Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Книга Седма
Глава Девета– Мейнуре, виж какво направих! По дяволите нашите дребни суети на мъдрост! По дяволите нашите епохи на знание и живот! За да я спася от беда, аз се отделих от нея, а бедата я грабна в своите нокти! – Не порицавай мъдростта, а страстите си! Откажи се от празните си надежди да получиш любовта на жената. Виж колко неизбежно е проклятието за онези, които искат да съединят висшето с низшето – самото ти естество ще остане неразбрано, а жертвата ти – непризната. Низшите натури виждат у висшите само черномагьосници и дяволи. Титане, можеш ли да плачеш? – Аз знам всичко сега, аз го виждам… Мейнуре, какво страшна сила лежи скрита в неведението на сърцето, което обича! – Сърцето, – отговори студено Мейнур. – От 5000 години аз се ровя в тайните на Битието, но и до ден днешен не съм разбулил всички чудеса, които се крият в сърцето дори на най-простия селянин. – И все пак нашите тържествени обреди не ни мамят… Пророческите сенки, черни в своя ужас, ни предрекоха, че дори и в затвора, пред очите на палача, аз имам силата да спася тях двамата. – Но с цената на незнайна и фатална за теб жертва. – За мен! Студени мъдрецо, няма „аз“ в любовта! Аз отивам… Макар че аз изгубих изкуството си, макар че звездите вече не ме водят, макар че пространството, с неговите милиарди звезди, е за мен пак само една лазурна пустош, аз се връщам само към любовта, младостта и надеждата! А кога не са възтържествували и спасявали те? Книга Седма:Царството на терораГлава Първа„Кой съм аз, когото осъждат? Един роб на свободата.“ из реч на Робеспиер Той бучи – адският порой, чийто първи изблик беше възпят като извор, който щеше да поведе човечеството към един нов рай. Как разцъфтяха в радостни надежди нежните сърца, освежени от росата на розовата зора, когато Свободата излезе от тъмният океан и се изтръгне от ръцете на грохналата тирания! Надежди! Вие узряхте и дадохте плод, и плодът ви е кръв и пепел! Красива Ролан, красноречиви Вержино, мечтателю Кондорсе, великодушний Малерб! Блестящи умове, философи, държавници, патриоти, мечтатели, вижте епохата, за която работихте с дръзновение… Царството на терора е сега с цар Робеспиер. Борбите между змията и лъва престанаха. Змията погълна лъва и се насити с кръвта му. Дантон падна заедно с Демулен. Дантон каза преди смъртта си: „Само аз можех да спася този подлец Робеспиер.“ И наистина, от тоя час нататък кръвта на загиналия гигант засенчи могъществото на „Максимилиан Неподкупни“ и най-накрая успя да заглуши гласа му сред шума на разбунтувания Конвент. Ако след тази последна жертва, съществена може би за неговото опазване, Робеспиер беше обявил край на Терора и беше започнал да действа в духа на онази милост, която Демулен бе започнал да проповядва, той можеше да живее и да умре като монарх. Но затворите продължаваха да се пълнят с жертви и мечът да сече. А Робеспиер не разбираше, че на неговите тълпи вече им беше дошло до гуша от убийства и че най-силният подтик, който един вожд можеше да даде, беше да накара своите хора да се опомнят и да се превърнат пак от дяволи в хора. Нека се пренесем в една стая в къщата на гражданина Дюплекс, дърводелеца, през месец юли 1794 г. Макар че стаята беше малка, тя беше обзаведена и украсена с грижливо старание и имаше изящен и изтънчен вид. Изглежда, че желанието на домакина беше да избегне и това което беше пошло и грубо, и туй, което бе разкошно и сластно. Един изтънчен вкус, издаващ чувство за ред и прецизност, беше подбрал класическите столове, наредил разкошните драперии, вложил разните огледала без рамки в стените, сложил бюстове и бронзови фигури по пиадесталите и беше изпълнил тук-там лавиците с добре подвързани книги, наредени симетрично на определените им места. Един наблюдател би казал: „Този човек сякаш да ви каже – Аз не съм богат, не съм тщеславен, не съм разточителен, не съм безгрижен човек, който има пухени легла и сластни картини; аз не съм високомерен благородник, в чийто дом има широки зали и галерии, където се губи ехото. Но толкова по-голяма е моята заслуга, че презирам охолността и суетата, като същевременно обичам изящното и имам вкус! Мнозина други могат да бъдат прости и скромни, поради своята