Издава, отпечатва и разпространява Християнски център за хора с увреждания „Благодат брой 2 (52) лято 2015

Имам право да се гневя

Из книгата „Побеждаващият Божи път“

Лорън Кънингън
Той беше 19-годишен, но не можеше да си спомни нищо за живота си допреди 3 години. Помоли ме за един разговор, след като бях проповядвал пред една група в християнския център в Нова Зеландия. Когато се молехме, седейки на дървената скамейка, с духовните си очи видях картина, която се опитах да му опиша: Имам една ограда от бодлива тел, видях кон".

Тази картина раздвижи нещо в момчето. Той каза: "Да, спомням си!" След това продължи и ми разказа за това мъчително събитие.

На 12-годишна възраст момчето се наранило с ръждясала тел. Инфекцията била толкова тежка, че трябвало да бъде закаран в болницата, а накрая дори смятали, че няма да оживее. Сега, докато седяхме в къмпинга, всички стари спомени възкръсваха един по един.

Той си спомни за втория си баща, как стоял на вратата на болничната стая и как майка му казала: "Влез. Той е на смъртно легло. Ела да си вземеш сбогом." Вторият му баща изкривил устни и промълвил: "Не искам да го виждам повече, това мръсно коп..."

Момчето спря и наведе глава. "Той винаги ме наричаше така. Всички те ме наричаха така, защото съм извънбрачно дете." Едно след друго събитията се възстановяваха като болезнени спомени. Собствената му майка се беше опитала да го съблазни, преди да бе навършил и 14 години. Цялото семейство му се присмивало, когато приятелките на братята му правели опити за сексуална близост с него. Виждах колко милостив е Бог, когато ни е дарил с механизма на забравянето - така някои дълбоки душевни рани биват изключени за известно време, докато настъпи момента на изцерението им. Този млад мъж изпитваше неимоверно голяма болка, когато сподели всичко това, но сега, когато разказваше своите премеждия, беше решен да прости на близките си. След нашия разговор той писа на родителите си, че ги обича и че е намерил Бога. Изпрати писмо и на брат си, който беше в затвора заради изнасилване. По-късно чух, че родителите му са отговорили на писмото му и са поискали да узнаят подробности. Те също търсеха такъв вид любов. Така както падат една след друга плочките от играта "Домино", изправени плътно една зад друга, така Бог иска да предизвика световна верижна реакция на простителност. Прошката е Божието лечебно средство - без нея не можем да бъдем излекувани нито ние, нито другите. Само чрез силата на прошката любовта може да се разпростре върху целия свят и да донесе съживление.

Когато Исус учи Своите ученици да се молят, Той им казва: "прости ни дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници." Бог ни прощава, когато и ние простим. По-нататък в Матей 6:14-15 се казва: "Защото, ако бие простите на човеците съгрешенията им, то и Небесният Ви Отец ще прости на вас. Но ако вие не простите на човеците съгрешенията им, то и вашият Отец няма да прости вашите съгрешения."

Ако не простиш, сам се лишаваш от Божието опрощение, а то крепи света. Грях и себелюбие разяждат земята и ако няма прошка, светът ще се разпадне.

Когато след Втората световна война Кори Тен Буум била освободена от концентрационния лагер, тя казва на Бога, че е готова да работи за него където и да е, само не и в Германия! Но Бог я изпратил в Германия - не само за нейно собствено изцерение, но и за изцерение на немците. Веднъж, след като Кори говорила пред една аудитория, към нея на подиума дошъл някакъв мъж. Той помолил Кори за прошка. Тя стояла като истукан и тихо се молела: "Господи, аз не мога да му простя! Той и другите са виновни за смъртта на сестра ми." Бог казал: "Прости му заради Мене!" Тя протегнала ръката си и в момента, когато ръцете на двамата се докоснали - разказваше тя по-късно, - през тях преминала силата на опрощението. Чувството на опрощението последвало нейното решение да прости.

Простителността е акт на волята. Тя не е просто едно предложение към християните, а заповед. Бог казва: "Аз не мога да ти простя, ако ти не простиш на другите." Той предложи Своята прошка на целия свят, затова именно любовта и прошката са ценностите, които Бог иска да подаряваме, за да поведем света към Него. Евангелизацията на земята зависи главно от нашата готовност да простим.

