Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава Девета„Понеже не искаше крилатият кон да литне още по-високо, той го привърза край морския бряг.“ Orl. Fur., c. VI. XXIII. O, музиканте! Щастлив ли си сега? Ти пак зае своето място пред нотния пулт – а твоят верен барбитон има своя дял в триумфа ти. Най-хубавата ти творба изпълва слуха ти, дъщеря ти запълва сцената: музика и изпълнение са дотолкова едно, че аплодисментите към едната са аплодисменти и към двете. Те ти правят път в оркестъра, те не ти се подиграват вече и не кимат с глава, когато с несдържана любов милваш своя стар побратим, който хлипа и тръпне, бучи и се кара под твоята безмилостна ръка. Те разбират вече колко е нестройна дори и симетрията на истинския гений… А Виола е идол, темата за разговор на цял Неапол. Тя е галена царкиня на сцената. Да разглезят играта ѝ ще е може би лесно, но ще ли могат да разглезят характера ѝ? Мисля, че не. У дома си тя си е все тъй проста и добра. И там – под навеса при пътната порта – тя пак сяда, унесена в дивни блянове. Колко често, о дърво с изкривен ствол, тя се взира в твоите зелени листа. Как често, като тебе, в своите сънища и мечти, се бори тя за светлина. Но не за светлината на сценичните лампи. Бедно дете… Седмици минаха, а странникът не се яви. Месеци минаха, но неговите предсказания за идващи беди не се сбъдваха още. Една вечер Пизани падна болен. Небивалият успех му наложи по-усилена работа и той трябваше да напише ред концерти и сонати, главно за цигулка – инструмент, който той вещо познаваше. Той работи няколко седмици наред, денем и нощем, над едно произведение, в което се надяваше да надскочи сам себе си… В тази сложна и трудна работа здравето на музиканта, който се бе пресилил, ала бе възбуден както от преживения триумф, така и от новата амбиция, внезапно се разстрои. Той се разболя през нощта. На следващата сутрин лекарят констатира, че е болен от зла и заразителна треска. Жена му и Виола се сменяха в своето нежно бодърстване над него. Но скоро тая длъжност легна само на Виола. Сеньора Пизани се зарази и само след няколко часа изпадна в много по-тежко положение, отколкото това на мъжа ѝ. Неаполитанците, както изобщо всички жители на топлите страни, са склонни да стават твърде егоистични и груби в страха си от заразните болести. Джионета и тя се престори на болна, за да не влиза в стаята на болния. Цялото бреме, което налагаха любовта и скръбта, падна върху Виола. То беше ужасно изпитание – не ми се ще да се спирам на подробностите. Майката умря първа. Един ден, малко преди залез, Пизани се събуди, успокоен отчасти от делириума, който го бе обзел и го държеше с малки промеждутъци, още от втория ден на болестта. И като погледна наоколо с помътнели, отслабнали очи, той позна Виола и ѝ се усмихна. Той с трепет промълви името ѝ, изправи се на леглото и протегна ръце към нея. Тя падна на гърдите му и се помъчи да задуши сълзите си. – А майка ти? – попита той. Да не би да спи? – Тя спи. Да! – И сълзите ѝ отново бликнаха. – Аз мислех – ех, не зная какво мислех. Но не плачи, аз ще бъда вече добре, съвсем добре. Тя ще дойде при мене, когато се събуди, нали? Виола не можеше да говори, но се зае да приготви един лек, който, според наставлението, трябваше да даде на болния веднага, щом престане огъня и бълнуването. Лекарят ѝ каза също да прати да го извикат веднага, щом като настъпи важна промяна. Тя се завтече до вратата и повика жената, която през време на мнимата болест на Джионета бе склонила да заеме нейното място. Но тя не се обади. Тя се втурна да я търси из стаите, но напразно – и наетата пазачка се бе заразила от страховете на Джионета и бе изчезнала. Какво да прави? Работата беше належаща, лекарят бе поръчал да не губят нито миг, а да го повикат веднага. Тя трябва да остави баща си – да отиде сама! Тя се втурна отново в стаята на баща си – лекарството изглеждаше, че бе вече произвело благотворното си действие – очите на болния бяха притворени и дишането му правилно, като насън. Тя бързо излезе, метна на лицето воала си и излезе навън. А лекарството всъщност не бе произвело въздействието, което изглеждаше, че бе предизвикало. Вместо здравословен сън, то донесе един вид плитка дрямка, в която мозъкът, неестествено възбуден, започна да блуждае из областите, с които бе свикнал, та отново се събудиха старите му инстинкти и склонности. То не бе ни сън, ни бълнуване. Това бе онова полусънно състояние, което докарва понякога опиума, когато