Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ЧетвъртаОт това състояние – по-скоро на тревожна възбуда, отколкото на спокойна дейност – Глиндън беше изваден от един посетител, който изглежда упражняваше най-благотворно влияние върху него. Сестра му, сираче като него, живееше извън Лондон, при леля си. В първите окрилени от надежди години, прекарани под бащиния покрив, той обичаше това момиче, което беше много по-малко от него, с цялата братска нежност. При завръщането си в Англия, той сякаш беше забравил за съществуването на сестра си. Тя му припомни за себе си при смъртта на леля си с едно трогателно и тъжно писмо. Сега тя нямаше друг дом, освен неговия, и друга подкрепа, освен неговата обич. Той плака, когато четеше писмото, и не се успокои, докато Адела не пристигна. Тази девойка, тогава около осемнадесетгодишна, криеше под кротката и тиха външност много от романтиката и възторга, с които се отличаваше на същата възраст и брат ѝ. Но нейната възторженост беше много по-чиста и не излизаше от определени граници, отчасти поради нежността на нейната чисто женска природа, а отчасти и поради строгото и методично възпитание, на което беше подложена. Тя се отличаваше от него тъкмо по своята скромност и плахост, много по-голяма от онази, която е свойствена на нейната възраст, но която самообладанието ѝ скриваше грижливо, както самата ѝ кротост скриваше романтичността, за която вече споменах. Адела не беше красива. Тя имаше цвят и вид, които придава деликатното здраве. И една такава фина конструкция на нервната система я правеше възприемчива за всяко въздействащо върху здравето на тялото ѝ впечатление, което отговаряше по симпатия на състоянието на ума ѝ. Но тъй като тя никога се не оплакваше и тъй като странното спокойствие на нейните обноски придаваше равнодушие на нейния характер, което обикновеният човек можеше да изтълкува като безразличие, нейните страдания дълго време оставаха незабелязани и не се изискваше никакво усилие да ги прикрива. Макар че, както казах, тя не беше красива, външността ѝ беше интересна и приятна. Имаше обаче такава мила доброта, такъв побеждаващ чар в нейната усмивка, в нейните обноски, в нейното желание да услужи, да угоди и да утеши, които изведнъж лягаха на сърцето на човека и го караха да я обикне, защото и тя обичаше. Такава беше сестрата на Глиндън, която той дълго беше пренебрегвал, и която сега тъй сърдечно посрещаше. Адела беше прекарала много години да угажда на прищевките и да гледа една болнава, егоистична и взискателна роднина. Деликатната, щедра и пълна с уважение обич на брат ѝ беше за нея колкото нова, толкова и приятна. Започна да му прави удоволствие щастието, което той създаваше. Той лека-полека се отдръпна от обществото на другите и почувства чара на домашното огнище. Затова не беше чудно, че това младо създание, девствено и свободно от всяка по-пламенна връзка, съсредоточи всичката си признателна любов върху своя брат, който я обичаше и закриляше. Всичко, което правеше през деня, всичките ѝ мечти през нощта, бяха насочени към това как да го възнагради за неговата обич. Тя се гордееше с неговите дарби, най-малката дреболия, която привлечеше неговия интерес, беше в очите ѝ въпрос от жизнена важност. С една дума – тя съсредоточи дълго потискания си възторг, нейното едничко и опасно удоволствие – в единствения обект на свята нежност и чиста амбиция. Но колкото повече избягваше Глиндън онези възбуди, с които така дълго се мъчеше да изпълни живота си или да разсее мислите си, неизлечимата печал на тихите му часове ставаше все по-дълбока и непрекъсната. Той винаги се боеше да остане сам. Той не би могъл да понесе отсъствието на новия си другар пред очите му. Той ходеше с нея, разхождаше се яздешком с нея и с видимо отвращение, граничещо с ужас, се оттегляше на почивка в часове, когато дори и пируващите вече са уморени. Тази тъга не би могла да се нарече с мекото име меланхолия. Това беше нещо много по-силно. Тя приличаше