Малко преди Втората световна война в Париж живеел роденият в Италия французин Енрико. Той бил в строителния бранш. Наскоро след като беше познал и приел Исус за свой личен Спасител, връщайки се вкъщи късно вечерта той минал покрай своя склад за дървен материал. Точно в този момент зърнал две тъмни фигури да слизат от един камион и да тичат към склада му. Енрико спрял и зачакал, като през цялото време питал: "Господи, какво да правя?" Изведнъж му хрумнала идея.

Той отишъл при двамата мъже, които междувременно вече хвърляли дървения материал в камиона си. Без нито една дума Енрико им помогнал при товаренето и след няколко минути ги попитал: "За какво ви трябва материалът?"

Те му обяснили, а Енрико им посочил друга камара с трупи.

- Ей оня материал там е по-подходящ за целта - обяснил той.

Когато камионът бил вече натоварен, единият от двамата казал на Енрико.

- Цена нямаш като крадец!

- О, не, аз въобще не съм крадец - отговорил им той.

- Не вярвам. Ти знаеше какво правим и ни помогна посред нощите.

- Разбира се, че знаех какво правите. И все пак аз не съм крадец - казал Енрико. - Тъй като и складът и дървеният материал са мои.

Мъжете се изплашили до смърт. Но християнинът казал:

- Не се страхувайте. Аз видях какво правите, но реших да не викам полиция. Явно все още не знаете как да живеете истински, затова ще ви науча. Вие ще получите дъските, но преди това искам да ме чуете добре.

В тяхно лице намерил добри слушатели. Три дни мъжете слушали внимателно и накрая приели Христос. Един камион дърва е твърде ниска цена за спасението на двама души, особено като имаме предвид, че Исус учи, че една спасена душа има по-голяма стойност, отколкото целия свят. Не само подареният дървен материал довел двамата крадци до спасение, а нещо много по-голямо - актът на простителност от страна на Енрико, когато ги хванал да крадат. Те много добре знаели, че Енрико може да ги предаде и да ги осъдят, но вместо това той им простил, преди те да са се разкаяли. По същия начин разпнатият на кръста Исус ни прости още преди да бяхме се разкаяли за греховете си.

Но следващият акт на опрощение струвал на Енрико много повече от един товар дърва. Това се случило, след като нацистите нахлули във Франция и окупирали страната. Една нощ на вратата на дома му почукало еврейско семейство, избягало от Гестапо. Той ги приел и в продължение на две години ги крил от нацистите. Но накрая някой разкрил неговата тайна и го издал. Гестаповците дошли и арестували еврейското семейство заедно с Енрико.

Било по Коледа 1944 - много месеци след като Енрико бил вкаран в концентрационен лагер. Комендантът наредил да го извикат, за да види прекрасно приготвената му вечеря. Казал му: "Преди да започна да ям, искам да ти покажа тези Коледни ястия, които е приготвила жена ти. Тя е добра готвачка! Всеки ден тя ми приготвя храната и аз винаги й се наслаждавам."

Енрико бил толкова слаб, че кожата около скулите му била провиснала, а очите му - хлътнали от глад. Но той погледнал претрупаната с ястия трапеза и казал: "Зная, че жена ми е добра готвачка и съм сигурен, че тези Коледни гозби ще са Ви много вкусни."

Комендантът поискал да чуе още веднаж същите думи и Енрико ги повторил, като добавил: "Надявам се, че ще ядете с удоволствие, защото Ви обичам." Комендантът изругал: "Изведете го! Той е полудял!"

Войната свършила и Енрико бил пуснат на свобода. Трябвало да минат 2 години, за да може да се възстанови от несгодите на затвора, но Бог бързо му прибавил предишния успех в работата. Заедно с жена си решили да отидат до затвора, в който бил лежал, за да благодарят на Бог, че е спасил живота му.

Когато пристигнали на мястото, те узнали, че бившият комендант живее в същото село. И Бог отново дал на Енрико едно нестандартно хрумване как да дари опрощение. Той си спомнил, че на коменданта страшно се услаждали ястията, приготвени от жена му. Набързо напазарували, намерили къде да сготвят гозбите и не след дълго вече стояли пред прага на къщата, където живеел коменданта.

Поканили ги да влязат, при което Енрико казал:

- Вие сигурно не си спомняте за мен?

