Иван Вазов Под игото

- Нощеска... Що се тъй забави?

- Аз? - попита Соколов в недоумение.

- Марийка късно ли те намери?

- Коя Марийка?

- Как? Не намира ли те тя? - извика Огнянов смаян. - Аз я пратих до тебе

с писмо тая заран...

- Не ме е намерил никой, та и не можеше да ме намери - отговори

Соколов.

- Ами защо си тука? За кого идеш?

- Аз? Бягам.

- Бягаш, докторе?

- Да, познай по дрехите ми.

- И ти тъй излезе из Бяла черкова?

- Нощес излязох из Бяла черкова и се крих досега в Хамбаревата

воденица...

- Как, ние сме били един до други и не сме знаяли! Чудно, чудно!... А де

се дяна Марийка?... - каза Огнянов, у когото се пробуди изново безпокойството. -

А сега за къде отиваш?

-За планината, чаках досега, доде ми донесат тескерето и пари. Но сега -

няма да се делим... Живот и смърт - заедно... Ах, Бойчо, Бойчо, братко мой,

какви ужасни нещастия дочака отечеството, кой мислеше това!

- Седни, седни, долу ще приказваме
ИСТОРИЯТА НА ЕДИН НЕВЪСТАНАЛ ГРАД

Сгушени в ъгъла, двамата души се осветлиха един друг върху онова, което

бе се случило в Клисура и в Бяла черкова от девет деня насам. От Соколовите

думи, или по-право отчет, всичко стана ясно за Огнянова сега и той намираше

отгатката на енигмата... Бяла черкова, действително, не била въстанала - тозчас

подир Клисура. Тя не въстанала, както всичките други села и градове, еднакво

като нея, или още по-добре, приготвени за въстание. Преждевременното му

избухване погубило всичко... При първото известие за клисурското движение

комитетът се разделил на две мнения: едното било да се бранят само от нападение,

като му не дават повод, а в случай, че им дойде отвън подкрепителна чета - да

въстанат; другото било да се развие знамето тозчас, да бъде, що бъде. Имало и

трето мнение и то било общото - да се капитулира. Заключили, с измама, в избата

на поп Ставря най-разпалените членове на комитета, когато той решавал да се

развие знамето, именно: Доктора, Попова и Редактора, и пратили депутация, начело

с Юрдана чорбаджи, в К. да изяви покорство и верноподанически чувства от страна

на Бяла черкова и да проси защита.

Правителството, само смутено, приело с радост заявлението и пратило в

Бяла черкова петдесет башибозука да оберат оръжието и да останат да пазят града.

Скоро сред двора на конака се издигнала камара от пушки, пищови и ятагани. Като

издигнала тоя гръмоотвод над себе си - капитулацията, - Бяла черкова била

спасена. Тя дала само една жертва: Марка Иванов. Той бил окован и откаран пеша в

Пловдив, за черешата... Кой го издал - неизвестно. Пет дни след това, вчера,

едно знаме се появило на Балкана, и тълкувания, и мълви, и надежди! Духовете се

развълнували, разнесло се глас, че няколко хиляди въстаници идат от Балкана на

помощ на Бяла черкова... Тая военна сила се предвождала от руски и сръбски

офицери... Никой не знаел положително отде иде тая ненадейна помощ, тя падала

като от небето... Каблешков толкова пъти беше говорил за някаква тайнствена

армия, готова да прилети в уречения час, щото и най-маловерните хванали да

вярват. Всички поглеждали радостно към знамето, към върха на Балкана... На някои

се сторило даже, че видят по гърба на планината хора с пушки изправени - взимали

храсталака за войска. Други, с по-остро зрение, различавали московците по

големите им рунтави. калпаци. Тогава дошъл поп Ставри, та отключил избата и им

казал:

- Грехота е, чада, да ви държим вече под ключ... Мичо право имал: елате

Тримата затворници изхвръкнали из вратнята. След половина час,

последвани от двайсетина кундураджии, превзели конака, заедно с бея, оръжието и

властта! В града възторг. Бяла черкова въстава! Левското знаме, ушито от Рада,

било развяно насред мегдана. Но в същия час едно ужасно известие поразило

всички: говедарят тиришката се спуснал от планината и явил, че никого нямало в

Балкана. А Тосун бей тръгвал вече за Бяла черкова, за да я разсипе! В тая съща

минута едно друго известие удвоило настръхването. Трима клисурски въстаници били

слезли от планината и се скрили в училището, на горния край на града. Те били

Кандов, ранен в ръката, и двама клисурци още. Бабата-шътачка ги приела, скрила

ги на потона на училището, дала им хляб, защото от два деня само с треви се били

хранили; после, по тяхна поръчка, обадили на Бързобегунека, който им донесъл

дрехи, фесове и тютюн. Още неизпушили едно цигаро, видели из резките на

стряхата, че училището го заграждат отвсякъде турци. В това време и Бързобегунек

се намирал на потона. Нямало надежда за избягване. Турците хванали да гърмят

извътре от двора, през прозорците, в потона. Ранили и двете клисурчета. Тогава

те се смъкнали долу и се предали. Съсекли ги на мястото. Бързобегунек скокнал и

два пъти гръмнал и наранил едного, но тозчас и той паднал от десетина куршума.

Заклали го... Само Кандов не слазял. Всички мерили с пушки към отзева на потона,

отдето трябвало да се покаже. Но той се не показвал. Ненадейно прогнилият потон

се продънил и Кандов паднал на чардака. Той се изправил, опрял се до преградата

на чардака, кръстосал ръце и извикал:

- Готов съм, удряйте!

Турците го мислили, че е началникът и че се предава: той говорил по

български. Те чакали.

- Варвари! Стреляйте! Българи още ще останат! - викнал пак.

Сега разбрали.

Като отговор изпращели трийсетина пушки изведнъж въз тоя близък нишан.

Но ни една го не закачила. Той тьртил по чардака, слезнал през стълбите и ударил

през двора към черквата, към която бил отворен пътят. Пушките пукали, но нищо.

Току-що стъпил на прага, два куршума ударили Кандова и той паднал вътре в

черквата... Заклали го и него... Оттам се спуснали да дирят доктора. При

башибозуците и много граждани се присъединили. Трябвало да го хванат жив или

мъртъв, та така да отърват града от страшния гняв на Тосун бея. Докторът

трябвало да падне жертва изкупителна. По мръкнало уплашеният стопанин на къщата,

дето се криел, му дава пътя... На улицата Соколов бил зарнат от потерята, тя

уловила дирите му. Обаче успял да вземе преднина над гонителите си... Като

припкал из дългата Мюхлюзова улица, той побутвал пътем портите, за да се пъхне в

някоя, но ни една не стояла отметната и той продължавал да бяга; на мегдана

сторило му се, че от една - потерята станала на две, защото отпреде десетина

души му препречили пътя. Той тогава ударил наляво и възвил назад из друга улица;

гонителите му завчас изгубили дирите му, той можал няколко секунди да се спре и

да си поеме душата. Но опасността не намалявала. Потерята нямало да се забави и

в тая улица да налети и ако не тука - Другаде щяла да го застигне или удари с

куршум благодарение на виделата звездна нощ. Да се опита да излезе на края било

безразсъдно; всички изходи на града се пазели от стража. Едно спасение му

остаяло: да се скрие в някоя къща приятелска. За щастие, той се сетил, че

наблизко била къщата на поп Димча. Той се затекъл до нея и хлопнал вратнята й.

Вратнята се отворила. Посрещнал го поп Димчо, член на комитета.

- Попе, скрий ме! - казал докторът.

- Не може, не може, докторе! Видели са те, че влазяш тука, лошо е и за

мене - изшушнал му попът, като деликатно го тикал из вратнята...

Смаяният Соколов усетил, действително, приближаването на потерята, която

се задала от срещната улица, и той слепешката ударил нататък и се втурнал в една

сляпа улица, в дъното на която живееше негов сродник. Той бутнал вратата и

попросил гостоприемство.