по-скоро на отчаяние. Често пъти, след гробно мълчание, той внезапно ставаше и започваше ужасено да се оглежда наоколо с треперещи ръце и крака, посинели устни и облято в пот чело. Убедена, че някаква тайна скръб измъчва душата му и можеше да навреди на здравето му, най-съкровеното и най-естествено желание на Адела беше да стане негова довереница и утешителка. Тя забяляза с бързия усет на деликатните натури, че той не обича да я вижда засегната или опечалена от неговите мрачни настроения. Науми си да потиска своите страхове и чувствата си. Тя не се стремеше към неговата изповед, а се помъчи да се добере до нея тайно. Малко по малко, тя почувства, че успява. Твърде погълнат в своето странно съществувание, за да може да се взира внимателно в характера на другите, Глиндън възприе самодоволството на нейната благородна и смирена обич за естествена нейна смелост и това му харесваше и го облекчаваше. Именно смелост изисква болният ум от онзи, когото избира за свой лекар. А колко необоримо е желанието на човек да излее душата си! Колко често си мислеше самотникът: „Ще ми олекне на сърцето, ако само веднъж се изповядам!“ Той чувстваше освен това, че в самата младост, в неопитността, в поетичния темперамент на Адела той можеше да намери някой, който щеше да го разбере и да сподели болката му много по-добре, отколкото която и да е по-сурова и по-практична натура. Мервал би погледнал на неговите разкрития като блуждания на неуравновесен ум, а повечето хора, в най-добрия случай, като на болезнени химери или оптически измами на психично разстройство. Готвейки се постепенно за тази изповед, за която отдавна жадуваше, моментът за нея настъпи така: Една вечер, както си седяха сами, Адела, която беше наследила малко от художническата дарба на брат си, рисуваше. Глиндън, сепнат от мисли – не толкова мрачни като друг път – стана и, като обви нежно ръка около кръста ѝ, започна да я наблюдава. Възклицание на уплаха излезе от устните му – той грабна рисунката от ръцете ѝ. – Какво правиш? Чий е тоз портрет? – Мили Кларънс, не помниш ли оригинала? Това е копие от портрета на мъдрия ни прадядо, за когото бедната ни майка често казваше, че много приличал на тебе. Помислих си, че ще е приятно да го нарисувам по памет. – Проклета да е тая прилика – каза мрачно Глиндън. Не се ли досещаш защо избягвах да се върна в дома на нашите деди? Защото се страхувах да видя този портрет. Защото, защото... Извинявай, аз те плаша! – Не, не, Кларънс, ти никога не ме плашиш, когато говориш, а само когато мълчиш! Ако ме считаш достойна за твоето доверие, ако ми дадеше право да мисля заедно с теб за твоята тъга, която така искам да споделя! Глиндън не отговори, а започна да върви напрегнато из стаята. Когато най-после спря, я погледна сериозно. – Да, и ти си негова потомка. Ти знаеш, че такива хора са живели и страдали. Няма да ми се смееш, че ти казвам това и ще ми вярваш! Чуй, чуваш ли – какъв е този шум? – Вятърът шуми по стряхата, Кларънс. Вятърът. – Дай ми ръката си, дай да почувствам живота на нейното докосване и, след като ти разкажа всичко, не ми споменавай никога нищо. Крий го от всички, закълни се, че думите ми ще умрат с нас – последните от нашия предопределен род! – Няма да предам доверието ти, кълна ти се – никога! – рече Адела твърдо и се притисна по-силно до него. И Глиндън започна своя разказ. Това, което – написано на книга и посрещнато от хора, склонни да задават въпроси и да се отнасят недоверчиво – ще се стори може би студено и безстрашно, придобиваше съвсем друг характер, когато беше разказвано от тия бледи устни, с всичката онази истина на страданието, която убеждава и буди страх. Наистина той скри много неща, а много работи неволно смекчи. Но все пак разкри предостатъчно, за да направи разказа си разбран и ясен за своята бледа и трепереща слушателка. – Призори – каза той – аз напуснах това проклето и страшно място. Оставаше ми само още една надежда – да тръгна да търся Мейнур по света – да го принудя да укроти беса, който бе обсебил душата ми. С тази цел аз скитах от град на град. Поисках издирване чрез италианската полиция. Аз дори прибегнах към съдействието на инквизицията в Рим, която в последно време поднови някогашното си могъщество при преследване на по-малко опасния Калиостро. Но всичко беше напразно. Никаква следа от него не откриха. Аз не бях сам, Адела. Тук Глиндън се спря за миг, сякаш му беше неудобно да говори повече. Защото в разказа си той само леко намекна за Филида, която – както читателят можеше сам да се досети – го придружаваше. – Аз не бях сам, но другарката в моите скитания не беше такава, че душата ми да може да ѝ се довери – вярна и привързана, но невъзпитана, неспособна да ме разбере, надарена по-скоро с естествени инстинкти, отколкото с култивиран ум. Една жена, у която сърцето можеше да си отпочине в безгрижните си часове, но с която умът не можеше да има нищо общо – жена, в която заблуденият дух на човека не можеше да търси водач. Обаче в компанията на тази жена демонът не ме измъчваше. Но да ти изясня по-подробно в какво се изразяваше страшното му присъствие. Сред груби възбуди, сред обикновения делничен живот, сред лудо разточителство, сред най-диви буйства, сред вцепеняващата летаргия на скотското съществувание, което споделяме с животните, очите на Призрака оставаха невидими и диханието му нечуто. Но когато в душата се породеше някакъв стремеж, когато въображението се разпалеше от по-възвишени замисли, когато съзнанието за собствената ни съдба започваше борба против недостойния живот, тогава, Адела, той се свиваше до мен посред бял ден или се сгушваше до леглото ми – видима сянка всред сенките на мрака. Когато, в галериите на дивното Изкуство, мечтите на моята младост пробуждаха предишният ентусиазъм, когато обърнех ума си към мислите на мъдреците, когато примерът на великите хора, когато разговорът с учените пробуждаше замлъкналия интелект, демонът се явяваше при мен като магия. И най-накрая, една вечер в Генуа, където бях в преследване на мъдреца, внезапно, и то когато най-малко очаквах, той се яви пред мен. Беше по време на Карнавала – насред една от онези буйни сцени на шум и пируване – не на веселба – в която езичниците са странно вплетени към едно християнско празненство. Уморен от танци, аз влязох в една стая, където бяха насядали дружина пируващи, които пиеха, пееха и вдигаха шум. Във фантастичните си облекла и отвратителни маски, тяхната оргия изглеждаше почти нечовешка. Аз седнах при тях и изпаднах в онази ужасна възбуда на духа (блазе на ония, които не са я изпитали!) и скоро станах най-шумният от всички. Разговорът беше за Френската Революция, която винаги странно ме е очаровала. Маските говореха за новата ера, която щеще да настъпи с нея на земята, не като философи, които се радват за идването на Светлината, а като разбойници, тържествуващи от унищожаване на законите. Не знам как стана, но тяхната приказливост ме зарази. И в желанието си да бъда винаги първи навсякъде, аз скоро надминах дори и тези буйни веселяци в декламациите за оная свобода, която щеше да обхване всички семейства на земното кълбо – свобода, която щеше да обгърне не само социалното законодателство, но и да доведе до пълно освобождаване от всички окови, които хората сами си бяха изковали. Посред тая тирада една от маските ми прошепна: – Пазете се. Слуша ви един, който май е шпионин! Очите ми проследиха очите на маската и аз забелязах един човек, който не участваше в разговора, но който беше вперил поглед в мен. Той беше облечен като другите, но по общия шепот разбрах, че никой не беше видял кога е влязъл. Неговото мълчание и зорко внимание предизвикаха страх у пируващите, а мене ме възбудиха още повече. Унесен в темата на моята реч, аз продължавах да говоря, без да обръщам внимание на знаците, които ми правеха околните. И като се обърнах към мълчаливата маска, която стоеше настрана от другите, аз дори не забелязах че един по един