Изкуството да бъдеш родител

Между третата и шестата година обаче детето активно се заема с изграждането на система на контрол над импулси­те си. Това, разбира се, не може да стане за ден-два. Ако разумно и сръчно му помагате в предучилищна възраст, към шестия си рожден ден то най-вероятно ще притежава задо­волителен контрол. Иначе казано, ще е развило у себе си способност да се въздържа да удря, да задига чуждото или да проявява друг вид антисоциално поведение, което да му нав­лече неприятности в училище. Така че от шестата година нататък ще имате относително малко поводи за пляскане.

Някои родители като че ли не разбират, че постигането на самоконтрол изисква време. Струва им се, че кажат ли „не" на детето си, то трябва незабавно да им се подчини. Ще чуете родители да възкликват: „Не знаеш ли какво зна­чи „не"?" Разбира се, че знае. Но системата му за контрол още не е достатъчно изградена, за да му откликне.

Обучението на детето в самоконтрол изисква голям брой повторения през целия предучилищен период. Необходимо е постоянство, за да го научите да обуздава антисоциални-те си инстинкти. Припомнете си, че след като е проговори­ло, то не е започнало веднага да употребява сложни фрази от сорта на: „Джони и аз отиваме до сладкарницата, за да си купим сладолед". Произнасяло е фрази от една или две думи. После е свикнало да се изразява и по-сложно. Обик­новено родителите проявяват разбиране и търпение, кога-^ то децата постепенно овладяват езика. Същото търпение им е нужно и докато детето развие у себе си способност да контролира импулсите си.

Детската психоаналитичка Селма Фрайбърг илюстрира трудностите, които изпитва детето, когато трябва да овла­дее инстинктивните си пориви и да се откаже от каприза си, със следния забавен пример. Двегодишно момиченце много обичало сладките неща; Преди десерта то удряло с лъжица по масата и възбудено викало: „Десерт! Десерт!" Един ден за десерт имало сладолед и майката трябвало да отиде до кухнята и да го извади от фризера. Виковете и тро-пането с лъжицата я раздразнили и тя възкликнала: „О, Джани, потърпи малко!" Когато се върнала от кухнята, с ужас видяла, че малката е получила гърч. Седяла вцепене­на на стола си и като че ли не дишала. „Джани, какво ти е?" извикала майката. Джани изпуснала въздуха си и разтвори­ла юмручета: „Ами търпя", отвърнала тя. .

Да отложи задоволяването на желанието си изисквало такова усилие от момиченцето, че то призовало всичките си запаси от енергия, за да се противопостави на порива. Поради тази причина именно на децата им трябва толкова време, за да овладеят инстинктите си.

Приучвайки децата си да се контролират, родителите могат да допуснат две големи грешки. Например нищо да не изискват и тогава шестгодишното дете ще си остане горе-долу на двегодишното си ниво - ще е неспособно да възпи­ра антисоциалните си инстинкти. Или обратното - на кое­то са склонни повечето родители: прекалено рано да се опит­ват да го обучат да се владее. Затова е полезно да се знае кое е разумно да се очаква от детето в предучилищна възраст.

Внимателният прочит на книгата на д-р Гезел „Малкото дете в съвременната цивилизация" много би ви помогнал да нагодите изискванията си към онова, на което детето е Способно на дадена възраст. Прекалено рано оказваният от родителите натиск може да породи многобройни пробле­ми: отказ от храна, мързел, гризене на ноктите, страхове, кошмари - все възможни отговори, чрез които детето реа­гира на преждевременните опити, целящи да го принудят да се контролира. Родителите трябва постепенно и незабе­лежимо да увеличават изискванията си за сдържане на ан­тисоциалните инстинкти. Третата година е подходяща възраст за започване на обучението, защото е период на равновесие и сговорчивост. В този момент детето вече дос­татъчно владее езика, за да може да .усвои самоконтрола. Като го оставяме да изразява с думи чувствата си, ние му помагаме да развие способността си да контролира инстинк­тите си и антисоциалните си действия. Ако му позволим да заяви на сестра си, че я мрази, улесняваме усилието му да се въздържи да я удари или да й счупи играчките. Кажете му: „Не, Чарлс, не бива да удряш сестра си. Но знам, че те е яд на нея и ти се ще да я удариш. Затова удари вместо нея тази топка."

По този повод д-р Рут Хартли прави едно забележително предложение. Тя препоръчва на родителите да осигурят отдушник за антисоциалните инстинкти на детето, като му дадат „кукла за биене", тоест специално направена, за да получава удари без сериозни последствия. Става дума за здрави парцалени кукли. Главата е от платно с пълнеж, а чертите на лицето са избродирани с цветни конци. Зашива­те за врата дамска блуза или мъжка риза и марионетката е готова. Направете по една, представляваща всеки член от семейството - мама, татко, братята или сестрите. Марио­нетките ще свършат много работа за неутрализиране на антисоциалните инстинкти и за успокояване на чувствата.

За да докаже ползата от тези малки създания, д-р Хартли дава следния пример: когато се ражда братчето й, Мари е на три години. Тя веднага кръщава куклата си Тони на име­то на брат си. В деня, когато истинският Тони се връща от болницата, Мари се отдава на нова игра - тя „бие Тони". Разбира се, всеки бой е напълно заслужен. Тони е лош, той чупи чинии, плаче нощно време. Към истинския Тони Мари е нежна и майчински настроена. Куклата й стига, за да из­рази ревността си.