Станало му ясно колко зле трябва да е изглеждал преди. Междувременно бил възстановил предишното си тегло. Комендантът поклатил отрицателно глава. Енрико му припомнил Коледа 1944 година и срещата в канцеларията.

- Тогава Ви казах, че Ви обичам, а Вие помислихте, че съм полудял.

Бившият комендант го познал и се стреснал от уплаха. Енрико казал:

- Не се страхувайте. Не съм дошъл, за да Ви оскърбя. Напротив, аз все още Ви обичам.

Комендантът стоял мълчалив и го гледал с втренчени очи.

- Не бях луд, а го казах сериозно. И сега искам да Ви покажа, че все още мисля така. Войната свърши. Настанаха мирни времена и жена ми и аз бихме желали да Ви поканим на обяд. Ще ни окажете ли тази чест?

Когато вече седели на масата и се наслаждавали на чудесната храна, изведнъж комендантът изпуснал вилицата и ножа.

- Какво искате от мен?

- Нищо - отговорил Енрико. - Ние само искаме да Ви покажем, че Ви обичаме и че сме Ви простили.

- Как успявате?

- Ние не бихме могли със собствени сили. Но Исус ни учи как можем да простим. Енрико продължавал да разказва и още преди да привърши с яденето, комендантът коленичил и приел Исус за свой личен Спасител.

Йоан 20:18 ни показва, че Бог употребява Мария Магдалена, бивша проститутка, първа да каже на учениците, че Исус е възкръснал от мъртвите. Те нито биха приели вестта за възкресението, нито биха я разбрали, ако преди това не бяха й простили. Ако те я упрекваха заради греховете й, не биха разбрали и приели най-прекрасната вест на всички времена - възкресението на Исус Христос от мъртвите!

В Йоан 20:23 Библията казва: "На които простите греховете, простени им са, на които задържите - задържани са" Ако не простиш някому греховете, няма да познаеш силата на Исусовото възкресение в собствения си живот.

Преди известно време чух една много необикновена история. Един пастор в Монтана ми разказа, че веднъж се събудил посред нощ с бодър ум, присвил очи, за да види колко е часът: 2:22. Разбрал, че Бог му казва: 'Таиш в сърцето си горчивина Не си простил някому."

Пасторът не се сещал за някого, на когото да не е простил, затова попитал Бог кой е този човек Бог казал: Не си простил на Хитлер". „Но, Господи, Хитлер отдавна е мъртъв." Бог му отговорил: "Зная, но в твоето сърце той живее."

Тогава човекът си спомнил за многото случаи, когато имитирал Хитлер и го правел за посмешище пред хората. Той забелязал, че това го стяга вътрешно и го прави нечувствителен спрямо Бога и другите хора. Бог показал на този пастор, че сърцето му е закоравяло спрямо един човек, когото той никога не беше срещал.

Той казал: "Всичко е наред, Господи, решавам да простя на Хитлер."

Тогава Бог му показал и други - живи личности от обществения живот, на които трябвало да прости.

Когато слушах пастора, аз все повече и повече се чувствах некомфортно в кожата си. Ясно и четливо пред очите ми се изписваше едно име: Мао Дзе Дун. Не ми беше симпатичен заради бруталността си. Усещах, че трябва да се усамотя и да се моля.

Тогава Мао беше още жив. Когато коленичих, си мислех за милионите хора - всичките китайски християни, които тежаха на съвестта му. И сега трябваше да простя на този мъж?!

Високо казах на Бога: "Прощавам на Мао Дзе Дун." След това се молих за неговото спасение. И преди това се бях молил за Мао, но тогава ми липсваше искреността на сърцето. Сега, след като наистина бях простил, установих, че мога да плача и да се моля за Мао, сякаш беше близък член от семейството ми, който без Бога е загубен.

Библията казва: " ... Голяма сила има усърдната молитва на праведния." (Яков 5:16) Ако в себе си нямаш сърцето на Бог, молитвата ти не е изпълнена от Божията сила.

За да се молим ефективно, трябва да се молим в Духа на Бога - нашето сърце трябва да прилича на сърцето, което Той има за различни хора и ситуации. Само когато се молим с простително сърце, тогава Исус ще отговори на нашата молитва.

Когато разбрах, че съм приложил този принцип спрямо Мао, аз реших да му простя, въпреки че беше убил толкова много хора. Тогава в процеса на молитвата почувствах как се укрепи вярата ми за този мъж, който никога не бях виждал лично.

