Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Книга Втора: Искуство, любов и чудо
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Книга Втора:Искуство, любов и чудоГлава ПърваЕдна ясна лунна нощ в Градините в Неапол, четирима или петима джентълмени седяха под едно дърво и си пиеха шербета, вслушвайки се, през интервалите на разговора, в музиката, която оживяваше тая весела и любима разходка на едно разпуснато население. Един от членовете на тая малка дружина бе млад англичанин, който беше допреди малко душата на цялата група, но който отпреди няколко мига бе потънал в едно тъмно и блуждаещо мечтание. Един от сънародниците му забеляза това внезапно униние, потупа го по рамото и каза: – Какво ви е, Глиндън? Да не ви е зле? По-добре ще е да се приберете у вас – тия италиански нощи често пъти са опасни за нашата английска конструкция. – Не, добре ми е сега! Това бяха само някакви мигновени тръпки. И аз сам не мога да си ги обясня. Един мъж, който изглеждаше на около 30 години, с външност, която явно изпъкваше сред околните, се обърна и впери поглед в Глиндън. – Мисля, че разбирам какво имате наум – каза той – и може би – прибави със сериозна усмивка – аз ще мога да ви обясня това по-добре, отколкото сам вие. И като се обърна към другите, той прибави: – Навярно всички вие, господа, често сте изпитвали – особено когато сте били сами през нощта – да ви връхлита едно странно и необяснимо усещане на студ и тръпки: кръвта ви се смразява и сърцето ви престава да тупти. Краката треперят, косата настръхва. Вас ви е страх да си подигнете очите, да обърнете поглед към тъмните кътове на стаята. Някаква ужасна приумица ви внушава, че има нещо свръхестествено наоколо. Изведнъж обаче цялата тая магия – ако мога така да се изразя – се разпръсва и ви се иска да се надсмеете над собствената си слабост. Не сте ли често изпитвали това, което аз така несъвършено описах пред вас? Ако сте го изпитвали, тогава ще можете да разберете какво преживя преди малко нашият млад приятел, макар че се намира сред прелестите на тая вълшебна гледка и сред ароматния дъх на тази юлска нощ. – Господине – отвърна Глиндън, очевидно твърде изненадан – вие точно определихте естеството на тръпките, които ме побиха. Но как можа външният ми израз да бъде такъв верен изразител на моите преживявания? – Аз познавам признаците на това състояние – отвърна чужденецът сериозно. – Всеки, който има моя опит, никога няма да се излъже. Всички присъстващи заявиха тогава, че са разбрали и изпитвали това, което описа непознатият… – Очевидно това е едно чисто физическо явление – разстройство на стомаха или прилив на кръвта – каза един млад неаполитанец, с когото Глиндън бе завързал леко познанство. – Но защо тогава у всички народи то е свързано с никакво суеверно предчувствие или страх – с някакво съотношение между материалното ни тяло и предполагаемия отвжден свет? Аз поне мисля ... – Именно, какво мислите вие, господине? – попита Глиндън силно заинтересуван. – Аз мисля – продължи непознатият – че това е погнусата и страха, която изпитва чисто човешкото у нас от нещо, наистина невидимо, ала противно на нашето естество, от познаването на което за щастие сме опазени благодарение несъвършенството на нашите сетива. – Вие значи вярвате в духове? – рече Мервал с недоверчива усмивка. – Не, в случая не говоря за духове. Но може да има материални форми, тъй невидими и неосезаеми за нас, както животинките във въздуха, който дишаме, или във водата, която се плиска в оня басейн. Тези същества могат да имат страсти и способности като нашите или като на ония животинки, с които ги сравних. Чудовището, което живее и мре в една водна капка – месоядно, ненаситно, хранещо се с още по-дребни от него твари, е не по-малко гибелно в своята ярост, нито по-малко хищно – от тигъра в пустинята. Може да има известни неща около нас, които щяха да са опасни и враждебни за човека, ако Провидението не бе поставило стена между тях и нас посредством известни видоизменения на материята. – А мислите ли, че тая стена не може никога да се отмести? – попита изведнъж младият Глиндън. – Преданията за магьосници и вещици, които са всеобщо разпространени от незапомнени времена, само басни ли са? – Може би да, а може би и не – отговори равнодушно непознатият. – Но кой в тая епоха, в която разумът сам си е очертал пределите, ще бъде толкова безумен да строши преградата, която го дели от боата и лъва, да роптае и се противи срещу закона, който държи кита в най-големите морски дълбини? Но стига тия празни разсъждения. При тия думи непознатият стана, повика