Иван Вазов Под игото

кукумявка? - шъпнеше Стайка сърдито на Рада.

- Мълчи, мълчи - отговаряше й ниско Рада. Стайка се вслуша в разговора,

който се продължаваше, после пак пришъпна на Рада:

- Радо, тая църната има мустачета. Оти ги не фърга?

Рада се усмихна неволно.

- Мълчи, сестро.

Стайка първи път виждаше госпожа Хаджи Ровоама и не знаеше, че тя е леля

на господарката й. За да й отмъсти, тя скришом бе взела няколко кехлибарови

зърна от броеницата й, която се беше разсипала, и сега гледаше лукаво как

калугерицата ги диреше наоколо си. Най-после Стайка се изкикоти и дръпна Рада за

ръкава.

- За две кукурузени зрънчета как се мъчи Хаджи Врана.

- Хаджи Ровоама мари - поправи я ниско Рада.

Но Стайкината неприлична дума, за щастие, не бе забележена от другите: в

тоя миг всички се обръщаха към Стефчова, който се задаваше от града. Бившият зет

на Юрдана чорбаджи не беше тръгнал още за Гюмюрджина. Встъплението му в

длъжността беше се отсрочило поради избухналата размирица.

Когато дойде, зяпнаха в устата му. Той разправи разпалено днешния подвиг

на депутацията, в която бе участвувал. Тая депутация, начело с Юрдана

Диамандиев, беше изпращана днес да пресрещне Тосун бея, който идеше да нападне

града като разбунтувано място, и да изпроси помилване. Депутацията, подир много

мъка, беше успяла да спаси Бяла черкова от участта на Клисура, но с три тежки

условия. Първо: градът да брои тозчас хилядо лири на Тосун бея, за да умири

сганта, на която бе обещал плячка Бяла черкова и да я отпрати; второ: да се

предаде всичкото остало оръжие, до чекийка, и третьо: да даде в ръцете на

властта всеки подозрителен човек. Тая пълна капитулация, която не спаси Батак от

Мехмеда Тъмрашлият, спаси Бяла черкова. Тосун бей влезе само с част от ордата си

в града, за да приеме оръжието. Прочее, Юрдан чорбаджи, и отчасти Стефчов сега

бяха спасители на града. Като разправяше със самодоволствие и гордост тия

работи, Стефчов от време на време хвърляше злобни погледи на Рада, която се не

обръщаше към него. Но тя чувствуваше тегота страшна от присъствието на тоя

омразен човек... Безочливият тон на гласа му разстрояваше нервите й и всеки звук

негов зловещо се отзоваваше на сърцето й. Тя виждаше в него фаталният образ на

поразията, която е преследвала щастието й, и той й внушаваше непобедим страх и

омраза. "Боже мой, мислеше си тя, толкова хора, всичките добри хора загинаха или

гинат: само тоя човек живее и се радва. Сега той е на почет и пръв, дали защото

е толкова проклет и лош?"... Но внезапно тя неволно се обърна към

Стефчова с оживлен поглед, защото той говореше сега за Бойча, и това, което

говореше за Бойча, беше като никой път твърде радостно.

- Та жив ли бил тоя поразеник? - обади се в недоумение госпожа Хаджи

Ровоама.

- Жив, избягал в планината - обясни Стефчов. - Но сега жив ли е - не

знам. Може сега да го кълват орлите някъде.

Рада натисна сърцето си от болезнено вълнение.

- Аз ви казвам, че графът е жив, графът не умира... - обади се Хаджи

Смион. - Той толкова пъти умира и все излазя жив... Аз не вярвам... Аз когато

бях в Молдовата, всеки казваше, че Янкулеску хайдутинът бил умрял, и вестниците

писаха... Рекохме бог да го прости, кога един път при Търгу Нямцу срещам го, той

същият, жив, да го порази господ... "Буна диминяца, домнуле Янкулеску", казвам

му... А той ми взема часовника само - за едно "доброутро". Искам да кажа, че не

ме уби... Та думата ми беше, че разбойник не умира...

И Хаджи Смион смигна приятелски на Рада, с което искаше да й каже: ти

мен слушай, графът е жив.