пируващите се измъкнаха и че аз и самотният слушател бяхме останали сами. И прекъсвайки своите пламенни и бурни декламации, казах: – А какво е Вашето мнение за тази могъща ера, Сеньоре? Възгледи, свободни от преследване, братство без завист, любов без обвързване. – И живот без Бога – добави маската, докато аз мислех как да продължа. Звукът на този добре познат глас измени потока на моите мисли. Аз подскочих напред и извиках: – Измамнико или Дяволе, най-накрая те срещнах! Докато аз пристъпвах напред, фигурата стана, свали маската си и видях Мейнур. Втренчените му очи и величествената му осанка ме възпряха и уплашиха. Аз се спрях като закован на мястото си. – Да, – каза той тържествено – ние се срещаме и аз търсех точно тази среща. Така ли следваш ти моите съвети? В такива ли сцени стремящият се към Светлата Наука мисли, че ще може да избегне призрачния Враг? Могат ли да бъдат израз на надеждите на мъдрия, който иска да се възвиси до хармонията на сферите, мислите, които ти изказа и биха разрушили всеки ред в света? – Твоя е вината, твоя! – извиках аз. – Изгони призрака! Отнеми ужаса, който е обсебил моята душа! Мейнур ме погледна за миг със студено и цинично презрение, от което почувствах страх и яд, и отговори: – Не, безумецо! Ти си играчка на собствените си страсти! Ти трябва напълно да опиташ илюзиите, които среща по своя стръмен път онази Наука, която изключва Вярата. Ти копнееш по тази ера – ще я доживееш. Ти ще бъдеш един от дейците на тази „ера на Светлината и Разума“. Аз виждам, докато говоря, Призрака, от който ти бягаш, точно до теб. Той те води по твоя път и още има власт над теб – власт, която не зачита моята. В последните дни на тази Революция, която ти приветстваш, сред разрушаването на днешния строй, който ти проклинаш като насилие и гнет, твоята съдба ще се изпълни и ти ще дочакаш своето изцеление. В тоя миг една тълпа от маски – шумящи, пияни, политащи – нахлуха в стаята и ме отделиха от мистика. Аз си проправих път през тях и почнах да го търся навсякъде, но напразно. Не го намерих и на другия ден. Седмици минаха в търсене – никъде нямаше и следа от Мейнур. Уморен от измамни удоволствия, стреснат от упреците, които бях заслужил, спомняйки си пророчеството на Мейнур за обстановката, в която трябваше да търся спасение, аз си помислих, че в трезвата атмосфера на моя роден край, сред неговите порядъчни и могъщи сделки, можех да извоювам своето освобождение от Призрака. Аз напуснах всички, с които дружах дотогава, и дойдох тук. Сред търговски сделки и егоистични спекулации, аз намерих същото облекчение, както сред разврата и буйствата. Призракът не ми се явяваше, но тези работи скоро ми омръзнаха като всичко друго. Аз винаги чувствах, че съм роден за нещо по-възвишено от жаждата за придобиване, че животът на човека може да се обезцени и душата да се унижи от ледената страст на алчността, както и от бурната похот. Никога не престана да ме преследва една по-висока амбиция. Но – продължи Глиндън с побледнели устни и обхванат от тръпки – при всяко усилие да се издигна до едно по-високо съществуване, се явяваше тая отвратителна форма: тя стоеше мрачно край мен до леглото ми. Тя стоеше пред книгите на поетите и мъдреците, в тишината на нощта със своите горящи очи, и ми се струваше че чувам ужасният ѝ мълвеж, който ми шепнеше изкушения, които не мога никога да изрека. Той млъкна. Едри капки пот течаха от челото му. – Но аз, – каза Адела, като потисна страха си и го прегърна – аз няма да имам друг живот сега, освен твоя. И в тази чиста и свята любов, твоят страх ще се стопи. – Не, не! –извика Глиндън, като се измъкна от прегръдката ѝ. – Сега идва най-лошото. Откакто ти дойде тук, откакто аз строго и решително се въздържам от всяко място, от всяка сцена, в която тоя свръхестествен враг не ме смущава, аз, аз... О, Господи! Милост! Милост! Той стои тук, тук до теб, тук, тук! И той падна безчувствен на пода. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|