келнера, плати си шербета и – като се поклони леко на компанията – изчезна бързо между дърветата. – Кой е тоя господин? – попита Глиндън. – Никога преди не съм го виждал – каза Мервал. – Нито аз. – Нито аз. – Аз пък го познавам добре – каза неаполитанецът, който не беше друг, а граф Цетокса – Ако си спомняте, той се присъедини към вас като мой компаньон. Той посети Неапол близо преди две години и сега наскоро се е завърнал. Той е много богат, просто невъобразимо богат. Твърде приятен човек. Жалко само, че говори така чудно тая вечер. Това само ще увеличи разните нелепици, които обикалят за него в града. – А без съмнение – каза един друг неаполитанец – случката от оня ден, която ви е добре позната, Цетокса, потвърждава мълвата, която вие искате да опровергаете. – Аз и моят сънародник – каза Глиндън – се движим тъй малко сред Неаполското общество, че изпускаме сума работи, които заслужават жив интерес. Мога ли да попитам в какво се състои мълвата и каква е била случката, за която поменахте. – Колкото до слуховете, господа – рече Цетокса, обръщайки се учтиво към двамата англичани – достатъчно е да отбележа, че те приписват на сеньор Занони известни качества, които всеки би желал да притежава за себе си, но които осъжда у друг, ако той ги притежава. Инцидента, който изтъква сеньор Белджиозо, илюстрира тия качества, и наистина е, трябва да призная това, донякъде поразителен. Навярно вие играете на комар, господа? Тук Цетокса замълча. И понеже двамата англичани бяха рискували някой и друг път по няколко скуди на игралните маси, те кимнаха утвърдително. Цетокса продължи: – Е добре, преди няколко дни, и то в същия ден, в който Занони се бе завърнал в Неапол, се случи така, че аз играх твърде много и загубих значително. Аз станах от масата с решение да не изкушавам повече съдбата, когато изведнъж видях Занони, с когото по-рано се бях запознал (и който – трябва да спомена – донякъде се чувстваше задължен към мене), да стои до мен като зрител. Преди да успея да му изкажа своето удоволствие, че го виждам тъй неочаквано, той сложи ръка на рамото ми: – Вие загубихте много – каза той. – Повече, отколкото можете да платите. Що се отнася до мене, аз не обичам играта, но в случая ми се иска да взема участие и аз. Искате ли да изиграете тази сума за мен? Рискът е мой – половината печалба ваша. Аз се учудих – както лесно можете да си представите – на тая покана. Но Занони каза това с такова изражение и тон, че не можеше да му се възпротиви човек. А освен това и аз сам горях от желание да си покрия загубите и ако имах пари у себе си, нямаше да стана от масата. Казах му, че ще приема неговото предложение само ако се съгласи да делим както риска, тъй и печалбата. – Както искате – рече той усмихнат. – Няма какво да ни е страх, защото може да бъдете сигурни, че ще спечелите. Аз седнах. Занони стоеше до мен. Щастието ми се усмихна. Аз печелех непрекъснато и станах от масата забогатял. – Не могат да се правят шмекерии на публичните маси, нали? А особено ако от това би се ощетила банката? Този въпрос бе зададен от Глиндън. – Без съмнение, не – отвърна графа. – Но нашата сполука бе наистина толкова чудна, толкова не-обикновена, че един сицилианец (сицилианците са невъзпитани, сприхави хора) така се ядоса, че стана дори безочлив. „Господине – рече той, като се обърна към новия ми приятел – какво ви влиза в работата, че стоите така близо до масата. Не мога да разбера това, Вие не постъпвате честно.“ Занони спокойно и невъзмутимо отговори, че той не е сторил нищо против правилата, че много съжалява, че не може един да печели без друг да губи, и че той не би постъпил нечестно дори и ако му се прииска да го направи. Сицилианецът взе благостта на чужденеца за уплаха и почна още по-силно да крещи. Той стана от масата и застана срещу Занони по такъв начин, че – да не кажа повече – бе крайно предизвикателен за всеки джентълмен, който има малко по-буен темперамент или може поне малко от малко да върти шпага. – Но – прекъсна го Белджиозо – най-чудното от всичко бе за мен това, че Занони, който стоеше точно срещу стола, дето седях аз, и можех ясно да му виждам лицето, ни дума не обели, нито пък прояви някакво вълнение. Той впери вторачен поглед в сицилианеца. Аз никога няма да забравя тоя поглед! Невъзможно е да го опиша, той ми смрази кръвта в жилите. Сицилианецът се олюля назад, сякаш от гръм ударен. Видях го че трепереше. Той се отпусна на пейката. И тогава ... – Да, тогава – каза Цетокса – за моя безкрайна изненада, господа, тоя мъж – обезоръжен само с един поглед от Занони – обърна цялата си ярост върху