Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава Трета„Когато затворя очите си, тогава най-ясно виждам. Защото те през целия ден гледат безразлични неща. Но когато спя, насън те се взират в тебе, просветват. И светлият им взор прониква мрака.“ Шекспир Занони последва младата неаполитанка у дома ѝ. Джионета изчезна – те останаха сами. Сами в стаята, която така често се изпълваше през миналите честити дни с бурните мелодии на Пизани. И сега, като гледаше този тайнствен и сякаш призрачен, ала гиздав и величествен странник, стоящ на същото онова място, на което тя стоеше при нозете на баща си като омагьосана – тя като че ли си мислеше, вярна на странния си навик да олицетворява собствените си безплътни блянове, че онази духовна музика е добила плът и живот и че стоеше царствено пред нея в образа, който бе възприела. И през цялото това време, тя не осъзнаваше собствената си привлекателност. Тя бе махнала шапката и воала. Косата ѝ, малко поразрошена, падаше по бялата ѝ като слонова кост шия, която роклята ѝ отчасти откриваше. И когато в тъмните ѝ очи бликнаха сълзи на благодарност и страните ѝ все още пламтяха от неотдавнашното вълнение, сам богът на светлината и музиката надали бе виждал, сред аркадийските долини, облечена в тленна плът девица или нимфа, която да бе по-нежна от Виола. Занони я съзерцаваше с поглед, в който възхищението изглеждаше преплетено със състрадание. Той промълви няколко думи на себе си, а после се обърна гласно към нея: – Виола, аз те избавих от голямо премеждие: не само от безчестие, а може би и от смърт. Княз ди ***, под управата на един слаб деспот и една продажна власт, е човек, който стои над законите. Той е способен на всякакво престъпление. Но покрай своите страсти, той има онова благоразумие, което е присъщо на честолюбието. Ако Вие не се съгласяхте да приемете доброволно позора, никога вече нямаше да видите света, за да разказвате вашите патила. Похитителят няма сърце, което може да се разкае, но има ръка, която може да убива. Аз ви спасих, Виола. Вие може би ще ме попитате защо? Занони замълча и, като се засмя тъжно, добави: – Вие няма да ме обидите, ако си помислите, че оня, който ви избави, е не по-малък егоист, отколкото оня, който щеше да ви опозори. Сиротно дете, аз не Ви говоря на езика на вашите обожатели. Достатъчно е, че изпитвам състрадание и че не съм Ви непризнателен за обичта. Защо руменеете, защо тръпнете при тая дума? Аз чета в сърцето Ви, когато говоря, и не виждам ни една помисъл, от която бихте могли да изпитвате срам. Аз не казвам, че Вие ме обичате. За щастие, въображението може да се събуди много по-рано, преди да бъде докоснато сърцето. Ала моя орис е било да очаровам очите Ви и да повлияя на въображението Ви. Да Ви предпазя от онова, което може да Ви донесе само скръб, тъй както ви предупредих и по-рано да се приготвите за самата скръб. Затова сега съм Ви гост. Англичанинът Глиндън те обича много. Може би много повече, отколкото аз бих могъл да обичам когото и да е. Макар и още да не е достоен за теб, той ще успее с времето да те опознае по-отблизо, за да те заслужи! Той може да се ожени за теб, той може да те отведе в своята свободна и честита родина – в страната, в която се е родила майка ти. Забрави ме. Постарай се да споделиш и да заслужиш любовта му. И аз ти казвам, че ти ще бъдеш честита и щастлива. Виола слушаше тези странни думи с мълчаливо, неизразимо чувство и пламенееща руменина. И когато той замълча, тя покри лицето си с ръце и заплака. И макар че думите му можеха да оскърбят човека или да го раздразнят, да предизвикат гняв или срам, не такива бяха чувствата, които накараха да рукнат сълзи от очите ѝ и да преизпълнят сърцето ѝ. Жената в тоя миг се губеше в детето. И както едно дете – с цялото си проникновено и измъчващо, ала невинно желание да бъде обичано – плаче, потопено в горестна скръб, когато чувствата му бъдат сурово отблъснати, така плачеше и Виола, без сърдене и без свян. Занони дълго я гледа така, както бе привела хубавата си глава пред него, засенена от разкошни къдри. След няколко минути мълчание той се приближи до нея и ѝ заговори с глас, в който имаше най-добродушна благост, и с полуусмихнати устни каза: – Спомняте ли си, че когато Ви съветвах да се борите за светлина, аз Ви показах като пример онова решително и смело дърво. Аз не Ви казах, нежно дете, да вземете пример от пеперудата, която иска да се извиси до звездите, но пада опърлена до лампата. Ела, аз искам да ти говоря. Този англичанин ... Виола се дръпна назад и заплака още по-горестно. – Този англичанин е на твоя възраст и не стои по-високо от теб и по обществено положение. Ти можеш да споделяш неговите мисли в живота и можеш да легнеш до него в един и същи гроб, когато умреш! А аз ... Но нека оставим настрана тази гледка на бъдещето, тя не ни засяга. Взри се в сърцето си и ще видиш, че преди сянката