Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ШестаУви, Занони, можеше ли да помислиш, че връзката между онзи, който пребъдва векове, и дъщерята на мимолетния ден може да трае вечно? Не предвиди ли, че преди да мине тя през изпита, не би могло да има равенство между твоята мъдрост и нейната любов! Ти отсъстваш сега, за да търсиш в тържествените тайни тайнствена закрила за детето ѝ майка му, но забрави ли, че призракът, който ти услужи, има власт над собствените си дарове – над техния живот, който той те научи как да изтръгнеш от смъртта? Не знаеш ли, че страхът и невярата, веднъж посяти в едно сърце, което обича, се разрастват в цяла гора, която не пропуска светлината на звездите? Помръкнал Светлоносецо, изпълнените с омраза очи блестят зловещо до люлката на детето! През целия този ден, хиляди мисли и страхове вълнуваха Виола и се разпиляваха, щом се опиташе да ги улови и изследва, за да се върнат отново още по-мрачни и по-тревожни. Тя си спомни, както бе казала някога и на Глиндън, че още детинството ѝ бе изпълнено със странни предчувствия, че ѝ е отредена некаква необикновена съдба. Спомни си, когато му разказа това край морето в залива на Неапол, че и той имаше същите предчувствия и една тайнствена връзка, като че ли свърза техните съдби. Тя си спомни и, че сравнявайки своите смътни мисли, и двамата казаха тогава, че още от първото виждане на Занони предчувствието, инстинктът бе заговорил от сърцето им по-ясно отпреди, шепнейки им, че с него беше свързана непроницаемата тайна на техния живот. И сега, когато Глиндън и Виола се срещнаха отново, страховете на детството, предизвикани по този начин, пак се пробудиха от своя сън. Тя почувства симпатия към тревогата на Глиндън, против която разумът ѝ и любовта ѝ напразно се бореха. А колкото пъти погледнеше към детето, то я наблюдаваше все със същия спокоен сериозен поглед и устните му се помръдваха, като че ли искаха да ѝ проговорят. Но нито един звук не излезе от тях. Детето не искаше да спи. Когато и да погледнеше лицето му, виждаше все тия будни, зорки очи. В тяхната сериозност се четеше някаква мъка, укор, обвинение. Те я смразяваха, когато ги гледаше. Неспособна да издържи сама този внезапен и пълен преврат на всички онези чувства, които до тогава формираха живота ѝ, тя взе това решение, което беше най-естествено за жените на нейната страна и религия. Тя прати за свещеника, който обикновено я посещаваше във Венеция, и му изповяда, сред страстни хълцания и неописуем ужас, съмненията, които я бяха връхлетели. Добрият отец, един почтен и благочестив мъж, но със слабо образование и слаб ум, един от ония, които считаха (както и мнозина от по-необразованите италианци и до ден днешен) дори поетите за един вид магьосници, затвори като че ли съвсем вратите на надеждата за нейното сърце. Неговите съвети бяха строги, защото страхът му беше непресторен. Той се присъедини към увещанията на Глиндън тя да избяга, ако почувства и най-малкото съмнение, че занятията на нейния съпруг бяха от такова естество, като занятията на онези учени, които Римската църква с охота е изгаряла на клада. Дори малкото, което Виола можеше да му разкаже, се стори на невежия свещеник като необоримо доказателство за магьосничество и вещерство. Той действително и по-рано бе дочул някои от странните слухове, които следваха пътя на Занони, и беше подготвен да повярва и на най-лошото. Достопочтеният Бартоломео не би се подвоумил да закара и самия Уат на клада, ако го чуеше да приказва за парната машина! Но Виола, необразована като него, само се уплаши от неговата груба и сурова реч. Уплаши се, защото благодарение на онова проникновение, което католическите свещеници придобиват обикновено в своя широк опит над човешкото сърце, подлагано всеки час на изпити от тях, Бартоломео ѝ говори не толкова за опасността, която чака самата нея, а детето ѝ. – Магьосниците – каза той – винаги са се старали най-вече да съблазнят и увлекат душите на младите, на децата. – И той веднага се впусна да ѝ изрежда легенди, които предаде като исторически факти. Всичко онова, на което една англичанка би се изсмяла, уплаши нежната, но суеверна неаполитанка. И когато свещеникът я остави, с тържествени укори и тежки обвинения, че ще пренебрегне своите задължения към детето си, ако се поколебае да избяга с него от един дом, осквернен от нечестивите сили и дяволските науки, Виола – постоянно свързана с образа на Занони – изпадна в някакво пасивно, сънно състояние, което постави и самия ѝ ум в пълно бездействие. Часовете минаваха. Настъпи нощ. Къщата затихна. И Виола, пробуждайки се лека-полека от вцепенението, което бе обзело нейните способности, започна да се върти в леглото си смутена, измъчена от безпокойство. Тишината стана непоносима, но още по-непоносим беше звукът, който едничък я нарушаваше – гласът на часовника, който я зовеше миг след миг към гроба. Миговете, най-сетне, като че ли сами придобиха глас и приеха плът. Стори ѝ се че ги вижда как изскачат, бледи и феерични, от обятията на мрака. И преди да паднат пак, преди да угаснат в този мрак, слабият им и тих глас шепнеше: „Жено, ние съобщаваме на Вечността всичко онова, което е извършено във времето. Какво да кажем за тебе, пазителко на една новородена душа?“ – Тя започна да чувства, че фантазиите ѝ я бяха хвърлили в някакъв делириум, че се намираше в едно състояние между сън и бодърстване, когато изведнъж една единствена мисъл взе надмощие над останалите. Стаята, която в тази, а и във всяка друга къща, която бяха обитавали, дори и когато живееха в гръцките острови, Занони беше отредил за себе си и чието уединение никой не биваше да наруши, нито дори Виола – забрана, която никога досега, в тихото доверие, което е присъщо на задоволената любов, тя не бе почувствала любопитство да наруши – сега тази стая започна силно да я влече. Там може би тя щеше да открие нещо, което да ѝ помогне да разреши загадката, да разсее или потвърди нейните съмнения. Тази мисъл се усили. Тя обзе Виола с една почти неосезаема и необорима сила и като че ли възправи нейните крайници против волята ѝ. И ето, ти минаваш през стаята, през галериите, нежен образ – полуспяща, полубудна. Месечината те огрява докато минаваш прозорец след прозорец, облечена в бяло като бродещ дух – с широко отворени и втренчени напред очи, със спокойна и безстрашна увереност… Вървейки бавно, ти стигна до вратата: никаква брава не те спира, нито някакво магично заклинание те отблъсква назад. Дъщеря на тленния прах, ти стоиш сама с нощта в стаята, където около ясновидеца са се тълпели безброй обитатели на Пространството. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|