всеки нерв трепти от възбуда и създава подобно състояние и в организма, комуто предава една фалшива и болезнена крепкост. На Пизани му липсваше нещо, но какво – той надали знаеше. То бе съчетание на две от най-съществените нужди на душевния му живот – гласът на жена му и допира с неговия любимец – барбитона. Той стана, остави леглото и спокойно облече старата си къщна роба, с която бе свикнал да композира. Той с наслада се усмихна, когато образите, свързани с тая дреха, се върнаха в паметта му. Клатушкайки се, той прекоси стаята и влезе в малкия кабинет до неговата стая, в който жена му бе свикнала по-скоро да бди, отколкото да спи, когато болест я отделеше от него. Стаичката бе изоставена празна. Той замислено се загледа наоколо, прошепна нещо на себе си и тръгна да обикаля подред, с безшумни стъпки, стаите на притихналата къща. Той дойде най-сетне до стаята, в която старата Джионета – вярна, ако не на друго, поне на собственото си здраве – се пазеше в най-отдалечения кът на дома от опасността на заразата. Когато той се повлече и влезе вътре – бледен, измършавял, с неспокоен, тревожен, изпитателен поглед в блуждаещите очи – старата жена изписка и грохна в нозете му. Той се приведе над нея, прекара тънките си пръсти по извърнатото ѝ лице, поклати глава и каза с кух глас: – Не мога да ги намеря. Къде са те? – Кои, скъпи господарю? Ох, смилете се над себе си – те не са тук. Божичко, ужас: той ме докосна, умрях си! – Умрял! Кой е умрял? Да не би да е умрял някой? – Ах, не думайте така. Вие добре знаете това: клетата ми господарка – тя се зарази от вашата треска. Проклетата, тя е толкова заразителна, че може цял град да умори. Свети Дженаро, закриляй ме! Клетата ми господарка, тя умря, погребаха я. А аз, вярната ви Джионета, горко ми! Идете си в леглото, милички господарю, идете! Клетият музикант стоя един миг ням и неподвижен, сетне леки тръпки го побиха по цялото тяло. Той се извърна и помъкна назад, мълчалив, подобен на призрак, тъй както бе дошъл. Той влезе в стаята, дето бе свикнал да композира, и дето жена му, в благото си търпение, тъй често е седяла край него и го е хвалила и ласкала, когато светът само го осмиваше и му се подиграваше. В един кът той намери лавровия венец, който тя бе сложила на челото му в оная щастлива нощ на слава и триумф. А близо до него лежеше занемареният инструмент. Виола не се бави дълго. Тя бе намерила лекаря и се завърна с него. И когато стигнаха до стълбите, те чуха да се носи музика отвътре – музика, в която звучеше пронизваща, сърцераздирателна мъка: това не бе някакъв безчувствен инструмент, който се подчинява механически на нечия човешка ръка, това бе сякаш някой дух, обзет от горест и смъртен страх пред блуждаещите сенки, крещящ към ангелите, които е зърнал надалеч, отвъд Вечната Бездна. Те си размениха ужасени погледи, затичаха се към къщи и се втурнаха в стаята. Пизани се обърна и погледът му, изпълнен с ясно прозрение, строг и повелителен, ги накара да се стъписат. Черният шал на покойната г-жа Пизани и повехналия лавров венец лежаха там, пред него. Сърцето на Виола отгатна всичко още от пръв поглед – тя се хвърли пред него и прегърна коленеге му: – Татко, татко, аз ти оставам още! Жалбата стихна, мелодията се промени. Чрез някаква смътна асоциация, която произтичаше наполовина от човека, наполовина от артиста – бодежът, който все още звучеше като мелодия, се свърза с по-меки тонове и мисли… Нежни, ефирни, леки като птици – трепнаха за миг дивните звуци и замряха. Инструментът падна на пода и струните му се скъсаха. Техният звън зловещо се понесе всред тишината. Артистът погледна своето коленичило дете, а след туй – разбитите струни – Погреби ме до нея – каза той с тих, спокоен глас – и него при мене. При тия думи цялото му тяло се вцепени, сякаш се превърна на камък. Сетният трепет мина по лицето му. Той грохна на пода, внезапно и тежко. Струните и тук – струните в човешкия инструмент – се бяха скъсали. При падането си, дрехата му повлече лавровия венец и той падна наблизо, но все пак безжизнената ръка на артиста не можеше да го достигне. Разбит инструмент, разбито сърце, повехнал венец! – залязващото слънце ви огря за сетен път през мрежата от лозови листи. Тъй се усмихва Природата над останките на всичко онова, което прави живота славен. И няма ни едно слънце, което да не залязва някъде над нечия замлъкнала песен или нечий посърнал лавров венец! Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|