ми да прекоси твоя път, една чиста и тиха обич бе почнала да възниква в сърцето ти към тоя човек, който ти е равен, и тази обич щеше да узрее до любов. Никога ли не си си представяла едно домашно огнище, в което твоя млад обожател да ти бъде другар в живота? – Никога! – каза Виола с внезапен изблик на енергия – никога, освен чувството, че туй не е съдбата, която ми е отредена. И, о! – продължи тя, като се изправи изведнъж и метна назад къдрите, които замрежваха лицето ѝ, и впери очи в своя събеседник – О, който и да си ти, дето искаш да четеш в душата ми и да оформиш бъдещето ми, недей тълкува криво чувството, което ... което (тя се запъна за миг, но продължи с наведени очи), което държи мислите ми омагьосани в теб. Не мисли, че аз мога да храня в себе си любов, нетърсена и несподелена. Това, което чувствам към теб, страннико, не е любов. Та и как бих могла! Тя пак млъкна и пак пресекна гласът ѝ. Сълзи трептяха по клепачите ѝ. Тя ги избърса и продължи: – Не, не е любов – ако е любов онова, за което съм слушала и чела; и което съм се стремила да предам на сцената – а едно много по-тържествено, страшно и – струва ми се – свръхестествено влечение, което ме кара да те свързвам – и наяве и на сън – с образи, които и очароват, и будят страх същевременно. Мислиш ли, че ако това бе любов, щях да ти говоря така? И че (тя внезапно вдигна очите си към него) очите ми щяха така да търсят твоите, за да срещнат погледа им? Страннико, аз искам само да те виждам от време на време, да те слушам! Страннико, не ми говори за други! Предупреждавай ме, мъмри ме, терзай сърцето ми, отхвърли, ако пожелаеш, признателността, която то ти предлага и която не е недостойна за тебе, но не идвай при мен винаги като вестител на скръб и тревога. Понякога аз съм те виждала в сънищата си, окръжен от величествени и светли духове. Твоя взор лъчезарно излъчваше небесна радост, която липсва сега в него. Страннико, ти ме спаси и аз ти благодаря и те благославям. И тази ли почит, и нея ли ще отхвърлиш? При тия думи тя кротко скръсти ръце на гърдите си и се приведе ниско пред него. В нейното смирение нямаше нищо унизително за жената или отблъскващо, нито капка от оная покорност на любовницата към нейния любовник, на робинята към господаря ѝ, а по-скоро смирението на детето към неговия хранител, на неофита19 в древните религии към свещеника. Челото на Занони беше тъжно и замислено. Той я погледна с един странен израз на доброта и скръб, но и на нежна обич в очите. Ала устните му бяха строги, а гласът му студен, когато отвърна: – Знаете ли какво искате, Виола? Представяте ли си опасността, която може да Ви сполети, да сполети може би и двама ни? Знаете ли, че животът ми, отлъчен от шумната гмеж на обикновените хора, е една служба на Красивото, от което аз се старая да изгоня всичко, което красивото най-вече вдъхва. Като от напаст бягам аз от онова, което на мъжа се струва най-хубав дял – любовта на земните дъщери. Засега аз още мога да Ви пазя и избавям от сума беди. Но ако Ви виждам по-често, ще имам ли вече тая сила? Вие не ме разбирате. Но това, което ще прибавя, е по-лесно за разбиране. Аз те моля да пропъдиш от сърцето си всяка мисъл за мен, освен като за човек, когото Бъдещето ти гласно вика да избягваш. Глиндън, ако приемеш любовта му, ще те обича докато гроба ви прибере и двамата. И аз – прибави той развълнуван – и аз бих могъл да те обичам. – Вие! – извика Виола със силата на един внезапен изблик на радост, на възторг, който тя не можеше да потисне. И след миг тя би дала света, за да можеше да повтори пак това възклицание. – Да, Виола, аз бих могъл да те обичам. Но в тая любов – колко скръб и колко превратности! Цветчето дава аромата си на скалата, на чието сърце расте. Но не след дълго и той загива. Ала канарата все си стои – сняг покрива гърдите ѝ, слънце огрява върха ѝ. Чакай, помисли добре. Опасността още те заплашва. Няколко дни ти ще бъдеш запазена от преследванията на безсъвестния похитител. Но скоро ще удари часът, когато едничкото ти спасение ще бъде бягството. Ако англичанинът те обича достойно, твоята чест ще му бъде тъй скъпа, както и неговата собствена. Ако ли не – има и други страни, където любовта е по-вярна и по-добродетелна, по-малко застрашена от измама и насилие. Сбогом. И аз сам не мога да прозра собствената си съдба, освен през облак. Знам обаче, че пак ще се срещнем. Но да знаеш още от сега, нежно цвете, че има много по-приятни места за пребиваване от канарата. Говорейки, той се обърна и стигна до външната врата, където кротко стоеше Джионета. Занони леко сложи ръка на рамото ѝ и с веселия тон на шеговит кавалер рече: – Сеньор Глиндън обича Вашата господарка. Той ще се ожени за нея. Разубедете я от всеки каприз по мене. Аз съм птичка, която вечно хвърчи. Той пусна една кесия в шепата на Джионета и излезе. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|