Бай Нечо тозчас съобразил важността на положението.

- Луд ли си, докторе, да ме запалиш? Ти знаеш, че аз имам жена и деца! -

И с тия думи той му хванал ръката и му отворил портата.

Докторът побързал да излезе из тоя безизходен път и уловил Петканчовата

улица. Злата му съдба го довела към ония, от които бягал. Соколов фукнал пред

гонителите си.

- Ако се не спреш, ще гърмим! Чакай, докторе! - викал му отзад един от

пандурите.

Истина, Соколов се спрял, но не там, дето му предлагал усърдният

българин-пандурин, а по-нататък, пред Сарафовата вратня. Соколов като домашен

доктор на Сарафова и приятел още, решил да опита щастието си и напосока почукал.

- Кой чука? - попитал Сарафов. Докторът се обадил.

Вместо да отвори вратнята, бежанецът чул, че Сарафов хлопнал и къщната

врата и се не чул вече.

- Какъв позор, боже мой - изпъшка болезнено Огнянов.

- Сега в града е паника, брате; издайства и подлости... Бяла черкова не

е оная - избъбра мрачно Соколов.

Огнянов въздъхна дълбоко.

- Издайства и подлости, казваш?...Те са изчадията на всяка нещастна

революция... Те следват подир нея като вълците и гаргите подир бойните полета.

- А кой е бил побил знамето навръх бърдото? То беше червена кърпа на

прът.

- Не зная.

- От турците.

Огнянов го погледна недоверчиво.

- От турците, да - продължи докторът; - защото то се видя вчера, когато

и Тосун бей е тръгнал от Клисура, за да нападне Бяла черкова с намерение да я

разсипе. Чуваше се, че още на отиване за Клисура той се заканил да направи това.

Трябвало му е само причина. Със същата коварна цел, види се, е бил разпръснат и

слухът за многочислена помощ, която ни идела. А то идел Тосунът.

- Значи,той трябва да е днес в Бяла черкова?

- Да.

- Нещастия не - подлости стават - отговори докторът; - человекът, който

бях пращал днес до града, ми каза, че Тосун бей помилвал Бяла черкова, щом му

пратила тържествено депутация да го посрещне. Същият видял, като минал край

конака, че на двора му стояла цяла грамада с оръжия, донесени от самите

белочерковчани... Там бил и черешовият топ... Клетият бай Марко, него най-много

жаля...

Огнянов въздъхна.

предателство... Както и Кандов - прибави Соколов.

- А кой обадил Кандова и другарите му? - попита Огнянов. И челото му се

покри с дълбоки бразди.

- Как, аз забравих да ти кажа: предаде ги Юрдан Диамандиев... Глупавата

бабичка отишла, та обадила скришом и на попа, а попът обадил на Юрдана. Сам той

ревял отдолу, от мегдана на башибозуците: "Удряйте! Какво се маете? Разбойници

не приемаме в града си, царски душмани не щем!"

- Боже, боже! Бедният Кандов, герой го видях на клисурската позиция и

герой умрял тука... Как страшно бях потресен от вида му!... А ти как се отърва

най-после?

- Скриха ме в една къща... Де мислиш, Бойчо?

- У някой приятел пак, разбира се - не у чорбаджи Юрдана.

- Приятелите и съзаклетниците ме изпъдиха безобразие, както ти разправих

- отговори докторът злъчно, - всички ми хлопнаха вратите си.

- Но кой тогава?... Продължавай по-добре.

- Добре - захвана докторът; - потерята наближаваше отдире ми, аз бях

дошъл къде края. Тогава едно отчаяно решение ми дойде - да се опитам да мина

помежду куршумите на стражата и да уловя широкия кър, та и само тоя шанс ми

остаяше за спасение, между двата огъня... Кога дойдох на трийсетина разкрача от

Велчовия двор, дето стражата вардеше пусия, при един стобор, една вратня се

поотвори... Аз чух скърцането и се спрях... Погледнах пред себе си: тогава

познах, че се намирам пред вратнята на Милка Тодоричкина. На прага стоеше самата

девойка. Аз приближих и й казах: "Милке, гони ме потеря, можеш ли ме укри?"

