Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава Осма„Да знаеш как един зъл човек ще действа, когато е властен, как ще изврати всички учения, които проповядва.“ С. Монтегю „Човекът естествено притежава, подобно на животните, същите ония нагони, които несъзнателно ги предпазват от всички същества, враждебни към тях и опасни за техния живот. Ала той тъй често ги пренебрегва и те задрямват. Не е така с онзи, който култивира Великата Наука.“ Трисмегистус IV (Розенкройцер) Когато на следващия ден непознатият намина да види стареца, с изненада констатира, че той се бе успокоил и съвзел от снощната сцена и от страданията, които беше изживял. Болникът с горчиви сълзи на очи изказа своята благодарност към спасителя си и каза, че бил пратил вече да повикат един негов роднина, който да се разпореди за бъдещата му сигурност и обзавеждане. – Защото аз имам още пари – рече старецът – и вече няма защо да бъда скъперник. И той накратко разказа кога и как се бе свързал с оня, който се бе опитал да го убие. Изглежда, че на младини той се е скарал с роднините си поради разногласия в религиозните възгледи. Отхвърлил всяка религия като празна басня, той хранеше все пак известни чувства в себе си, които го предразполагаха – защото, ако и да беше интелектът му слаб, стремежите му бяха добри – към оная фалшива и прекалена чувствителност, която често бива възприемана за милосърдие от попадналите под нейната власт. Той нямаше деца и затова реши да осинови едно и да го възпитава съобразно с изискванията на Разума. Той избра едно от най-долнопробните деца, чиито телесни недъзи и грозота можеха само да възбудят в него по-голямо състрадание, и това дете накрая спечели напълно неговата обич. В това захвърлено дете той обичаше не само един син, той обичаше една теория! Той го възпита най-философски. Хелвеций му бе доказал, че възпитанието може да направи всичко. И още преди единадесетата му година най-любимата фраза на малкия Жан бе: „Светлина и Добродетел“. Детето прояви известни дарби, особено в областта на изкуството. Неговият покровител му потърси учител, който като него да бъде свободен от „предразсъдъци“, и избра художника Давид. Този човек, които бе тъй отвратителен като ученика си, и чиито склонности бяха толкова порочни, колкото професионалната му сръчност бе неоспорима, наистина бе дотолкова свободен от „предразсъдъци“, колкото покровителят можеше да желае. На Робеспиер бе отредено отпосле да вдъхне у кръвожадния живописец вяра във Върховното Същество. Детето още от най-ранна възраст започна да чувства своята грозота, която бе почти противоестествена. Неговият благодетел напразно се помъчи с философските си афоризми да го утеши за това проклятие на природата. Но когато му изясни, че парите в тоя свят, подобно на любовта, покриват сума грехове, детето жадно вдаде слух и се примири. Да пести пари за едничкото същество в света, което обичаше, му стана същинска страст. И наистина той си прие наградата. – Но аз съм благодарен, че той избяга, каза старецът като си бършеше очите. – И до просия да ме бе докарал, аз пак никога не бих го осъдил. – Да, защото вие сте виновен за престъпленията му. – Как така?! Аз ли, който непрестанно му втълпявах колко е красива добродетелта? Обяснете. – Уви, ако вашият ученик снощи не можа да направи ясно това със собствената си уста, и ангел от небето да слезеше да ви го каже, пак щеше да е напразно. Старецът неспокойно се раздвижи и се канеше да отговори, когато роднината, за когото бе проводил и който, родом от Нанси, се случи по туй време в Париж, влезе в стаята. Той бе човек, прехвърлил малко тридесетте години, със сухо, сатурново, мършаво лице, с безпокойни очи и стиснати устни. Той изслуша със сума възклицания на ужас разказа на своя роднина и се опита сериозно, но напразно, да го накара да подаде жалба против своето протеже. – Мълчете, мълчете, Рене Дюма! – каза старецът. – Вие сте адвокат. Вие сте свикнали да гледате през пръсти на човешкия живот. Щом някой наруши известен закон и вие ще креснете: „Да се обеси!