недодяланост и груби нрави. Но ако аз – при толкова изтънченост и деликатност – съм все пак прост и скромен, размислете и се възхитете от мен! По стените на стаята висяха портрети, повечето от които представяха един и същи образ. По пиедесталите бяха групирани бюстове, но повечето от тях представляваха изваяние на една едничка глава. В тази малка стая култът към самия себе си цареше всевластно и се отразяваше в творбите на всички изкуства. Изправен на един стол пред една голяма маса, отрупана с писма, стоеше оригиналът на бюстовете и портретите – притежателят на апартамента… На пръв поглед вие може би щяхте да откриете в това лице само чертите на една болнава физиономия. Но при втори поглед, щяхте да забележите, че в него се крие сила и някакъв характер. Челото му – макар и ниско – не беше лишено от белезите на мисъл и интелигентност, които придава онази типична ширина между веждите. Устните издаваха твърдост и бяха здраво прилепнали една към друга, но от време на време потрепваха и се гърчеха от непрестанни конвулсии. Очите, тъмни и хлътнали, бяха обаче проницателни и изпълнени със съсредоточена сила, която сякаш не съответстваше на това слабо, хилаво тяло и на жълто-зеления цвят на лицето, който говореше за безпокойствие и болнавост. Такъв беше Максимилиан Робеспиер. Такава беше стаята му над магазина на дърводелеца, откъдето излизаха заповедите, които тласкаха цели армии по пътя на славата и разпореждаха построяването на един изкуствен канал за отвеждане на кръвта, която беше потопила столицата на най-войнствения народ на Земята! Такъв беше човекът, който някога се беше отказал от един пост в съда, само и само да не накърни своите човеколюбиви принципи, в случай, че бъде принуден да подпише смъртната присъда дори и само на един човек. Такъв беше доскорошният враг на смъртното наказание, такъв беше диктаторът-палач днес. Човекът, чиито чисти и строги нрави, чиято неподкупна честност, чиято ненавист към излишествата в любовта и виното биха го оставили – ако беше умрял пет години по-рано – като образец, който благоразумните бащи и добрите граждани можеха смело да сочат на своите синове. Такъв беше човекът, който изглеждаше, че няма пороци, докато обстоятелствата извадиха наяве онези два порока, които обикновено лежат дълбоко скрити дълбоко в човешкото сърце – подлостта и завистта. На тези два източника се дължат всички престъпления, които този тартор на дяволите извърши. Неговата подлост беше от особен и необикновен характер. Защото беше придружена с най-безскрупулната и най-непреклонна воля – воля, от която Наполеон се възхищаваше – желязна воля! По мисъл той беше герой, физически обаче беше страхливец. Когато и най-леката сянка на опасност заплашваше неговата личност, тялото му страхливо се свиваше, но волята с един жест препращаше опасността в касапницата. Така стоеше той тук, прав като свещ, а малките му мършави пръсти се свиваха конвулсивно. Мрачните му очи блуждаеха в пространството, ушите му буквално се мърдаха несам-натам като ушите на подлите животни – да улови и най-малкия звук. Това беше някакъв втори Дионис в своята изба, но в сдържана и привидно спокойна поза, с най-прилежна прическа, в която всеки косъм беше на мястото си. – Да, да – промълви той сам на себе си, - аз ги чувам. Моите добри якобинци са на поста си по стълбите. Жалко само, че псуват толкова силно! Аз имам един законопроект против злословието – обноските на бедния, но добродетелен народ, трябва да се реформират. Когато всичко укрепне, един-два примера между тези добри якобинци ще имат чудесен ефект. Верни момци, а и как ме обичат. Хм! Ей че псувня беше тая! Те не трябва да ругаят така силно на самата ми стълба! Това уронва моя престиж. А, чувам стъпки! Беседващият сам със себе си погледна в отсрещното огледало и взе една книга. Той изглеждаше погълнат от нейното съдържание, когато един висок мъжага с тояга в ръка, с пояс, в който бяха затъкнати два пищова, отвори вратата и съобщи за идването на двама посетители. Единият беше млад човек, за когото се говореше, че прилича на Робеспиер, но във физиономията му имаше нещо много по-решително и по-смело. Той влезе пръв и хвърли поглед на книгата, която Робеспиер държеше в ръка, тъй като последният изглеждаше все