- Давно само се не довлече тука тоя поразеник, ще запали и нас, както

Клисура...

- Само да има чест... Не може да се хване и "мечкаринът", та и нему да

се види работата, както на Кандовчето и на другите - каза Стефчов.

- Жално, но няма що, трябваше да се жертвуват малко души, за да се

спасят хиляда - каза един.

- То се знае, вагабонти, защо идат при нас?

- Защо идат? Дойдоха да се укрият - обади се кака Гинка живо.

Стефчов я изгледа учуден.

- Како Гино, та според тебе дядо Юрдан зле е направил?

- Добре е направил... хубаво правите вие с тата... Гаче сте чифути или

турци, а не българи... Я си помислете за какво и за кого отиват да мрат тия

хора?...- Лицето на кака Гинка пламна и очите й засвяткаха.

- Луда си мари, луда - изпъшка болната й майка

- На тия твои хора- отзова се Стефчов злъчно - на тия патриоти, според

тебе, като благоволят да ни посетят, трябва да поведем децата из училището, да

ги посрещнем с песни, да им отворим къщите си, да им сложим и по една баклава,

чунким други им правеха пексимет...

- Зная, зная - пресече го ядосано кака Гинка, - предайте ги на турците,

изколете ги, изтрепете ги, изпийте им кръвта като на вчерашните момчета...

Видяхте ли майката на Кандова как се тръшна насред пътя!... Ох, сестро мари, ох,

Лалке... Ох, боже, боже!... Боже, боже!

И кака Гинка се облегна до дънера на ореха и закри с кърпа очите си, из

които бликнаха порой сълзи. Тя заплака с глас. Тоя внезапен плач беше за

избитите вчера бунтовници; но присъствующите го взеха, че е за Лалка, името на

която се преплете в думите на кака Гинка. Рада се спусна просълзена да я

преговаря. Името на покойната смути сърцето на баба Юрданица и тя се разплака.

Тая скръб приведе Стефчова в бяс: той разбра, че те плачат за

бунтовниците.

Заптието, което подразбра за какво е разговорът, приближи се до Стефчова

и Хаджи Смиона и каза тихо:

- Чухте ли? В Манастирска река пак е бил слезнал някой клисурски комита.

- Как, кой ти каза? - попита сепнато Стефчов.

- Арабия, циганката, го видяла, като беряла смрадлика.

- Кога?

- Обадила ли е?

- Не знам.

- Трябва по-скоро да се каже - избъбра Стефчов, като си грабна феса от

тревата. - На косъм остана днес да ни вземат дяволите - ето ти сега друг

бербантин...

- Той е същият, разбрах се - каза Хаджи Смион ненадейно.

- Кой?-попита Стефчов.

- Графът... Нали казах, че е жив?

- Още по-хубаво: ще има пак салхана.

Хаджи Смион се стресна от собствените си думи, които каза, кой знае как,

без да иска сам. Той пребледня.

- Кириак, ти отиваш?

- Отивам.

- Що ти трябва бе, не закачай човечеца - каза Хаджи Смион умолително, -

ще се намери в Бяла черкова едно кьошенце да го скрием... За графа като бъде,

всеки го обича.

- Ти си луд, бай Хаджи! - извика Стефчов, като го изгледа с ненавистен

поглед. - Трябва да спасим Бяла черкова...

И без да каже сбогом на дружината, тръгна към града, като продължаваше

да приказва ниско със заптието, което го последва до края на оградата.

Хаджи Смион стоеше като гръмнат.

Повечето от дружината даже не забележи внезапното тръгване на Стефчова:

всички сега бяха заняти да преговарят разтъжената баба Юрданица.

- Чорбаджийке, хай приберете се в градината, че нашите османлии почнаха

да се мяркат из бостанята - каза заптието, като се приближи насам и си взема

пушката, за да иде при Стефчова, който го възчакваше.

Баба Юрданица стана да влезе в градината. Кака Гинка я хвана под мишница

и я поведе. И другите ги последваха. Най-подир вървяха Рада и Стайка. Стайка

силно стискаше за ръката другарката си и й казваше:

- Радо, даскало е жив, чу ли?