"Влезте, господин докторе" - отговори тя и аз влязох. Една минута след това

потерята тиришката мина край вратнята и отиде нататък.

- И тя те спаси? - извика Огнянов.

- Да, Бойчо, Милка, една блудница!... Провидението тоя път прие образа

на Милка Тодоричкина, на пропадналата, на отхвърлената, на позорната Милка

Тодоричкина... Бедната! Та тя и няма за какво да се бои, какво да губи, какво да

жали...

- Все едно, висок героизъм у тая блудница, сред толкова благоразумни

само доблестта е могла да намери убежище!

- Сега трябва да ме дирят пак под листо в Бяла черкова... нека ме

хванат!

- За Влашко, разбира се.

- Да, и аз за там бях тръгнал, но знамето ме накара да сляза от

планината.

- Както и мене - да отивам към нея... Но ти с тая дреха?... Па нямаш и

шапка?

трябва. Чудно, къде се още бави...

- Сега няма нужда - каза докторът,- като се стъмни, ще минем в

Хамбаревата воденица и бай Лилко всичко ще ти намери. Аз, по щастие, нося и

друго едно старо тескере... то ще бъде за тебе... Имаме и храна във вулията...

- Отлично. Но аз идех тук не с тая цел, да бягам пак.... Аз мислех да

заваря въстание.

- А то излезе каша... - отзова се докторът ядосано... - Само се

обрашневяхме, колкото да опропастим града...

- Имате ли някакви известия от другите места?.... - Тъмни слухове само:

навсякъде все тая поразия... Въстанието не можа да се разпространи... и само

катастрофи... Ти повече трябва да знаеш...

- Да, видях ги от планината пожарите, как светеха на двайсет места -

каза Огнянов...

- Не бил, брате, узрял народът за такова нещо!... Измамихме се страшно -

каза докторът... - Ужасни жертви дава България сега, и напразно...

- Че се измамихме, измамихме се... Но революцията трябваше да стане и

жертвите трябваше да станат... Аз даже бих желал да бъдат още по-големи и

по-ужасающи. Ние не можем със силата си да разбием Турция, но можем да спечелим

симпатията на света поне чрез грозните си нещастия, чрез мъченичеството си и

кървавите реки, които изтичат из тялото на България... Това е все знак за

съществувание: мъртвият никой го не мисли - само живият има право на живот. Ако

европейските правителства не се застъпят за нас, те не заслужават да се нарекат

християнски и цивилизовани!... Все едно, и да не стане нищо, ние няма защо да се

каем... Ние изпълнихме една човешка длъжност: опитахме се да спечелим свободата

си с кръв - не успяхме... Това е жално, но не е стилно...Позор и престъпление ще

бъде само, ако скръстим вече ръце... ако плюем на идеала си, ако забравим кръвта

и пожарите, в които днес плува България...

- Огнянов - каза докторът след малко мълчание, - чини ми се, че само ние

мислим на тоя час това: България цяла сега ни проклина за нещастията си... Иди,

послушай: всеки сега дава право на Стефчова.
ВАЖНИ РАЗГОВОРИ

Пръв път Огнянов чуваше сега името на Стефчова. Челото му се намръщи.

- Как, още ли диша тая презряна твар?

- Презряна твар? - обърна се докторът; - Стефчов сега е най-умният,

най-предният, най-гордият. Не можах да му изпия кръвта... Знайш? Аз бях

приготвил Клеопатра за него... Той тържествува, заедно с Юрдана чорбаджи. Той

минува за спасителя на града... А нас като кучета ще ни избият, ако ни видят.

- Все равно, подла твар... Бедната Лалка, тя трябва да е много

нещастна..

- Как? Ти не знаеш ли? Лалка умря.

- Умря? Що думаш?

- Умря на осемнаести априлия - пришъпна докторът.

- Колко нещастия в късо време... Той я е убил, тоя подлец! - изкрещя

Огнянов.