още задълбочен в четене. Тогава посетителят възкликна: – Гледай ти! „Елоиза“ на Русо? Любовен разказ! – Мили Пейан, не любовта, а философията ме възхищава. Какви благородни чувства! Каква пламенна добродетел! Да беше доживял Жан Жак да види тоя ден! Докато диктаторът коментираше по такъв начин своя любим писател, на когото много се стараеше да подражава в речите си, вторият посетител се търкулна на един стол. Този човек беше във възраст, която се счита за цветуща, тоест на около 38 години. Но той беше буквално мъртъв в долните си крайници – сакат, недъгав, схванат. Той беше обаче – както времето скоро го разкри – един Херкулес в Престъплението! Но на устните му сияеше най-благата от всички човешки усмивки и почти ангелска красота се отпечатваше в чертите на лицето му. Неописуем израз на благост и примирението на едно страдалческо, ала весело благоволение, завладяваше сърцата на всички онези, които за първи път го видеха. С най-гальовен, сребрист, подобен на флейта глас, гражданинът Кутон поздрави възторжения почитател на Жан Жак. – Не, не казвай, че не те привлича любовта. Напротив, любовта е! Но не грубото чувствено влечение на мъжа към жената, а възвишената любов към целия човешки род – към всичко, което живee! И гражданинът Кутон се наведе и поглади малкото кученце, което той неизменно носеше на гърдите си като средство за отвеждане на бликащите чувства, които пълнexa любвеобилното му сърце. – Да, към всичко което живее! – повтори Робеспиер нежно. – Добри Кутоне, бедни Кутоне! Ах, тая човешка злоба, колко лошо ни представят! Злословят ни като палачи на нашите колеги! Това просто пронизва като с нож сърцата ни! Да всяваш ужас у враговете на отечеството – това е благородно! Но да всяваш ужас у добрите, родолюбиви граждани – тези, които хората обичат и почитат – това е най-страшното от човешките терзания, поне за чувствителното и честно сърце! – Как обичам да го слушам! – провикна се Кутон. – Хайде стига! – каза Пейян малко нетърпеливо. – Да говорим по работа! – По работата! – каза Робеспиер и в кървясалите му очи блесна зловещ поглед. – Дойде времето – каза Пейан – когато благото на Републиката изисква пълно съсредоточаване на нейните сили. Тия кресльовци от Комитета на Народното Благо могат само да рушат, те не могат да градят. Те Ви намразиха, Максимилиан, от деня, в който се опитахте да заместите монархията с някои институции. Как се подиграват те с празника, който провъзгласява припознаването на Върховното Същество. Те не искат да имат господар, дори на небето! Вашият ясен и силен ум проумя, че след разрушаването на стария свят е необходимо да се съгради нов. Първата стъпка към това съграждане трябва да бъде унищожаване на рушителите. Докато ние разискваме, вашите неприятели действат. По-добре още тази нощ да нападнем жандармите, които ги пазят, отколкото да посрещнем батальоните, които те още утре могат да вдигнат срещу нас. – Не! – спря го Робеспиер, който се уплаши от решителния дух на Пейян. – Аз имам по-добър и по-здрав план. След 4 дни Конвента ще отиде на празника Декадер. Ще се съберат много хора. Артилеристите, войската на Енрио, младите възпитаници на Екол дьо Марс ще се смесят с тълпата. Тогава ще е лесно да се поразят конспираторите, които ние ще посочим на нашите агенти. В този ден няма да стоят със скръстени ръце и Фукие, и Дюма. Така че достатъчен брой „подозрителни“ ще загинат под меча на закона за поддържане на благотворен страх и за подхранване на революционния жар. 10-ти ще бъде великият ден. Пейян, приготви ли списъка на последните обвиняеми? – Ето го, – отвърна Пейян лаконично, като подаде един лист. Робеспиер хвърли бърз поглед върху него. – Колло д'Ербуа – добре! Барер! Аха! Барер беше казал: „Да удряме! Само мъртвите не се връщат!