Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава СедмаТя стоеше в стаята и гледаше наоколо. Не се забелязваше нито един знак, по който някой стар инквизитор би могъл да открие адепта на Черната Магия. Нито тигели, нито реторти, нито книги с метална подвързия, нито пояси с кабалистични писмена, нито черепи и кости. В запустялата стая с бели стени спокойно се стелеше обилната лунна светлина. Няколко вързопа сухи треви, няколко съда от бронз, небрежно сложени на дървена стойка – това беше всичко, което любопитният поглед можеше да открие за разгадаване заниманията на отсъстващия обитател на стаята. Магията, ако такава съществуваше, беше вложена изцяло в самия маг, а веществата, ако попаднеха в чужди ръце, се състояха само от треви и бронз. Така е било винаги с твоите дела и чудеса, Гениален Вълшебнико! Думите, сами по себе си, са общо достояние на всички хора. Но от тези думи, архитекте на безсмъртни творби, ти издигаш храмове, които ще надживеят пирамидите… Но присъствието на този, който е извършвал тук своите чудеса, не е ли оставило някакво особено очарование в това уединение? Изглежда. Защото докато Виола стоеше в стаята, тя чувстваше някаква тайнствена промяна да се извършва със самата нея. Кръвта ѝ започна да тече бързо и с чувство на наслада в нейните вени, тя имаше чувството, че някакви вериги паднаха от краката ѝ, като че ли було след було се махнаха пред очите ѝ. Всичките онези смътни мисли, които я вълнуваха в нейното унесено състояние, се успокоиха и съсредоточиха в едно едничко силно желание – да види отсъстващия, да бъде с него. Онези същества, които изпълват пространството и въздуха, като че ли бяха надарени с никакво духовно привличане – те сякаш станаха проводник, по който да се издигне духът ѝ и да влезе във връзка с оня дух, към който я влечеше неописуемо желание. Почувства отпадналост. Тя политна към стола, на който бяха сложени съдовете и тревите и, когато се наведе над тях, видя в един от съдовете една малка ваза от кристал. По някакъв механичен и неволен подтик ръката ѝ хвана съда. Тя го отвори и летливата есенция, която той съдържаше, засия и разнесе из стаята силен и приятен аромат. Тя вдъхна благоуханието, проми слепите си очи с течността и изведнъж животът ѝ като че ли скочи, преодолял предишната отпадналост – скочи, разпери криле, заплава, захвърка като птица. Стаята изчезна пред очите ѝ. Далече, далече, над поля, морета и простори, на крилете на бликналото желание лети пуснатата на воля душа! В един друг свят стояха родените от памтивека синове на Знанието… Там, в безпределната самота на един още млад свят, на когото му трябват още хиляди, хиляди години, за да узрее, духът на Виола видя формата на Занони или по-скоро нейното подобие, първообразът на неговата форма, а не неговата телесна субстанция, сякаш духът му – като нейния – беше напуснал земната си обвивка… До него стоеше една друга сянка – образът на Мейнур. В гигантския хаос наоколо бушуваха и се бореха възпламенените стихии – огън и вода, светлина и тъмнина. Парите и облаците изглеждаха като планини, а Диханието на Живота се носеше над всичко като непрекъснато сияние! Когато съновидката погледна, обзета от силни тръпки, тя забеляза, че дори тук двата човешки призрака не бяха сами. Тъмни форми на чудовища, които само този безразборен хаос можеше да роди, първите огромни влечуги, които се вият и пълзят в най-ранния пласт на един свят, който се ражда за живот, въставаха от тинестата материя или плуваха сред метеорните пари. Но двамата изследователи не наблюдаваха тях. Погледите им бяха взрени в един обект в далечното пространство. С очите на духа, Виола последва техните погледи. С ужас, много по-голям от този, който създаваха хаосът и неговите гнусни обитатели, тя забеляза един призрачен образ в самата стая, в която тялото ѝ се намираше – нейните бели стени, лунната светлина, която осветяваше пода, отворения ѝ прозорец, а също и спокойните покриви и храмове на Венеция, които се виждаха над морето – и в тая стая, подобния на дух образ на самата нея! Този двоен призрак – самата тя като привидение, гледаща своя призрачен образ, предизвика у нея такъв ужас, който не може да се опише с думи, нито да се забрави. Но тя видя своя образ бавно да се изправя, да напуска стаята с безшумни стъпки – ето, тя минава през коридора – тя коленичи край една люлка. Милостиво Небе! Тя вижда детето си! Все с тази чудна негова детска красота и тихи, будни очи. Но до люлката седи свита една сянка, загъната в мантия, която изглежда още по-страшна и по-призрачна в своята смътна невеществена тъмнина. Стените на тази стая се отварят като сцената на театър. Един мръсен затвор, улици които гъмжат от призрачни тълпи, ярост и злоба, и вида на демони с техните призрачни лица, някакво смъртоносно оръдие, кланица на човешки тела, самата тя, детето ѝ. Всичко се нижеше едно след друго, подобно на бърза фантазия. Изведнъж призракът Занони се обърна, той като че ли забеляза нейния двойник и се спусна към нея. Духът ѝ не можеше вече да понася. Тя изпищя и се събуди! Тя видя, че наистина беше напуснала онази неприветлива стая. Люлката беше пред нея, детето. Всичко, което беше видяла в своята крайна възбуда, дори и оная безформена тъмна сянка, която се стопи и изчезна във въздуха! – Дете мое! Дете мое! Майка ти още може да те спаси! Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|