Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Глава Трета
Глава ВтораИ тe положиха детето в ръцете на бащата! Когато той тихо се приведе над него, сълзи, колко човешки сълзи се ронеха от очите му като поток! А малкото се смееше през сълзитe, които къnexa бузитe му! Ах, с какви щастливи сълзи посрещаме ние пришълеца в нашия скръбен свят! С какви тъжни сълзи пускаме ние пришълеца да се върне назад при ангелитe! Безкористна е радостта, но колко себелюбива е скръбта! А в тихата стая се чу един нежен, сладък глас, гласът на младата майка. - Аз съм тук, тук до теб! - промълви Зансни. Майката се усмихна и му стисна ръката. Повече не й трябваше, тя беше доволна. * * * Виола се съвзе с такава бързина, която порази лекаря. И младият пришълец разцъфтяваше, сякаш вече обичаше света, в който беше слязъл. От този час Занони като че ли живееше с живота на детето. И в този живот душите на майката и бащата се съединиха сякаш чрез нова връзка. Никой не е виждал нищо по-хубаво от това дете. Странно се стори на бавачката, че то не излезе треперещо на светлината, а ѝ се усмихна приветливо като на нещо родно и познато отпреди. То ни веднъж не издаде вик на детска мъка. Когато си почиваше, то като че ли се вслушваше в някакъв щастлив глас вътре в сърцето си. То самото изглеждаше така щастливо. В очите му вече можехте да видите пламъка на интелекта, макар че той още нямаше език, за да се изразява… Но Занони, обзет от онези възвишени цели, които оживяват човешката любов, за която той пак се беше събудил, забрави всичко, дори и онова, което беше рискувал и загубил в любовта, която го бе заслепила. Ала тъмната, безформена твар все по-често и по-често припълзяваше и се виеше около него, макар че той нито я призоваваше, нито я виждаше. И тя често сядаше до люлката на детето със своите пълни с ненавист очи. Глава ТретаПисмо от Занони до МейнурМейнуре, ден след ден аз изковавах своите собствени вериги. Освен моя живот, аз живея живота и на други, и в него изгубих повече от половината си власт. Като не мога да ги повдигна нагоре, те ме теглят към земята със силните връзки на любовта. Прокуден от съществата, видими само за духовния взор, мрачният враг, който пази прага, ме оплете в своите мрежи. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че приех неговите дарове и понасям сега последиците от този договор? Векове ще минат, преди светлите същества да започнат отново да се подчиняват на духа, който се е преклонил пред Мрачния Призрак… В тази надежда, Мейнуре, аз все още тържествувам. Аз още имам върховна власт над тази млада душа. Неусетно и нечуто, душата ми говори на неговата душа и още от сега я подготвя. Ти знаеш, че за чистата и неопетнена душа на детето, изпитанията не са страшни, нито опасни. Тъй непрестанно, аз я храня със свещена светлина и преди още да осъзнае дара, тя ще достигне ония привилегии, които ми предстоеше да достигна. Бавно и постепенно, детето ще предаде собствените си качества и на майката. И доволен от това, че Младостта ще грее лъчезарно завинаги на челата на тия две същества, които засега са предостатъчни да изпълнят целия безкрай на моите мисли, ще съжалявам ли за ефирното царство, което всеки миг се изплъзва все повече и повече от ръцете ми? Но ти, чийто поглед е още чист и ясен, погледни в далечните, закрити за очите ми глъбини и ми дай съвет или ме предпази! Аз знам, че даровете на онова същество, чийто род е тъй враждебен на нашия, са за обикновения търсещ толкова фатални и пагубни, като самото него… Мрачни и скрити завинаги от човешки поглед, живеят метежните тъмни духове в своите недостъпни царства. В тях няма дихание Божие. Във всяко човешко същество диша Бог. И само той може да съди за живота, който е преживяла душата, и да ѝ отрежда нов път и ново обиталище… Но тези създания, които са само видоизменения на материята, и някои от които са много по-зли от човека, могат да се сторят на страха и неразумното суеверие като представители на демоните. И от най-мрачния и най-могъщия от тях, аз приех един дар – тайната, която отдалечи смъртта от ония, които ми са толкова скъпи. Мога ли да се надявам, че ми е останала достатъчно сила, за да изиграя или да сплаша призрака, ако рече той да поквари дара? Отговори ми, Мейнуре. Защото в тъмнината, която ме забулва, аз виждам само чистите очи на новороденото. Аз чувам само слабото биене на моето сърце. Отговори ми ти, чиято мъдрост е без любов! Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|