Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ВтораДокато тези планове и страхове вълнуваха Максимилиан Робеспиер, общата опасност, общата омраза, всичко благородно и доблестно, което беше останало у дейците на революцията, събра най-странните противоположности в една обща вражда против общия палач. И наистина беше се образувал един действителен заговор против него от хора, които не по-малко от него бяха опръскани с невинна кръв. Но този заговор би бил ялов сам по себе си, въпреки способностите но Талиен и Бара (единствените мъже, които заслужаваха да носят името „водачи“, благодарение на своята енергия и прозорливост). Сигурните и разрушителни елементи, които се трупаха около тиранина, бяха Времето и Природата: времето, с което той вече не се съобразяваше, и природата, която той бе осквернил и разбунтувал в човешкото сърце… Мечът на гилотината се беше обърнал към самите тълпи. Те до насита ревяха, ръкопляскаха, пяха и играха, когато почтените старци или благородната младеж на аристокрацията или интелигенцията минаваха по нейните улици, возени в тесни каруци. Но те затвориха своите магазини и започнаха да си шепнат един на друг, когато беше засегната и тяхната собствена класа, когато шивачи и обущари, работници и земеделци бяха тикнати в прегръдките на „Светата Майка Гилотина“ със същата безцеремонност, с каквато бяха обезглавени Монморанси или Ла Тремуй… Сред онези, които споделяха доктрината и се страхуваха да не споделят и участта на Ебер, беше и художникът Жан Нико. Измъчван и ядосан, че със смъртта на неговия шеф кариерата приключва, и че когато Революцията, за която той толкова беше работил, се намира в своя зенит, той пълзеше по изби и килери, по-беден, по-неизвестен, по-презрян, отколкото в началото – не смеещ дори да се занимава с изкуството си, терзан всеки миг от страха, че името му ще увеличи списъка на осъдените, той естествено беше един от най-върлите врагове на Робеспиер и неговото управление. Той имаше тайни срещи с Колло д’Ербуа, който беше въодушевен от същия дух. И благодарение на своята пълзяща хитрина и лукавство, толкова характерни за него, той успя да разпространи – без да го открият – разни памфлети и хвърчащи листове против диктатора, за да подготви по такъв начин „бедния и доблестен народ“ за голямата експлозия. Но зловещата власт на Максимилиан изглеждаше толкова непоклатима дори в очите на по-големи политици от Нико. Толкова плах беше все още метежът против него, че Нико, както и много други, възлагаше надеждите си повече на кинжала на убиеца, отколкото на бунта на мнозинството. Но Нико – макар и да не беше страхливец в пълния смисъл на думата – не изпитваше никакво желание да прегърне съдбата на мъченик. Той имаше достатъчно здрав разум, за да разбере, че макар и всички партии да се зарадват от убийството, те всички заедно може би ще съдействат и за обезглавяването на убиеца. Нико нямаше достатъчно доблест да се превърне в Брут45. Целта му беше да вдъхнови някой друг за тази роля. А сред един толкова лесно разпалващ се народ, тази надежда не беше напразна. Между най-ярките и най-върли противници на този кървав режим, сред най-силно разочарованите от Революцията и нейните ексцесии беше – както можеше вече да се очаква – англичанинът Кларънс Глиндън. Остроумието и таланта, колебливите и несигурни добродетели, които огряваха с мимолетни проблясъци душата на Камил Демулен, увлякоха Глиндън повече, отколкото качествата на който и да било друг деец на Революцията. Камил Демулен имаше сърце, а то изглеждаше мъртво или спящо у повечето от неговите съвременници. И когато това живо дете на гения и заблудата, потресено от избиването на жирондинците и разкайващо се за собствените си усилия срещу тях, започна да се дразни от ехидната злоба на Робеспиер с новата проповед за милост и търпимост, Глиндън прегърна неговите възгледи с всички сили и с цялата си душа. Но Камил Димулен загина и Глиндън – изгубил надежда както за живота си, тъй и за каузата на човечеството – от този ден нататък само търсеше случай и възможност да избяга от тая всепоглъщаща Голгота. Той имаше да спасява още два живота, освен своя. За тях трепереше той и за тях кроеше планове за бягство. Макар че Глиндън презираше принципите, партията и пороците на Нико, той осигуряваше на живописеца средства за живот в неговата бедност. И Жан Нико от своя страна искаше да вдъхнови и издигне Глиндън до онова безсмъртие на Брут, от което