Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Глава Четвърта
Мейнур до ЗанониО, паднали! Аз виждам пред теб злото и смъртта и скръбта! Да оставиш Адонай заради безименния Ужас, небесните звезди заради тия страхотни очи! Ти, в края на краищата, да станеш жертва на Ларвата на страшния Праг, която в началото на твоето ученичество избяга поразена и трепереща пред твоето царствено чело! Когато при първите стъпки към Посвещението ученикът, който приех от теб край бреговете на толкова променената днес Партенопеа, падна безчувствен и превит пред Тъмния Призрак, аз разбрах, че духът му не беше в състояние да застане в отвъдния свят. Защото Страхът е този, който свързва човека с най-твърдата земя. А докато човек се страхува, той не може да полети. А ти не виждаш ли, че да обичаш ще рече да се страхуваш? Не виждаш ли, че властта, която ти имаше над злия дух, вече е изчезнала? Той те плаши, той те владее. Той ще те изиграе. Не губи нито миг. Ела при мене. Ако може да има достатъчно симпатия между нас, ти ще видиш през очите ми и ще се предпазиш може би от опасностите, които – все още безформени и колебаещи се през мрака – се събират около теб и около онези, които самата ти любов погуби. Ела, откъсни се от всички връзки на твоето любимо човечество, те само ще помрачат погледа ти. Отдели се от твоите страхове и надежди, от твоите желания и страсти. Ела, защото само Духът може да бъде цар и пророк, сияещ през телесния дом, който обитава – чистия, безстрашен, възвишен Разум! Глава ЧетвъртаЗа първи път от тяхното свързване, Занони и Виола бяха разделени – Занони отиде в Рим по важна работа. Той каза, че е само за няколко дни и отпътува така внезапно, че почти нямаше време нито за изненади, нито за скръб. Но първата раздяла винаги е по-тежка, отколкото трябва да бъде. Тя изглежда като едно прекъсване на живота, който любовта споделя с любовта. Тя показва на човека колко ще е празен животът, когато последната раздяла, която все някога ще дойде, последва първата. Но Виола си имаше нов другар: тя се радваше на тази хубава промяна, която винаги възражда младостта и заслепява погледа на жената. Като жена и съпруга тя се обляга на друг. От друг получава тя като отражение своето щастие, своя живот – като планета, която получава светлина от слънцето. Но сега и тя от своя страна, като майка, се издига от зависимост към власт. Друго едно същество се обляга на нея – една звезда изскочи в пространството, на която тя сама стана слънце… Занони замина – последният удар от веслата заглъхна – последната точица от гондолата изчезна из водните улици на Венеция! Нейното дете спи в люлката до майчините си крака. И тя си мисли през сълзи колко приказки ще има да разкаже на бащата, приказки за фееричната страна, осеяна с хиляди чудеса в тази малка люлка! Усмихвай се, плачи, млада майко! Най-хубавият лист на странната книга е вече затворен за теб! И невидимият пръст обръща страницата! * * * На моста Риалто стояха двама венецианци, горещи републиканци и демократи – гледащи на френската революция като на земетресение, което ще събори техния вече умиращ и порочен строй, и ще донесе равенство на съсловията и на правата във Венеция. – Да, Коталто, – каза единият – моят кореспондент от Париж обеща да превъзмогне всички пречки и да пренебрегне всяка опасност. Той ще уреди заедно с нас часа на революцията, когато легионите на Франция ще бъдат толкова близо, че ще могат да чуват нашите топовни гърмежи. Някой ден тази седмица в този час, той ще се срещне с мен тук. Днес е четвъртият ден. Едва каза тези думи и един човек, загърнат в своя плащ, се появи от една тясна уличка вляво, спря се срещу двамата събеседници и – като ги огледа внимателно няколко секунди – прошепна „Спасение“. – „И братство“ – отговори един от събеседниците. – Вие сте значи храбрият Дандоло, с когото Комитета ме натовари да кореспондирам? А този гражданин е...? – Коталто, когото често съм споменавал в писмата ми. – Приветствие и братство на Коталто! Имам да съобщавам много неща и на двама ви. Аз ще се срещна с вас през нощта, Дандоло. Но на улицата могат да ни видят. – Не смея да ви посоча моя дом. Тираните ни шпионират дори покрай стените ни. Но мястото, означено тук, е сигурно – и той тикна един адрес в ръката на своя кореспондент. – Значи довечера в девет! Дотогава аз имам друга работа. – Човекът се спря, цветът му се промени и с безпокойство каза: – В последното си писмо споменавате за онзи богат и тайнствен посетител Занони. Той още ли е във Венеция? – Чух, че напуснал града сутринта. Жена му е още тук. – Жена му! Много добре! – Какво знаете за него? Мислите ли, че той би се присъединил към нас? Неговото богатство би ... – Къщата и адресът му! Бързо! – прекъсна го човекът. – Палоа ди..., на големия канал. – Благодаря. В девет ще се срещнем. Човекът изчезна в улицата, от която беше дошъл. Докато минаваше покрай къщата, в която се беше спрял да нощува (той бе пристигнал във Венеция по-миналата нощ) една жена, стояща на вратата, го улови за ръка: – Мосю – каза тя на френски – аз чаках да се върнете. Разбирате ли ме? Аз ще превъзмогна всичко, всичко ще рискувам, за да се върна с вас във Франция, да застана за живот или смърт рамо до рамо с моя съпруг! – Гражданко, аз обещах на Вашия съпруг, че ако изборът Ви е такъв, ще рискувам собствения си живот, за да Ви помогна. Но помислите пак! Съпругът Ви принадлежи към една партия, на която Робеспиер е хвърлил вече око, той не може да бяга. Цяла Франция е станала затвор за „съмнителните“. Вие се излагате на опасност с връщането си. Казвам Ви най-откровено, че съдбата, която Ви чака, може би е гилотината. Аз Ви говоря това, което Вашият съпруг ме помоли да Ви кажа. – Мосю, аз искам да се върна с Вас – каза жената, с усмивка на бледото си лице. – Но Вие напуснахте мъжа си в най-светлите дни на Революцията, за да се върнете при него посред нейните бури и гръмотевици! – каза човекът, с глас в който имаше и учудване, и укор. – Да, защото дните на баща ми бяха преброени. Защото за него нямаше друго спасение, освен да избяга в чужбина. Защото беше стар и беден, и нямаше кой друг, освен мене, да работи за него. Защото съпругът ми тогава не беше в опасност, а баща ми беше. Той умря, умря! А мъжът ми е в опасност. Аз вече нямам задължения като дъщеря, сега идват задълженията ми на съпруга! – Така да бъде. На третата нощ от днес, аз заминавам. До тогава Вие можете да се откажете избора си. – Никога! Една тъмна усмивка мина през лицето на човека. – О, гилотино – каза той – колко много добродетели извади ти наяве… Той отмина нататък, говорейки сам на себе си, повика една гондола и скоро се озова сред развълнуваните води на големия канал. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|