Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ПетаПрозорецът беше отворен и Виола седеше до него. Долу блестеше водата под студеното, но безоблачно слънце. И към тая красива снага, към това полуобърнато лице се отправяха погледите на мнозина галантни кавалери, когато гондолите им се плъзгаха покрай двореца. Една от тия тъмни ладии спря неподвижно в центъра на канала и един човек впери поглед в красивия дворец. Той даде знак на гребците и лодката се приближи до брега. Чужденецът скочи от гондолата. Той се изкачи по широката стълба и влезе в двореца. Плачи! Не се смей вече, млада майко! Последната страница е прелистена! Влезе един слуга и даде на Виола картичка с думи на английски! „Виола, трябва да те видя! Глиндън“. О, да, как на драго сърце би желала Виола да се види с него! Как на драго сърце би му разказала за своето щастие, за Занони! Как на драго сърце би му показала детето си! Бедният Кларънс! До сега тя го беше забравила, както и целия си трескав по-раншен живот, своите мечти и суетни желания, своите мънички вълнения, лампите на разкошния театър, аплодисментите на шумната тълпа. Той влезе. Тя изтръпна като го видя. Толкова променено беше мрачното му чело и неговите резки черти, набраздени от грижите – нищо не бе останало от изящната осанка и безгрижна физиономия на предишния влюбен художник. Облеклото му, макар и не обикновено, беше грубо и разпуснато. Някакво тревожно, отчаяно, полудиво изражение бе заместило предишния му интелигентен вид – колеблив в своята привлекателност и сериозен в своята колебливост – който някога характеризираха младия жрец на Изкуството, мечтателят, бленуващ за някаква неземна мъдрост! – Вие ли сте? – каза тя. – Бедни Кларънс, колко сте се изменили! – Изменил! – каза той рязко, като приседна до нея. – А на кого дължа това, ако не на онези демони и магьосници, които сложиха ръка на моя живот и на твоя? Виола, чуй ме. Наскоро научих, че сте във Венеция. Под друг претекст и след като преминах през безброй рискове и премеждия, аз дойдох тук, рискувайки дори свободата и живота си, в случай, че името ми и работата ми станат известни във Венеция, за да те предупредя и спася. Изменил съм се, казваш! Изменил съм се отвън. Но какво е тази промяна в сравнение с опустошенията отвътре? Вземи марки, вземи мерки докато е време! Гласът на Глиндън, който звучеше дълбоко и сякаш като от гроб, разтревожи Виола дори повече и от самите му думи. Блед, с мършаво лице и хлътнали очи, той приличаше по-скоро на мъртвец, излязъл от гроба… – Какви са тези странни думи от Вас! – каза тя с раздразнение – Можете ли... – Чуй! – прекъсна я Глиндън, като сложи ръка върху нейната: докосването му беше студено като смъртта. – Чуй! Слушала си стари приказки за хора, които са сключвали договор с дявола, за да получат свръхестествени сили. Тези разкази не са само голи басни! Такива хора има. И на тях им доставя удоволствие да увеличават проклетия кръг на нещастниците като тях. Ако техните последователи се провалят в изпита си, дяволът ги обсебва още в този им живот, както обсеби и мене. Ако пък успеят, горко им навеки! Има един друг живот, където никакви магии не са в състояние да закълнат дявола, нито да облекчат терзанията. Аз идвам от една страна, където се леят потоци кръв, където смъртта се е надвесила над най-добрите и издигнати хора и където единствен господар е Гилотината. Но всички най-големи опасности за живота, които могат да връхлетят човека, са нищо, в сравнение със страхотиите на една стая, където живее и цари Ужасът, надминаващ дори и смъртта. И Глиндън, със студена и ясна точност, разказа подробно – както преди време и на Адела – за посвещението, което бе минал. Той описа с думи, които вледениха кръвта на неговата слушателка, появата на тоя безформен призрак с очи, които изсушаваха мозъка и смразяваха до кости онзи, който го видеше. Той идваше по своя воля, вдъхвайки черни мисли и нашепващ странни изкушения. Само при сцени на силна възбуда той отсъстваше. Самотата, тишината, борбите на душата, която се стреми към мир и чистота – това бяха елементите, които той обичаше да посещава! Смутена и уплашена, този странен разказ само потвърди тъмните впечатления, които тя в дълбоката си и доверчива любов не само не се стараеше да си изясни, а дори пропъждаше още в мига на възникването им – именно впечатленията, че животът и качествата на Занони не бяха като тези на другите смъртни… А като ги заглушаваше по тоя начин, това само спомогна да се заякчат още повече вълшебните окови, в които тя обвърза сърцето и чувствата си. Но сега, когато страшният разказ на Глиндън я зарази със своя ужас, а магията, с която бе обгърната досега, почти се развали, Виола се изправи обзета от силен страх – не за себе си – и притисна детето си в своите обятия! – Нещастнице! – извика Глиндън потръпвайки – наистина ли си родила една злочеста жертва, която не можеш да спасиш! Не ѝ давай храна, нека напразно обръща към тебе поглед да я накърмиш! В гроба поне има почивка и мир! И в ума на Виола отново се възвърнаха спомените за нощните бдения на Занони край люлката на детето, както и страхът, който още тогава плъзваше в нея, когато слушаше думите му, нашепвани в полупесен. А детето я гледаше със своите ясни, спокойни очи и в странната интелигентност на неговия поглед имаше нещо, което само подсилваше страха ѝ. Така стояха в мълчание двамата – майката и нейният придружител. И слънцето им се усмихваше през прозореца, а край люлката – макар и да не я виждаха – стоеше забулената черна Сянка! Но лека-полека по-хубави и по-правдиви, изпълнени с благодарност спомени започнаха да се възвръщат в паметта на младата майка. Колкото повече гледаше детето, толкова повече то започваше да прилича на отсъстващия баща. Някакъв глас като че ли започна да излиза от тези червени устни и да говори тъжно: „Аз ти говоря чрез твоето дете. В замяна на всичката ми любов към теб, ти се съмняваш в мен при първите още думи на един маниак, който клевети!“ Гърдите ѝ се издигаха, тя се изправи, в очите ѝ блесна ясна и чиста светлина. – Иди си, клета жертва на собствените си илюзии! –каза тя на Глиндън. – Аз не бих повярвала и на очите си, ако те обвинят неговия баща. А какво знаеш ти за Занони? Какво общо има между Мейнур и неговите призраци, и лъчезарния образ, с който искаш да ги свържеш? – Скоро ще узнаеш това – отвърна мрачно Глиндън. –Същият онзи призрак, който ме посещава, шепне с безкръвните си устни, че неговият ужас очаква и теб, и детето ти! Аз не искам още да решиш, но преди да напусна Венеция, ние пак ще се видим. След тези думи той си отиде. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|