И докторът му разказа със сълзи на очите причините на смъртта й.

Огнянов го хвана за ръката покъртен.

- Брате, ние еднакво сме нещастни.

Соколов го погледна въпросително.

- Лалка, любимото от тебе същество - пое Бойчо скръбно, - е в гроба;

друго едно същество, което аз обичам, също е в... гроба... изгубена е за мене.

- Не, твоя Рада е жива, в Бяла чер кова е! - извика живо докторът.

- Жива?... Жива, да, но е умряла за мене - Соколов го погледна учудено.

- Да, завсегда умряла - повтори Бойчо мрачно; - нещастният Кандов... бог

да го прости... Защо го преживях аз?...

Докторът изгледа втрещено Огнянова.

- Бойчо, ти да не си имал спречкване с Кандова в Клисура?

- До смърт!

- И за Рада?

Огнянов се навъси.

- Да не говорим сега за това.

- Та ти луд ли си, Бойчо? Да подозираш Рада? Това е възмутително!

- Възмутително? Аз я мислех самата невинност, брате, а какво излезе? -

изпъшка Огнянов. - Аз я вярвах, аз я любех, и как! И отечеството ми беше

по-светло тогава, и доверие имах повече в себе си. и куражът ми несъкрушим... И

какво поражение! Представи си... Доста е да ти кажа, че подир това, в Клисура се

бих не с надежда да победя неприятеля, но да умра от ударите му... Не ми говори.

- И Огнянов тъжно наведе глава надолу.

- Лъжеш се, Рада те е обичала вярно и те обича пак, само че е много

нещастна и оклеветена - от тебе първи! - каза докторът с негодувание.

Огнянов му хвърли укоризнен поглед.

- Докторе, за паметта на тоя бедни Кандов, престани да ми говориш вече

за тая скръбна работа.

- Именно, и паметта на Кандова искам да умия от твоето подозрение...

Недей мисли, че той е действувал подло... Истина, той беше се заплеснал в

Рада... Както го знаеш, той е мечтател и дяволски се увлича... Тая необяснима

страст го накара да напусне и обществото, и комитета... но тя нищо не измени в

чувствата на Рада; той никак не е я оскърбил с едно нечестно предложение... От

срамежливост тя ти не обадила, но тя се оплакала на Лалка от Кандовите

платонически задиряния... Добре, че се сетих, на чети писмото му, писано на 19

априлий, същия ден, когато я последвал за Клисура. Предаде ми го Недкович...

И Соколов извади из портфелчето си Кандовото писмо и го подаде Огнянову.

Бойчо го прегледа бързешката и по очите му блеснаха сълзи. Щастливо

изражение огря за миг лицето му.

- Благодаря, Соколов, твоите осветления свалиха от гърдите ми страшния

тежък товар. Ти поднови и просвети душата ми.

- Клетата Рада, как ще е щастлива, ако узнаеше това! Аз не успях да я

видя, но разбрах само, че тя е страшно отчаяна... види се, за тебе, като те е

мислила за убит, както и всички... Напиши й, прати й няколко думици, преди да

тръгнем, да я зарадваш горката.

- Как, да й пиша?

- Пиши й, човещината го изисква...

- Именно, човещината изисква да й не пиша, ами сам да стана да ида при

нея, да й падна на колене и да й искам прошка... Аз бях жесток към Рада до

подлост - извика Огнянов.

- Да, аз сам бих те съветвал да сториш това, но сега е невъзможно...

- Може да е невъзможно, но аз ще ида - каза Огнянов решително.

- Как, ще влазяш в Бяла черкова? - извика докторът смаян. - Това е цяло

безумие сега. Сега в Бяла черкова е огън... Там Юрдан и Стефчов са спасители...

Ти излагаш на вярна смърт живота си!

- Докторе, ти знаеш, че аз малко мисля за живота си, когато е работата

да остана честен човек. Цялата Тосунова орда не може ме възпря... Аз трябва да

прося извинение от тая страдалица, Рада, за моето свирепо поведение, което я бе

хвърлило в отчаяното решение да търси смърт в клисурските пожари...