По-късно, случайно прочетох едно кратко съобщение от 20 септември 1976 година в сп. "Таим". В нея Хенри Кисинджър разказваше за последната си среща с Мао Дзе Дун. Мао говорил за Бога и за притесненията си, че скоро ще Го срещне. През последните месеци от живота си Мао изчезна от политическата сцена; не му позволяваха да посреща никакви чужденци. Кисинджър е бил последният, с когото бе разговарял. Питах се дали Мао е срещнал Бог и дали е намерил опрощението, което е търсил. Сигурно много християни са се молили за него, точно както през първото столетие много са се молили за Саул. Опрощението означава психологически да се смириш заради другите. Означава да бъдеш готов да се откажеш от емоциите си. Опрощението е решение да не мислиш повече за болките, които някой ти е нанесъл.

Има много пречки по пътя към прошката. Първата е самото решение, готовността да простим. Ти можеш да решиш да обичаш враговете си, а любовта съдържа в себе си окончателната простителност. Ако Бог ни призове да направим нещо, това означава, че е възможно да го направим. Ако вземеш решение да простиш, тогава и Бог ще ти помогне. Когато Кори тен Буум протегнала ръка за прошка, тогава се изляла Божията милост и тя опитала радостта от опрощението.

Друга пречка е неспособността да простиш на самия себе си. Човек трябва да може да прости най-напред на себе си, ако иска да прости на другите.

Когато бях в Холандия, при мен дойде един човек, който беше обезпокоен от суровото осъждение, което показвал по-големият му брат спрямо всеки, който някак бил съгрешил в сексуално отношение. Явявал се публично и по различен начин давал на хората да разберат, че трябва да се разкаят. Стигнал дотам, че намразил и изгонил жена си, защото преди да се оженят тя имала извънбрачно дете, за което той всъщност знаел от самото начало. Същият мъж прогонил и собствената си дъщеря, тъй като подразбрал, че е имала някаква авантюра. Загриженият човек ме питаше какво би могъл да направи, за да помогне на брат си. Почувствах как Бог ми даде един необичаен отговор: "Кажи на брат си, че Бог му прощава неморалните действия, в които е бил заплетен Тогава той ще може да прости и на другите."

Аз наистина не можех да зная дали това беше вярно, но в едно бях сигурен - братът крие своите собствени прегрешения. Никога не разбрах какъв бе изходът на тази история, но се надявам, че човекът е намерил Божието опрощение. Когато съдим другите, често пъти ние показваме собственото си сърце. В Римляни 2:1 се казва: "защото, в каквото съдиш другия, себе си осъждаш; понеже ти, който съдиш, вършиш същото."

Друга пречка за простителността е ревността - ревнивият брат не поздрави завръщането на блудния син.

Гордостта се явява като четвърто препятствие по пътя към прошката. Понякога, тя е по-скоро признак на понижено, отколкото на високо самочувствие. Който проявява гордост, той създава грешна представа за себе си, защото той самият не иска да бъде това, което е всъщност. Това накърнява себе-уважението му, прави го несигурен и уязвим, защото се страхува да не би да бъде разкрит. Само истината представлява основа за сигурност. Онзи, който казва: "Не струвам нищо", лъже. Всички ние сме сътворени по Божи образ и подобие и ако се наблюдаваме с Божиите очи, ще можем да контактуваме с другите по-сигурно и непринудено. И ще можем да простим.

Друга пречка за нашата простителност е недостатъчното разбиране на Божията същност, особено на Неговото милосърдие. За някои е трудно да повярват в Божието милосърдие, тъй като никога не са го почувствали у собствените си бащи. Помоли Бог да ти разкрие милостта Си чрез Словото. Бог е милостив. Винаги е бил и ще бъде такъв. Един от начините да почувстваш това откровение е като прочетеш високо Псалом 136. При това след всеки стих поставяй своето име: "Защото милостта Му трае довека (за...)"

Петата преграда за простителността е феноменът на отмъстителността Стигнах до извода, че чуждата грешка, която някои вменяват за нечий грях, е всъщност тяхна лична слабост. Имахме един сътрудник, който се отнасяше много грубо с подчинените си и често публично им правеше забележки. Реших да сложа край на това и веднъж, когато той отново си позволи груб тон, му направих забележка, и то пред всички. Тогава ми стана ясно, че и аз реагирах със същата острота, която осъждах у него. За да оправя отново отношенията ни, трябваше да призная грешката си - и то публично! - и да го помоля за прошка.