мен, който –може би вие не знаете, господа, че аз се ползвам със славата на добър фехтовач? – Най-добрият фехтовач в Италия. – каза Белджиозо. – Преди да се опомня защо и за какво – започна Цетокса – озовах се в градината зад къщата, лице в лице с Угели (тъй се казваше сицилианецът), а около нас пет-шест господа, готови да заемат местата си като секунданти на дуела. Занони ме дръпна настрана: – Този човек иска да умре – рече той. – Когато падне на земята, идете при него и го попитайте дали иска да бъде погребан до баща си в църквата Сан Дженаро? – Нима познавате семейството му? – попитах аз силно изненадан. Занони не ми отговори, а в следващия миг аз се счепках със сицилианеца. Трябва да призная, че неговите умения бяха великолепни и че никога по-чевръста сабя не е кръстосвала моята. Все пак – прибави Цетокса с приятна скромност – той бе пронизан. Аз се приближих до него. Той едва можеше да говори. „Имате ли нещо да поръчате или пък нещо за уреждане?“ – Той поклати глава. – „Къде искате да бъдете погребан?“ – Той посочи към бреговете на Сицилия. „Как! – казах аз изненадано – нима не в църквата Сан Дженаро?" При тия думи, лицето му се промени ужасно, той изпусна един пронизителен вик, кръвта потече от устата му и той падна мъртъв. Сега именно идва най-чудното в тая история. Ние го погребахме в църквата Сан Дженаро. При заравянето му издигнахме горе ковчега на баща му. Похлупакът му се отхлупи, и скелетът се показа. В кухината на черепа ние намерихме една много тънка тел от остра стомана: това ни изненада и ни подтикна към издирвания. Бащата, който бе богат, но скъперник, умрял ненадейно и бил набързо погребан поради голямата жега, както казваха. Веднъж събудило подозрение, изследването се продължи още по-старателно. Разпитаха слугата на стареца и той най-накрая призна, че синът бе убил баща си. Планът бил остроумно скроен – телта била тъй тънка, че проникнала чак до мозъка и само една капка кръв протекла, но тя не можела да се види поради гъстата коса. Съучастникът щял да бъде екзекутиран. – А Занони свидетелства ли нещо? Обясни ли как... – Не – прекъсна го графа – той заяви, че случайно посетил църквата тая заран, че видял надгробния камък на граф Угели и водачът му бил казал, че синът на графа – голям прахосник и комарджия – бил сега в Неапол. Когато ние сме играли, той чул да се споменава името на графа. И когато дуела се състоял, той случайно назовал мястото на погребението, подтикнат от някакъв инстинкт, който той нито можеше, нито пък искаше да изяснява. – Несъстоятелна история – рече Мервал. – Да, но ние италианците сме суеверни. Подтикът, за който се спомена, от мнозина се възприема като внушение от страна на Провидението. На следващия ден чужденецът стана предмет на всеобщ интерес и любопитство. Неговото богатство, неговият живот и неговата извънредна красота спомогнаха още повече той да стане герой на деня. Освен това, на мен ми е приятно да въвеждам една такава бележита личност в средата на нашите най-изящни кавалери и най-гиздави дами. – Твърде интересна история – каза Мервал като стана. – Хайде, Глиндън, няма ли да си ходим вече? Почти е съмнало. Довиждане, сеньоре! – Какво мислите за тази история? – каза Глиндън, когато двамата младежи се запътиха към хотела. – Е, какво. Ясно е, че тоя Занони е някой измамник, някой ловък мошеник. А неаполитанецът си дели с него плячката и затова го кичи с цялото онова изтъркано шарлатанство на Чудото. Един непознат авантюрист се вмъква в обществото и става обект на почит и любопитство. Той е по-хубав от обикновено. И жените са готови да го приемат без друга препоръка, освен тая на лицето му и басните на Цетокса. – Не мога да се съглася с Вас. Цетокса, макар да е комарджия и прахосник, е аристократ по рождение и е високо уважаван за своя кураж и доблест. Освен това, тоя чужденец с благородната си осанка и гордия си вид – тъй спокоен, тъй сдържан – няма нищо общо с прекалената словоохотливост на мошениците. – Мили Глиндън, извинете ме. Но вие още не сте опознали достатъчно света! Чужденецът използва великолепно своята външна благовидност и неговия благовиден изглед е само ловка примамка. Но да променим разговора – как върви любовната афера? – О, не можахме да се видим с Виола днес. – Вие не трябва да се жените за нея. Какво ще кажат всички у вас? – Нека се нарадваме на настоящето – рече Глиндън живо. – Ние сме млади, богати, благовидни: нека не мислим за утре.12 – Браво, Глиндън! Ето, пристигнахме в хотела. Пожелавам ти да спиш добре и да не сънуваш сеньор Занони. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|