“ Вадие, дивият шегобиец! Добре, добре… Но какво е това? Не виждам тук името на Талиен! Талиен, аз мразя този човек. Тоест – поправи се Робеспиер, като изпадна отново в лицемерие или самозалъгване – Добродетелта и Отечеството го ненавиждат! Няма нито един човек в Конвента, който да ми вдъхва по-голям страх от Талиен… – Имам тук едно малко списъче – каза сладко Кутон – едно много малко списъче. Вие ще се справите с Планината. Но е необходимо да се дадат някои и други примери и в равнината. Тези умерени хора са като сламки, които следват вятъра. Вчера те се обърнаха против нас в Конвента. Малко терор ще оправи тези ветропоказатели. Клетниците, не им желая злото. Плаче ми се за тях. Но преди всичко е милото отечество! Ужасният поглед на Робеспиера изяде алчно списъка, който този сантиментален мъж му представи. – Изборът е добър. Хора, които не са така известни, че да се съжалява за тях, което е най-добрата политика по отношение останките на тая партия. Някои чужденци също – да, те нямат родители в Париж. Тези вдовици и родители започват да пледират против нас. Техните жалби деморализират гилотината! – Кутон е прав – каза Пейян. - Моят списък съдържа онези, които е по-благоразумно да се избият масово сред тълпата, която ще се събере на празника. В неговия списък са подбрани онези, които е по-благоразумно да подведем под закона. Няма ли да го подпишете още сега? – Той е подписан. – каза Робеспиер, като сложи тържествено писалката си на мастилницата. – Сега да пристъпим към по-важните работи. Смъртта на тези хора няма да предизвика възбуда. Но Колло д`Ербуа, Бурбон де Луаз, Талиен – при произнасянето на последното име Робеспиер остана почти без дъх – това са все водачи на партии. За тях, както и за нас, това е въпрос на живот или смърт. – Техните глави са стъпала за изкачването ти на Курулския стол – каза Пейян почти шепнешком. – Няма никаква опасност, ако сме смели. Съдии, жури – все са твои избраници. С едната ръка ти държиш армията, с другата – закона. Твоят глас още управлява народа... – Бедният и добър народ – промълви Робеспиер. – И ако дори – продължи Пейян – нашият проект се провали на Празника, не трябва да се отказваме от другите средства, които имаме под ръка. Помисли: Енрио, генерал на парижката армия, ти доставя войска за извършване на арестите, клубът на Якобинците – публика, готова да одобрява, а неумолимият Дюма – съдии, които никога не възразяват. Ние трябва да бъдем смели! – И ние сме смели! – възкликна Робеспиер с внезапна страст. И ставайки, той удари с ръка по масата, с настръхнала коса, като змия готова да нападне. – Като гледам множеството пороци, които революционният порой смесва с гражданските добродетели, тръпна при мисълта да бъда опетнен в очите на потомството от скверното съжителство с тези разпътни люде, които се вмъкват между искрените защитници на човечеството. Те искат да си поделят страната като плячка! Аз им благодаря за тяхната ненавист към всичко честно и благородно! Тези мъже – и той грабна списъка на Пейян в ръката си – те, а не ние – теглиха разделящата граница между себе си и ония, които обичат Франция. – Вярно, ние трябва да царуваме сами! – промълви Пейян. С други думи – държавата изисква единна воля. Така изтълкува той със силния си и практичен ум логичните разсъждения на своя колега. – Аз ще отида в Конвента. – продължи Робеспиер. –Много дълго отсъствах от него, за да не изглежда, че надценявам Републиката, която създадох. Да оставим тези скрупули! Аз искам да подготвя народа! Искам само с един поглед да смажа предателите… Точно в този момент, той беше прекъснат. Донесоха му едно писмо. Той го отвори. Лицето му пребледня, цялото му тяло се разтрепери. Това беше едно от онези анонимни предупреждения, чрез които омразата и жаждата за отмъщение на тези, които още бяха оставени живи, измъчваха и терзаеха палача. „Ти си опетнен – пишеше в писмото – с най-добрата френска кръв. Прочете присъдата си. Аз очаквам часа, в който народът ще те предаде на палача. Ако моите надежди ме излъжат или ако се отложат, слушай, чети! Тази ръка, която твоите очи напразно ще търсят да намерят, ще прониже твоето сърце. Аз те виждам всеки ден и всеки ден съм с теб. Всеки час моята ръка се издига срещу гърдите ти. Нещастнико! Живей още малко, още няколко жалки дни, живей, за да мислиш за мен, спи, за да ме сънуваш. Твоят страх и мисълта ти за мен са предвестници на твоя край. Сбогом. Още днес аз излизам, за да се насладя на твоята уплаха.“ – Вашите списъци не са достатъчно пълни! – каза тиранинът с глух глас и листът падна от треперещата му ръка. – Дай ми ги, дай! Помисли пак, помисли пак! Барер е прав! Да удряме! Само мъртвите не се връщат! Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|