Но Рада не отговаряше, потопена в нова мъка. Защото едно предчувствие й

каза, че тая нова жертва на клисурската катастрофа, която се е спуснала днес от

Балкана и която Стефчов отиваше тъй храбро да предаде, не беше й чужда, че тя

може да бъде същия т о й, и сърцето й се свиваше от неизразима тревога и страх.

- Ха, оти тича това босо девойче? - каза Стайка, като се спря и посочи

едно момиче, което идеше тичешката през ливадата.

Тя беше Марийка. Угриженото дете се връщаше назад, след като няколко

часа напразно беше се блъскало де разбере къде е доктор Соколов. Сега тя с

радост видя Рада, едничкия близък човек на Бойча, който може да й помогне. При

всичко, че помнеше Бойчовите поръчки, Марийка чувствуваше, че Рада не е опасна,

че бачо й Бойчо забрави да я насочи и към кака й Радка и че ней можеше да й

разправи повече.

Рада я посрещна.

- Ела, ела, Марийке, какво правиш? Момичето се спря при нея, озърна се

боязливо и попита:

- Како Радке, знайш ли къде е докторът?

- Соколов ли, Марийке? Не зная... Болен ли е някой?

Марийка се заекна смутено.

- Не, како Радке, прати ме... бачо... Бой...

Марийка прекъсна думите си уплашено... Но Рада разбра... Тя прималя и се

озърна плахо. В същия миг Стефчов се зададе, като впиваше ястребови очи в

Марийка. Той беше я забележил и се повръщаше за нея.

- Момиче, какво държиш в ръката? - попита той.

Марийка побледня. Тя се дръпна гузно и скри ръката си отдире.

- Дай тая книжка, момиче, да я видим! - каза той и пристъпи към нея.

Момичето изпищя като диво и фукна през ливадата къде гьола.

Тъмно подозрение се изхлупи в Стефчовата глава. Той разбра, че някаква

важна тайна съдържаше записката, с която бягаше уплашеното момиче. Той го позна,

че е дядовото Стояново... Защо диреше то Рада и от кого носеше то писмо за нея в

такъв един час? Дали не е от Огнянова? Дали той не е слезналият от Балкана

бунтовник? При тая мисъл лицето му светна от зловеща радост и той спогна

Марийка.

при гьола, върна се назад да бяга към друга посока. Така тя сама идеше в ръцете

на Стефчова, който я пресрещаше тичешката.

Марийка видя новата опасност, тя изпищя пак, като че просеше помощ

против жестокия си гонител... - Стайка, в голямо недоумение, гледаше това, което

ставаше пред очите й. Тя не можеше да проникне както трябваше толкоз на Стефчова

книжката; но от лицето на Рада тя разбра, че тая книжка не бива да пада в ръцете

на тоя човек. Един път съвестта й осветлена, тя духна като лека кошута през

ливадата, застигна Стефчова, дръпна го за сетрето, за да го задържи и да даде

време на момичето да избегне.

Стефчов се извърна и изгледа селянката. Той не можеше да повярва очите

си на такава дързост.

- Чичо, оти гониш девойчето? - попита сърдито Стайка, като го не пущаше.

- Пусни ме мари, свиньо! - изкрещя презрително Стефчов и се откъсна от

нея. -Ах! Селачанко, тебе те праща оная. Знам, знам... Коста, Коста бре, хвани я

- викна яката той към Юрдановото биволарче, което се беше разбудило от писъка на

Марийка.

То й пресече пътя. Бедното момиче се спря замаяно пред новия гонител, па

удари назад като загащена сърна и се завря между биволите, като да дири от тях

помощ против човеците.

Стайка, у която дивата природа се разбуди, поиска да се хвърли над

Стефчова и биволарчето - те пред нея стояха като кокошки пред орлица, - но

остана на мястото си вкаменена: Рада отчаяно й махаше да се върне назад.