“ – Аз ли? – извика Дюма, като дигна нагоре и очи и ръце – Как лошо съдите за мен, почитаеми философе! Аз оплаквам повече от всеки друг строгостта на нашите закони. Аз мисля, че държавата никога не би трябвало да отнема живота – дори и живота на един убиец. Аз съм напълно съгласен с оня млад държавник – Максимилиан Робеспиер – че палачът е изобретение на тирана. И туй, което най-много ме привързва към нашата идваща революция, е убеждението, че тя ще унищожи завинаги тая легална касапница. Адвокатът се спря задъхан. Непознатият го изгледа втренчено и се обърна побледнял. – Вашето лице нещо се измени, господине – каза Дюма. – Може би не сте съгласни с мен. – Извинете. Аз трябва да потисна в себе си един смътен страх, който ми се стори, че се надига. – Какъв страх? – Беше, че ние ще трябва пак да се срещнем, когато вашите възгледи за смъртта и за философията на революциите ще бъдат вероятно по-други. – Никога! – Очарован съм от вас, братовчеде Рене – каза старецът, който бе изслушал речта му с наслада. О, виждам, че имате вярно чувство за правдата и човещината. Защо не се опознах с вас още по-рано? И вие ли се възхищавате от революцията? И вие ли като мен презирате тиранията на царете и коварството на свещениците? – Да ги презирам ли! Та как можех да обичам човечеството, ако не ги презирах? – И вие не мислите, нали, каза старецът колебливо, заедно с тоя благороден господин, че съм се заблуждавал в наставленията, които се мъчех да втълпя у оня нещастник? – Да се заблуждавате ли! Крив ли е Сократ, че Алкивиад е бил прелюбодеец и предател? – Чувате ли, чувате ли! Но Сократ е имал и своя Платон. Отсега нататък вие ще бъдете моя Платон. Чувате ли? – възкликна старецът, обръщайки се към непознатия. Но последният бе на прага. Кой ще седне да се разправя с най-опърничавото от всички суеверия – с фанатизма на неверието? – Отивате ли си? – се провикна Дюма. – И то преди да съм ви благодарил, да съм ви благословил задето спасихте живота на този скъп и благороден старец? О, ако мога някога да ви се отплатя – ако някога ви потрябва кръвта, която тече в сърцето на Рене Дюма! Изпращайки го тъй с подмазване, той придружи непознатия до вратата на другата стая. И като го задържа любезно, след като метна поглед през рамо, за да се увери, че няма да бъде чут от стопанина, той прошепна: Трябва да се върна в Нанси. Човек не трябва да си губи времето напразно. Мислите ли, господине, че оня разбойник е задигнал всичките пари на тоя стар глупак? – Тъй ли говори Платон за Сократа, мосю Дюма? – Ха-ха – вие сте жлъчен. – Е да, имате право. Господине, ние пак ще се срещнем. – Пак! – изрече странникът и челото му се помрачи. Той побърза да се качи в стаята си и прекара целия ден и цялата нощ сам в занимания – не е важно какви – които само увеличиха неговото мрачно настроение. Кое щеше да свърже някога съдбата му с Рене Дюма или с избягалия убиец? Защо му се стори лекият въздух на Париж натегнал от кървави пари? Защо някакъв тъмен инстинкт го подтикваше да избяга от тия блестящи кръгове, от тоя фокус на пробудените надежди на света, и го предупреждаваше да не се връща вече – него, чието гордо съществувание не засягаше нищо? Но да се махат тия сънища и предчувствия. Той оставя Франция зад себе си. Назад, о Италио, към твоите величествени руини! Още веднъж душата му диша волния въздух на Алпите. Волен въздух! Човек никога не ще бъде тъй свободен всред площадите, както е свободен на планината. А и ние, читателю, и ние да се откъснем от тия изложби на лъжливата мъдрост, които таят в себе си безбожни престъпления. Да полетим пак във ведрите простори, където чистите Форми обитават… Нежна Виоло, по бреговете на лазурния Партеноп, през гроба на Виргилий и Цимерийската пещера, ние пак се връщаме при тебе! Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|