той в скромността си се сам отказваше. Неговата идея се основаваше на смелостта, на буйните и необуздани фантазии на англичанина-художник; на неговата дълбока ненавист и силно негодувание, които той открито проявяваше против управлението на Максимилиан. В същия час, в същия ден през месец юли, в който Робеспиер разговаряше (както видяхме) със своите хора, двама души седяха в една малка стая на една от улиците, които отвеждат към ул. Сент Оноре. Единият мъж изглеждаше, че слуша с явно нетърпение и смръщено чело своята събеседница – жена с необикновена красота, но с дързък и решителен израз, чието лице, когато заговореше, се оживяваше от страстите, кипящи в нейната полудива и буйна природа. – Англичанино, – каза жената – пази се! Ти знаеш, че където и да си – в бягство или на ешафода – аз ще прегазя всичко, за да бъда до тебе, ти знаеш това! Говори! – Добре, Филида. Съмнявал ли съм се някога в твоята вярност? – Ти не можеш да се съмняваш в нея, но можеш да ѝ измениш. Казваш, че при бягството ще те придружава, освен мен и друг. И този друг е една жена. Това няма да стане! – Няма да стане ли? – Няма! – повтори Филида твърдо и скръсти ръце. Преди Глиндън да успее да отговори, на портата се чу слабо похлопване. Нико отвори вратата и влезе. Филида седна на стола си и подпря главата си с ръце, сякаш не обърна внимание нито на новодошлия, нито на разговора, който последва. – Аз не мога да ти кажа „Добър ден!“, Глиндън – каза Нико, приближавайки се към художника с бедняшко облекло, със скъсана шапка на главата, с ръце, пъхнати в джобовете, и с брада, която не беше бръсната цяла седмица – аз не мога да ти кажа „Добър ден!“, защото докато живее тиранинът, всеки ден слънцето пръска с лъчите си над Франция само проклятие. – Така е, но какво? Посяхме вятър, сега ще пожънем буря. – И все пак се замислѝ – каза Нико, който като че ли не чу отговора – странно е, като си помисли човек, че и палачът е простосмъртен като жертвите си, че животът му виси само на една тънка нишка, че между кожата и сърцето му има едно малко разстояние. С една дума – един удар е достатъчен, за да освободи Франция и да изкупи човечеството. Глиндън го изгледа с нехаен и презрителен поглед и не каза нищо. – Много пъти – продължи Нико – аз съм се оглеждал да намеря човека, роден за тази задача. И колкото пъти потърсех такъв, краката ми ме довеждаха до тук! – Не можаха ли да те отведат по-добре до Максимилиан Робеспиер? – каза Глиндън с иронична усмивка. – Не – отвърна Нико студено. – Не, защото аз съм от „подозрителните“. Аз не бих могъл да вляза сред онези, които се навъртат около него. Не мога да припаря и на стотина крачки до него без да бъда арестуван. Но ти – поне засега – няма от какво да се страхуваш. Чуй ме! – гласът му стана сериозен и изразителен – Чуй ме! На пръв поглед изглежда, че това е много опасно. Но всъщност опасност няма. Аз се срещах с Колло д’Ербуа и Бийо Варен. Те ще оставят невредим този, който нанесе удара. Народът ще ти се притече на помощ, Конвентът ще те поздрави като спасител, а ... – Стига, човече! Как смееш да свързваш името ми с убийство… Свободата никога не е признавала за свой защитник един убиец! Имаше нещо толкова смело и благородно в гласа на Глиндън, в лицето и маниерите му, когато казваше тези думи, че Нико изведнъж млъкна. Той разбра, че неправилно е преценил човека. – Не – каза Филида като вдигна глава. – Не, Вашият приятел има по-умен план. Той ще остави Вашите вълци да се изядат помежду си. Той е прав, но... – Ще бяга! – извика Нико. – Възможно ли е да се бяга! Как? Кога? По какъв начин? Цяла Франция е оградена с шпиони и стража! Да се бяга! Де да можеше! – Изглежда, че и ти искаш да избягаш от благословената революция? – Искам ли! О! – извика внезапно Нико, като падна на колене и прегърна краката на Глиндън – спаси ме заедно с теб! Моят живот е мъчение, всеки миг ме заплашва гилотината. Аз знам, часовете ми са преброени, знам, че тиранинът дебне момента, за да впише името ми в своите неумолими списъци. Знам, че и Рене Дюма – съдията, който никога не прощава – отдавна е решил смъртта ми. Глиндън, заради старото ни приятелство, в името на святото братство на изкуството, в името на английската честност и човещина, позволи ми да те придружа в бягството ти. – Щом искаш, нека бъде така. – Благодаря! През целия си живот ще ти бъда признателен. Но как ще уредим паспортите, дегизировката? –Познавам С. от Конвента, той има власт и е сребролюбив. „Нека ме презират, стига само да ми дават да ям.