Замаяната селянка не смя вече да пристъпи на помощ на Марийка. Тя с

разкъсано сърце гледаше как полуживото от страх дете се тръшна на тревата при

биволите и там примря. От страшната нощ във воденицата Марийка придоби болест -

истерически да припада, колчем се уплаши. Правият бивол наклони огромната си

глава над неподвижното момиче, подуши го кротко и състрадателно по лицето и пак

си вдигна влажния нос, като преживяше спокойно и гледаше безстрастно с големите

си сини очи.

Стефчов бързо разкопча недозакопчаната пазва на Марийка и бръкна да дири

записката, защото той видя, че там я увря момичето, като бягаше. Но не намери

нищо. Дириха под нея и около нея, но писъмцето пзчезна, гаче потъна в ямата.

Стефчов се озърна яростно.

- Мигар пък тоя да го е лапнал? - каза той и погледна строго бивола.

Голю като че разбра, че го подозират в кражба, отвори си широко

запенените уста, из които висяха само гвачени лигави тревици.

Стефчов остана замаян. Той не можеше да си обясни къде се дяна късчето

кннжка.

- Без друго тая мръсница - каза той - ще да е изпуснала пусулката из

Марийка скоро дойде на себе си. Първото й движение беше да бръкне в

пазвата си. Па изплака уплашена, като не намери там нищо.

Тя стана и с хленчене си отиде нататък.

Стефчов и биволарчето дълго търсиха. Най-после Стефчов тръгна бързешката

към града. Вероятно той намерн записката. Като мина край Рада, той продума със

зверскн поглед:

- На върлина ше му видим днес главата набучена!

Рада, разбита от безпокойствие, остана като приковапа на мястото си.

Стайка стоеше изправена пред биволите. Тя делеше страхуванията на Рада, но не

можеше да се иачуди защо я не остави да отвори път на Марийка. Тя гледаше още

разлютена към посоката, дето се изгуби Стефчов, като милваше несъзнателно Голя

по къдрото къносано чело.

Голю подуши ръката на непознатата милувачка, мръдна и премести предния

си крак.

- Радо! Ето ти книжлето! - извика селянката, като дигаше от земята

приплесканото билетче.

Действително Голю беше настъпил изпуснатото билетче, когато душеше

примрялата Марийка.

Рада грабна билета, раздипли го с трепетна ръка и хвърли поглед вътре.

- От Бойча! - нзвнка тя.

Тя се хвана за гърднте, примряла от вълнение.

Бнлетчето съдържаше само два реда:

"Слезнах от Балкана. Донеси или прати дрехи и сведения. По-скоро."

Билетчето не носеше подпис.

Рада го прочете още дваж, триж и тогава съгледа с трепет, че тия думи

бяха написани на бялата половинка на самото онова писмо, което тя бе изпратила

по Боримечката до Бойча в ония ужасни часове. С това късче беше отдрано и името

й: Р а д а, написано с молив. Сълзи обляха бузите й.

- Какво пее книжката, Радо? - попита Стайка.

- Жив, жив, сестро - изговори задъхана Рада.

Стайка се изсмя от щастие.

- Даскало жив, Радо! Я нали ти казах, че църната оная не знаеше, а па

бъбреше за даскало?...

- Жив Бойчо, сестро, жив, кажи на кака Гинка, че ми прилоше, та си

отидох... За книжката не казвай нищо.