Огнянов му разправи с две думи случката.

- Тогава, брате, не те задържам - каза трогнато докторът.

Огнянов помисли малко, па каза тихо:

- После и друго има: Рада е моя - аз се венчах на последното си тръгване

оттука с нея, венчах се... пред бога, и вместо пръстен клетви разменихме. Аз не

мога да я оставя - разбираш? - и един път ако стигна благополучно до Влашко, ще

я повикам да дели с мене бедност, голотия, страдания, от които състои животът на

емигрантина... О, тя ще дойде с радост да сподели съдбата ми, както тука я

споделяше... Тя е героиня в любовта си, докторе, и целия свят не давам за

нейното сърце...

По докторовото лице се четеше възхищение.

- Ще тръгна, като се свечери, и още тая нощ ще се върна тука. И уверявам

те: здрав и читав. Аз няма, не искам да умра, докторе, още, защото Рада е жива

за мене и България не е освободена!...

Докторът надничаше през дупката.

- Някой иде, Марийка! - каза той.

Огнянов устреми поглед също в дола.

- Не е Марийка. Марийка е по-дребна и със синьо облечена.

- Таз е в черно, носи вързоп.

- Рада! - извика Огнянов, като скокна.

И докторът скокна.

Огнянов се изправи цял на входа на воденицата и замаха с две ръце.

Рада, която от няколко време се луташе из камънаците да дири Бойча, сега

го видя. Тя се спусна към него и след един миг беше във воденицата.

- Радке!

бузите си.

Докторът присъствуваше, покъртен дълбоко, на тая сцена.

- Ами как си тука, Радке? - прибърза да попита Огнянов, като доби

самообладание над чувствителността си.

- Писъмцето ти за доктора го предаде мене Марийка... Ах, Бойчо, защо ме

измъчи? - казваше Рада, задяна от щастливи сълзи. - Ти не ми се сърдиш

вече?... Ти нямаше право да ми се сърдиш... Ти знаеш, че няма причини...

- Прости ме, пиле, прости ме! - и Бойчо й целуваше ръцете. - Току-що ми

откри Соколов заблуждението ми, то измъчи и мене страшно. Аз щях да сляза сам в

града, да те моля да ме простиш... за тая жестокост... Аз съм бил недостоен за

любовта на един ангел... Нали забравяш, Радке, нали прощаваш? - И Огнянов се

взираше с възхищение във влажните й очи, пълни с прилив от блаженство и любов

безконечна...

Но Рада изведнъж побеля като стена, оттегли се от Бойча и извика:

- Бягай, Бойчо! Аз забравих да ви кажа... Бягайте... Видели са те тука и

турците идат! По-скоро, бягайте в планината! - повтаряше Рада уплашена...

- Как? - извика Соколов, като че не вярваше ушите си.

- Видяла те циганка и обадила, преди аз още да видя Марийка... Като

идех, откъм лозята се спущаха сган башибозуци, па взеха и пътя за насам... Те за

тебе идат, Бойчо. Ах, боже, забравих тозчас да кажа... Цял час изгубих, доде те

дирех из дола... Другаде да се видим... Сега бягайте.

При всичкото му присъствие на духа, с което Огнянов се отличаваше в

минути критически, това страшно известие, прието в мига на най-блажена радост,

която му достави ненадейното виждане с девойката, сега още по-измиляла и

по-пленителна, осветлена от героизма на любовта си, Бойчо остана поразен, той не

можеше да вземе бързо решение. Той се чувствуваше безсилен на такава внезапна

раздяла в минутата на най-въжделената среща. Такива скокове са потресающи. А

между това миговете бяха драгоценни.

- Да бягаме? Ами ти? - питаше Бойчо.

- Мен не гледайте, за мен не мислете... бягайте по-скоро... На, вземи

това - дрехи има тук... и бягай, Бойчо, и сбогом, да се видим пак, само ти

остани жив, ние ще се видим и сберем пак, Бойчо, мили Бойчо... дето и да е...