“ – казва той, когато го упрекнат за користолюбието му. – Е, добре? – С помощта на този дърт републиканец, който има достатъчно приятели в комитета, аз пoлучих средствата, които ми бяха необходими за бягството, купих ги. За почти нищо ще мога да се сдобия с паспорт и за теб… Имам достатъчно злато за всички. Тук Глиндън повика Нико в съседната стая, нахвърли му накратко и набързо начертания план и дегизирането, което трябваше да се предприеме съобразно с паспортите, и добави: – В замяна на услугата, която ще ти направя, направи за мен нещо, която мисля, че е в твоя власт. Спомняш си Виола Пизани, нали? – Да, спомням си! Спомням си и възлюбения ѝ, на когото тя пристана. – И от когото сега избяга. – Наистина ли? Какво? Разбирам! Проклет новобранец! Но ти си щастлив човек, мили братко. – Млъкни, човече! С твоите вечни брътвежи за братство и добродетел, ти като че ли никога не можеш да повярваш в едно добро дело или благородна мисъл! Нико си прехапа устните и отвърна намръщено: – Опитът често ни разочарова. Хм! Каква услуга мога да ти направя по отношение на италианката? – Аз я убедих и ѝ помогнах да дойде тук в тоя град на примки и пропасти. Не мога да я оставя сам-сама сред толкова опасности, от които нито невинността, нито неизвестността ѝ могат да я опазят. Във вашата благословена република, един „добър“ и „несъмнителен“ гражданин, който пожелае некоя жена – девица или женена – е достатъчно само да кажа: „Бъди моя или ще те предам на властта!“ Накратко: Виола трябва да избяга заедно с нас. – Какво по-лесно от това? Нали сте изкарали паспорт и за нея? – Какво по-лесно от това ли? Какво е по-трудно? Тая Филида, да не я бях срещал никога, да не бях заробвал душата си за своите страсти! Любовта на една дива жена без възпитание, без принципи, Ви открива първо цял един рай, за да ви повлече накрая в пъкъла! Тя е ревнива като фуриите, тя не ще и да чува за компанията на жена. А ако види и красотата на Виола! Тръпки ме побиват като си помисля за това. Тя е способна на всичко в изблика на страстите. – Аха, знам какви са тези жени! Моята жена, Беатриче Сакини, която взех от Неапол след несполуката ми с Виола, се разведе с мен, когато парите ми започнаха да свършват, а сега, като любовница на един съдия, минава небрежно край мен на файтон, докато аз се влача по улиците. Чума да я удари! Но търпение, търпение! Такъв е жребият на добродетелния човек. Да бях само за един ден Робеспиер! – Престани с тези тиради – възкликна Глиндън нетърпеливо. И на въпроса: Какво ще ме посъветваш? – Остави Филида. – Да я оставя на собственото й невежество, да я изоставя без закрилата на нейния ум сред тия сатурналии на боя и сечта? Не! Аз някога съгреших пред нея. Но каквото и да става, въпреки всичките ѝ слабости, аз няма подло да изоставя една жена, която е поверила съдбата си на моята любов. Но вие я напуснахте в Марсилия. Така е. Но аз я оставих, след като я осигурих и тогава не вярвах, че любовта ѝ може да бъде толкова дълбока и вярна. Аз ѝ оставих злато и си помислих, че лесно ще се утеши. Но от тогава до сега ние изпитахме заедно ред премеждия! И да я изоставя сега сама сред тези опасности, които никога нямаше да я сполетят, ако не беше ми се доверила? Не, това е невъзможно! Но имам идея. Не можеш ли да кажеш, че имаш една сестра, роднина или благодетелка, на която искаш да услужиш? Не можем ли, докато напуснем Франция, да накараме Филида да вярва, че Виола е една жена, от която се интересуваш само ти и която само заради теб аз приемам да избяга заедно с нас? – Да, несъмнено добра идея! – Аз ще си дам вид, че отстъпвам пред желанието на Филида и се отказвам от идеята, която толкова я дразни, за да спася невинния обект на нейната дива ревност. Ти през това време ще склониш Филида да се застъпи пред мен да намеря средство за бягство и на ... – На една жена (тя знае, че нямам сестра), която ми е помогнала в моята неволя. Да, аз ще уредя тази работа, не бери грижа. Още една дума, какво стана със Занони? – Не ми говори за него. Не знам. – Той още ли обича това момиче? – Така поне изглежда. Тя му е жена, майка на детето му, което е заедно с нея. – Жена! Майка! Той я обича! Аха! А защо... – Не ме питай сега. Аз отивам да подготвя Виола за бягството. Ти през това време се върни при Филида. – А адреса на неаполитанката? Трябва да го знам – в случай, че Филида попита. - Улица