И тя се запъти към бостаните.
ЛЮБОВ - ГЕРОИЗЪМ

Преди всичко девойката имаше нужда да си сбере свободно мислите и вземе

бързо решение. Тя се заслони зад един ближен дърволяк, който я криеше от

погледите, и хвана напрегнато да размишлява върху положението. А то беше

критическо. Бойчовият живот висеше на косъм, той не подозираше нищо - непременно

Бойчо е бил оня, когото е видяла циганката. Да, да, той; трябваше, прочее,

по-скоро да му се извести за опасността и да му се даде средство да се спаси. За

нея, за една мома, това не беше лесна задача: кърът беше пуст сега и кръстосван

само от едни башибозуци, които се скитаха там за обир... Тя настръхна при

мисълта, че може да срещне тия свирепи същества. Но тя се не бои от нищо, когато

работата е за Бойча... Любовта й ще бравира всичките жестокости на съдбата и на

човеците... Да, тя ще тръгне тозчас... Но той просеше и дрехи, разбира се,

обикновени дрехи на мирен човек, за да не възбуди подозрителността... Предрешен,

той можеше да слезе и в Бяла черкова. Това я затрудни. Де да дири сега дрехи и

кой ще се изложи на явна опасност да даде свои, и кога да дири тия дрехи, когато

всяка минута е драгоценна? После я удари друга мисъл, която трябваше най-напред

да й дойде в главата: де се крие Огнянов? В билетчето не пише. Вероятно, той от

предпазване е поверил на Марийка тая тайна, за да я съобщи устно на Соколова...

А Марийка вече отиде... Как не й щукна на ума одеве да я пита дека е Бойчо?

Слава богу, че тя узна поне, че е в Манастирския дол - от заптието.

Манастирският дол е голям, но тя ще го разтършува цял и ще найде Бойча - уви,

неприятелите му няма да губят толкова време, те знаят точно де чака отговора на

писмото си... Но тя ще го намери, ще ги превари, много ще ги превари, защото ще

бъде крилата... Едно е само невъзможно за нея: дрехи! А той дрехи иска преди

всичко!... Боже, боже... А времето тъй бързо върви... А тя няма с кого да се

посъветва.

Всички тия мисли и съображения минаха през ума й за един миг със

светкавична бързина. Тя реши да остави заслона си и да бърза към Манастирския

дол. Но по-напред погледна внимателно през клоните на шубръката, към градината.

Тя забележи пред вратата й един човек с голям фес, във френски дрехи от сив

шаяк. Тя го взе най-напред за Стефчова, но не, този беше къс и другояче на

вид... Тя позна Колча слепият. Сърцето й трепна от неволна радост, макар че

Колчо, като сляп човек, малко можеше да й бъде полезен в такава работа. Но тя

поне имаше с кого да се разговори. Сам бог пращаше Колча тука.

Но тя уплашена видя, че Колчо стъпваше вече на прага на портата, той

влазяше в градината.

Тя извика високо:

- Бай Колчо, бай Колчо, чакай! - И тя се стрелна към него.

Колчо чу вика и се спря. В един миг Рада беше при него.

- Бай Колчо!

- Радке! Тебе търсех - каза слепецът. Па като се приближи до нея,

пошушна й: - Бойчо бил жив!

- Жив, жив, бай Колчо - пое запъхтяна Рада.

- Той бил в планината - допълни Колчо.

- Не, Колчо, Бойчо бил слязъл в Манастирската река.

Колчовото лице се развълнува.

- Що думаш, Радке?

- Там, там, бай Колчо, той е сега там... аз приех писмо от него... Иска

дрехи, трябват му дрехи, бай Колчо... Него са го обадили на турците, видели го

цигани... Но аз ще припкам да му обадя... Той ще бяга... Няма да го хванат, но

Бойча ще го познаят навсякъде, че е от бунта, защото дрехи му трябват... Боже,

боже... а време не остая...

Додето Рада така на прекъслеци и с плачевен тон изливаше страхуванията

си, Колчо намери вече един изход.

- Дрехи има, Радке - каза той.

- Ах, бай Колчо, кажи!... Дека ще вземем дрехи?

- Тук наблизко, в една приятелска къща...

- Бай Колчо, само по-скоричко...

- Почакай тука една минута.

И Колчо тичешката се върна назад.

Рада заслонена под стряхата чакаше нетърпеливо. Минаха едва ли не две

минути, но ней се сториха цели часове. При другото, притуряше се страхът - да не

би някой да излезе из градината и да я види тук самичка и в толкова разстроено

състояние...

Тя пъшкаше от мъчение.

В тоя миг зададе се едно момиченце с вързоп в ръка.

Слепецът беше турил там един фес, едно дълго сетре и панталони, от сив

шаяк. Тия неща преди две-три минути бяха на него отгоре.

Добрата му душа беше предвидяла още две работи, които Рада в смущението

си бе забравила: там беше прибавена и една пита хляб и стотина гроша, турени в

един от джобовете.

