде не са спрели колелата, не се е скъсала веригата, не са застанали стрелките неподвижно и благозвучния звън затихнал! Не, дори и гробът не ни напомня нашата загуба тъй горчиво, както присъствието на тия, които нямат какво да оплакват. Върни се в твоята самота, сираче, върни се в твоя дом: скръбта, която ще те посрещне на прага, ще те приветства, макар и тъжна, като усмивката по лицето на мъртвец. И там – от прозореца, и там – от любимото ти място при портата, ти ще видиш пак дървото, самотно като тебе, изскочило навън от пукнатините на скалата и проправило си път към светлината. И въпреки скръбта, както пролетта може да възвърне зеленината и разцвета на младостта, така се стреми и човешкото сърце! Само когато пресъхнат соковете, напразно грее слънцето и за човека, и за дървото. Минаха седмици и месеци – много и тъжни месеци. И Неапол не иска вече да търпи неговият идол да бяга от поклонението му. Светът с хиляди ръце ни изтръгва от самите нас. И гласът на Виола пак се чу на сцената, която мистично наподобява живота – наподобява го най-вече в това, че привидности изпълват сцената… И злато, и слава се сипеха обилно върху младата актриса, ала тя остана вярна на своя прост живот, на своя скромен дом, на своята едничка слугиня, чиито грешки, въпреки тяхната егоистичност, Виола не забеляза. Защото Джионета именно я сложи, когато се роди, за пръв път в ръцете на баща ѝ! Тя бе заобиколена с какви ли не примки, дебнаха я какви ли не изкушения, които окръжаваха нейната беззащитна хубост и опасното ѝ призвание. Но наивната ѝ добродетел премина неопетнена през всичко. Наистина тя беше научена от устни, които сега са занемели, на поведението, което честта и религията налагат на една девица. И всяка любов, която не ѝ говореше за олтар, само я отвращаваше и отблъскваше. Но извън това, когато в скръбта и самотата сърцето ѝ узря и я караше понякога да тръпне при мисълта колко дълбоко то можеше да чувства, нейните ранни и неясни видения се оформиха в един идеал за любовта. Но докато идеала бъде намерен, как сянката, която хвърля той пред себе си, ни смразява за обикновената действителност на живота! И с този идеал – постоянно и несъзнателно – се явяваше образът и гласът на странника, будейки някакъв неясен страх и трепет. Изминаха близо две години, откак се бе появил той в Неапол. Нищо се не чу за него, освен, че няколко месеца след заминаването му корабът му бил отправен да пусне котва в Ливорно. Неговото съществуване, възприемано като толкова необикновено, бе почти забравено от мълвата на Неапол. Но сърцето на Виола беше по-вярно. Той често се промъкваше в бляновете ѝ, и когато вятърът въздишаше през клоните на онова фантастично дърво, свързано със спомена за него, тя се сепваше трепетно и руменееше, като че ли го бе чула да говори. Но измежду цялата оная върволица от обожатели, имаше един, когото тя слушаше с по-голямо удоволствие от другите. Отчасти може би, защото говореше на родния език на майка ѝ, отчасти за това, че в неговата свенливост нямаше какво да я тревожи или да я отблъсква. А и положението му – по-близко до нейното, отколкото това на другите ѝ високопоставени обожатели – отнемаше на неговото поклонение характера на обида. И най-накрая за това, че – сам той красноречив и мечтателен – често изказваше мисли, сродни на ония, които тя таеше дълбоко в себе си. Тя почна да го харесва, дори да го обича, но тъй както обича сестра. Една особена близост възникна между тях. Може в сърцето на англичанина да се явяваха никакви несмислени и недостойни надежди, но той не дръзваше да ги изкаже. Няма ли тук никаква опасност за теб, самотна Виоло? И не е ли опасността още по-голяма в идеала, който търсиш? А сега, подобно на увертюра към някоя чудна и вълшебна опера, завършва тук началната прелюдия. Искаш ли да слушаш по-нататък? Ела, но с вяра. Аз не искам да дойдеш със затворени очи, а с пробуден ум. Подобно на омагьосания остров, далеч от жилищата на хората, където никога почти не идва кораб, оня край сред трудния океан на всекидневния живот към който Музата10 или Сибилата11 (стара на години, но вечно млада на вид) иска да понесе твоите разперени платна. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|