Болката от още незараснали стари рани също пречи на нашата готовност да простим. Една млада европейка ми каза: "Не мога да простя, защото хората, които са ме наскърбявали, са ме ранили толкова дълбоко, че не мога да им простя от страх да не бъда наранена отново." Простителността е начин на защита пред нови наскърбления. Ако простиш искрено, все едно че са гипсирали счупена кост - ако тя не се обездвижи, постоянно ще ни наболява.

Чрез прошката нашата душа се "обездвижва"; вече не я измъчваме с горчилка и със спомени от предишни болки. Актът на опрощение прави възможно емоционалното ни изцерение и ни дава сили да посрещаме бъдещи огорчения. Може би сега си казваш: "Но вие и не подозирате каква болка ми беше причинена. Никога не са ви наранявали така, както мен!" Може и да е така. Но има Един, Който беше толкова огорчаван, колкото и ти, и Който прости всичко. Искам да ти разкажа следната случка:

Настъпил Свършекът на света и милиарди хора се събрали на площада пред Божия трон. Няколко групи близо до трона водели оживен разговор; те не се покорявали доброволно, а били изпълнени с агресивност. "Как може Бог да ни съди? Какво знае Той за нашите страдания?" - дърдорела една брюнетка. Тя навила ръкава си над лакътя, за да покаже татуирания номер от нацистки концентрационен лагер. "Бяхме подложени на терор, побой, изтезания и смърт."

В друга група един чернокож разхлабил малко яката си. "А какво да кажем за това?" - питал той и сочел белег от въжена примка. "Линчуваха ни, но не заради престъпление, а заради черния цвят на кожата! Бяхме заробвани, разделяха ни от любимите ни хора, капвахме от труд, докато намерим освобождение в смъртта." Подобни групи се виждали навсякъде и всяка имала в какво да упрекне Бога заради бедите и всички страдания, които Той допускал в света.

"Колко ли щастлив си е Господ там, в Небето, където всичко е красиво и светло, където няма сълзи, няма страх, няма глад, нито пък омраза. Наистина, какво ли знае Бог за онова, което трябва да търпят хората на този свят? Едно е ясно: Бог живее охолно" -си казали те. И така, всяка група си избрала за ръководител онзи човек, претърпял най-големи страдания. Техни представители били един евреин, един чернокож, един индианец, един, роден като незаконно дете, един от Хирошима и един от Сибирски пленнически лагер. Дълго се съвещавали, след което трябвало да направят някакво предложение.

А то било съвсем просто: За да може да се нарече "Съдия", Бог трябвало най-напред да понесе всичко, което се налага да понасят хората. И така било взето решение Бог да бъде изпратен на земята като човек. Но тъй като Той беше Бог, за да са сигурни, че няма да употреби божествената Си сила и да Си помогне, изпратиха с Него и пазачи.

Затова Той трябвало да се роди като евреин, като обстоятелствата около Неговото раждане бъдат неясни, така че никой да не знае, кой е истинският Му баща. Той трябвало да служи на някакво толкова честно, но и радикално дело, че всички уважавани и религиозни авторитети да Го мразят и да имат желание да Го убият. Трябвало да бъде предаден от най-близките Си приятели, да Го затворят заради неверни свидетелски показания, да бъде изправен пред един пристрастен, необективен съд и да бъде осъден от тълпата. Накрая трябвало да изпита какво означава да бъдеш съвсем сам - прокуден, далеч от всички живи, да бъде изтезаван и да умре от най-унизителната смърт, като обикновен престъпник.

Докато всеки от ръководителите излагал своето становище, всред тълпата се надигнало шушукане на явно, одобрение. След като се изказал и последният представител, настъпила продължителна тишина. Никой не проронвал и дума. Никой не се помръдвал от мястото си. Изведнъж на всички станало ясно: Бог беше преминал през всички тези страдания.

Бог страда заедно с нашата болка и знае какво изпитваме. Той е преминал през всички изкушения, които търпим и ние. Затова Исус може да ни научи да прощаваме и да посрещаме опрощението.