М... №27. Сбогом! Глиндън си взе шапката и бързо излезе от къщи. Останал сам, Нико потъна в размисъл. – Охо, – промълви той на себе си – не мога ли да обърна цялата тази работа в моя полза? Не мога ли да ти отмъстя, Занони, както често съм се заклевал – чрез жена ти и детето ти. Не мога ли да се докопам до твоето злато, твоите паспорти и твоята Филида, горещ англичанино, който искаш да ме унижиш с гнусните си благодеяния и който ми хвърли милостинята си като на някой просяк? А Филида, аз я обичам. Златото ти – още повече! Кукли, аз държа вашите конци!46 Той тихо отиде в стаята, където Филида седеше с мрачни мисли, с намръщено чело и с бликнали сълзи в черните ѝ очи. Тя хвърли жаден поглед при отварянето на вратата и се извърна от безобразното лице на Нико с един рязък жест на разочарование. – Глиндън – каза художникът, като притегли един стол до Филида – ме остави да пооживя Вашата самотност, хубава италианко. Той не ревнува грозния Нико. Ха-ха! Нико силно те обичаше някога, когато се радваше на по-хубави дни. Но стига за миналите лудории. – Приятелят Ви значи, излезе? Къде отиде? Ах ти, гледаш настрани, колебаеш се, не смееш да ме погледнеш в очите! Говори! Аз те моля, заповядвам ти, говори! От какво се страхуваш? – Да се страхувам? Уви, да, страхувам се! – каза италианката и се сви в креслото си. Като помълча малко, тя отметна дългата си коса, която беше паднала в очите ѝ, изправи се рязко и тръгна из стаята с неравномерни крачки. Най-накрая застана срещу Нико, сложи ръка върху неговата, повлече го към една писалищна маса, отвори я, изтегли едно чекмедже, показа му златото, което се намираше в него и каза: – Ти си беден и обичаш парите. Вземи си колкото искаш, но не ме лъжи. Коя е жената, която приятелят ти посещава? И обича ли я той? Очите на Нико светнаха и ръцете му ту се разтваряха, ту пак се стискаха, разтваряха се и се стискаха конвулсивно, гледайки златото. Но като се възпротиви с мъка на тая съблазън, той каза с престорена тъга: – Мислиш ли, че можеш да ме подкупиш. И да можеш, не е със злато. Но какво от това, ако той обича некоя съперница? Какво, ако той ти изневерява? Какво, ако – уморен от твоята ревност – той планира в бягството си да те изостави? Като научиш, ще бъдеш ли по-щастлива? – Да! – възкликна италианката пламенно. – Да, защото ще бъде щастие да мразиш и да си отмъстиш! Ти не знаеш колко е сладка омразата за онези, които са обичали истински. – Но ще ми се закълнеш ли, че ако ти разкрия тайната, няма да ме издадеш и няма – като другите жени – да се отдадеш на сълзи и упреци, когато той се завърне. – Сълзи! Упреци! Отмъщението се крие зад усмивки! – Ти си славно създание! – рече Нико, почти с възхищение. – Още едно условие: твоят любовник смята да избяга със своята нова възлюбена и да те остави на собствената ти съдба. Ако аз ти докажа това и ти дам възможност да отмъстиш на твоята съперница, ще избягаш ли с мен? Аз те обичам и ще се оженя за теб! Очите на Филида пръскаха искри. Тя го погледна с неописуемо презрение и не каза нито дума. Нико почувства, че беше отишъл твърде далеч. И познавайки лошата страна на нашето естество, на което неговото собствено сърце и престъпното му ежедневие го бяха научили, той реши да предостави останалото на страстите на италианката, когато ги доведе до крайно напрежение. – Извини ме – каза той. Моята любов ме прави твърде смел. И все пак, само тая любов и симпатия към теб, измамена хубавице, може да ме накара да раня така жестоко със своите разкрития човека, когото съм приемал за брат. Мога ли да вярвам на клетвата ти, че ще скриеш всичко от Глиндън? – На клетвата, на гнева ми и на планинската ми кръв! – Добре! Сложи си шапката и пелерината и ме последвай! Когато Филида напусна стаята, очите на Нико пак се спряха на златото. То беше много, много повече, отколкото той се надяваше. И когато се загледа в чекмеджето и отвори и други шкафове, той видя един куп писма, написани с добре познатия почерк на Камил Демулен. Той взе и отвори пакета. Погледът му светна, когато видя някои изречения. – Това е предостатъчно, за да закара петдесет Глиндъновци на гилотината! – прошепна той и скри пакета в пазвата си. О, художнико! Жертво на Призрака! Блуждаещ гений! Виж двата най-опасни врага: лъжливият Идеал, който не признава никакъв Бог и лъжливата любов, която гори сред пламъка на страстите и не получава нито един проблясък от душата! Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|