Но Рада нито погледна във вързопа: тя го пое от момичето и тиришката се

запъти на север, през бостаните.

- Боже мой, боже мой - казваше си тя горчиво,- той не иска да ме види

вече! Какво му съм сгрешила?... А аз го обичам...

Както казахме, кърът беше пуст - от българите никой не смееше да излезе

по-нататък от града: само едни башибозуци се мяркаха там... А за една девойка,

още сама, опасността беше още по-грозна и страшна.

Но Рада нито мисли за това.

Великата любов има само едно велико мерило: самопожертвуванието.

Скрит в пустата воденица, Огнянов чакаше появяването на някой приятел

или поне на самата Марийка.

Тая зарязана и полусрутена воденица стоеше усамотена на най-горния край

на дола, недалеко от гърмещия скок, и от нея нататък нямаше вече друга сграда.

В стените зееха големи отвори - местата на бивши прозорци и врати, а

една част от покрива беше отнесена от ветрища.

Порутените места в стените служеха Огнянову за прозорци, из които поглеждаше на

пътеката, що върви надлъж по реката до самия скок, па се изкачва надясно по яра,

въз планината.

Дълго време той чака нетърпелив и безпокоен; часовете преминуваха и

денят преваляваше, но долът, додето можеше да се види оттук, остаяше пуст.

Огнянов се намираше в голямо недоумение.

Страшната неизвестност нарастваше всеки миг за него и се преобръщаше в

неизразимо безпокойство.

Той се трудеше да отгадае причината на това бавене. Най-лошото обаче,

което предполагаше, беше, че Марийка не е успяла да намери доктора или

Бързобегунека, може би принудени да се крият. Той нито подозираше ужасната

опасност, която всяка минута можеше да донесе за него. Той не можеше да знае, че

неговото присъствие тука е известно вече и на приятели, и на зложелатели, че

съдбата му зависеше от разрешението на тоя въпрос: кой ще да превари - враговете

или своите.

По едно време из пътеката се подаде едно лице, което смути Огнянова.

Един турчин.

Той беше едър, висок, със зелена чалма на глава, със силяхлък, из който

стърчеше и един дълъг ятаган, и с биргьотлии гащи. И една вулия през гърба.

Вероятно един от ония турци, за които му говори Марийка.

Един башибозук.

Какво диреше той тука?

Огнянов извади револвера си и наблюдаваше. Башибозукът следваше да върви

нагоре, с твърде едри крачки.

Той дойде успоредно на пустата воденица, на едно разстояние от петдесет

разкрача, но не се извърна и отмина нататък.

Огнянов беше смаян. Но той бе осъден сега на пълно бездействие и

неподвижност.

Оставаше му само едно: да наглежда и да чака.

Турчинът вървеше нагоре.

Той премина реката по камъните, нагази из дивия буен буренак, що се

зеленееше в самото подножие на яра, па се спря.

Огнянов забележи, че той се спря тъкмо там, отдето почваше пътеката,

която води за планината.

Огнянов пребледня.

Тая пътека беше едничката, по която би могъл да избегне в Балкана, ако

станеше нужда. Ужасните надвиснали ярове не бяха достъпни отдругаде. Огнянов

изтръпна. Дали не беше това едно пресичане пътя му? Не идеха ли след тогова и

други още?

Веднага турчинът свали чалмата си, за да й запаше края, който се бе

развил.

на Огнянова.

И той видя сега едно младежко хубаво лице, с широко открито бяло чело,

увенчавано от буйна руса коса, която запада на къдрици въз него.

Огнянов извика неволно от удивление, па се изправи на прозореца, тури

два пръста в устата си и изсвири.

Пронизителният писък се разнесе из дола и се повтори от ековете на

канарите.

Башибозукът втренчи очи във воденицата, отдето излезе гласът, и като

видя начелните махання на Огнянова, спусна се стремително насам. Той беше

Соколов.

Двамата приятели се прегърнаха горещо.

- Бойчо, Бойчо, жив ли си, брате, що чиниш тука? - викаше Соколов,

покъртен до сълзи..

- Ами и ти, докторе, в тоя каяфет!

- Какво правиш тука, брате! Кога дойде?