А ако можете да изпратите детето си на детско училище на три или четири години, то още по-лесно ще се научи да овладява инстинктите си.

Отделянето от майката

В предучилищната възраст детето ви се научава да се дели от майка си.

През първото юношество то още не е съвсем готово за това. За двегодишното дете майката е центърът на вселе­ната и то се нуждае от нея. Затова не е добре да го пращате в детско заведение. Обикновено то още няма готовност да се разделя с майка си по няколко часа дневно, за да си иг­рае с други деца под надзора на чужда жена (учителката). Разбира се, ако по финансови причини се налага майката да работи, очевидно е, че тя ще даде двегодишното си дете на ясли, тъй като няма избор. Но идеалното би било да не прави това, преди детето да навърши три години.

На тригодишното дете са му необходими другарчета в игрите. То вече иска да се отдели от майка си и да бъде независимо. Най-добрият начин да му се помогне в това отношение* е да се изпрати в добро детско училище. И все пак, макар и да желае да е самостоятелно и да се присъеди­ни към света на децата, то изпитва противоречиви чувства, когато трябва да напусне сигурността на майчиното присъс­твие. Нормално е да усеща „безпокойство от раздялата" (при някои деца то е по-силно, отколкото при други), след ката майка му е била неговата „опора" в продължение на цели три години.

Бихме могли по-добре да схванем това, ако въображае­мо проникнем в съзнанието на тригодишното дете през първия му ден в детското училище и се вслушаме в следния монолог: „Мама ме изпрати на това непознато място. Каза ми, че тук ще ми хареса й че ще се забавлявам, но не съм много сигурен, че е така. Мама каза, че оная леличка е учи­телката. Каква ли е тя? Дали е добра? Ще се занимава ли с мен? Кои са тези непознати деца? Никога не съм виждал толкова деца накуп! Дали ще ме харесат? Дали ще си игра­ят с мен или ще ме бият? Страх ме е. Никак не съм сигурен, че тук ми харесва. Мамо! Не ме оставяй! Толкова ме е страх, че ми се плаче."

И се разплаква. Ако минете през някое детско училище през септември, ще забележите, че доста деца плачат, а учи­телките ги държат на коленете си и се опитват да ги уте­шат.

Всички, наистина всички тригодишни деца изпитват горе-долу чувствата, които описах. Ако детето е психологически здраво и уравновесено, то ще ги изпитва за кратко. После спокойно ще се присъедини към другите деца и ще започне да си играе с тях. Но дори когато детето се заиграва с дру­гите деца, без да плаче и да прави истории, то без особен ентусиазъм пуска майка си да си ходи.

Да видим още веднъж какво чувства: „Забавно ми е да си играя с глината, но мама ми липсва. Не ми е приятно да стоя тук сам. Мама каза, че ще дойде да ме вземе навреме, ама дали е истина? Ще й се обадя, за да съм сигурен." (И детето вдига слушалката на телефончето-играчка, умно поставено там от учителката.) „Ало! Мамо! Да, аз съм, иг­рая си с глина, интересно ми е. Скоро ли ще дойдеш да ме вземеш? Добре, мамо, довиждане."

Детето може да изрази впечатлението си от раздялата не с думи, а с нещо като „телесен език" или чрез физически симптоми. Сутринта, когато дойде време за тръгване, то може да получи силни болки в краката, гадене или све­товъртеж.

Понякога малкото дете реагира със закъснение на раздяла­та с майката. Всичко изглежда чудесно през първата седмица. Детето влиза в училището, без да протестира, и явно не го е грижа за нищо, а ние не си даваме сметка, че то просто прик­рива тревогата си. Но тревогата все пак го побеждава; след две-три седмици то заявява на поразената си майка, че го е страх от училището. „Но как така? Отначало не го беше страх!" Напротив, страх го е било! Майката не е забелязала, защото се е въздържало. Накрая обаче тревогата е надделяла. Да отделите детето от себе си и да го оставите само с деца на неговата възраст е за него голяма крачка напрел. Ако не можете да го изпратите на детско училище, помог­нете му да осъществи необходимото отделяне, като го насърчавате да си играе със съседчетата - нещо, което, осо­бено за по-стеснително дете, е по-трудно, отколкото ако ходи на училище. Защото там има компетентна учителка, която знае как безболезнено да го отдели от майка му. Все пак и сами можете да постигнете това. В глава 11 ще ви посоча как да пресъздадете вкъщи условия, подобни на тези в детските заведения.

Новият свят на другите деца

В предучилищната възраст детето ви усвоява отношенията „давам-взимам" с другите, тоест с равните нему. Светът на отношенията между равни е ужасно различен от семейния. Така веднъж едно момченце от детско училище искаше да си поиграе с камиончето на друго дете.

- Дай ми камиончето! - поиска то.

- Играя си с него - отвърна другото.

- Дай ми го!.- повтори първото.

- Няма! - каза второто.

- Повръща ми се, дай ми го!

Другото не отговори. Наблюдавайки подобна сцена, чо­век почти може да види как функционира мозъка на първо­то момченце: „Като кажа така, мама веднага отстъпва. Защо с това момченце номерът не минава?"

Ето как в радост и тъга, мъчително и постепенно триго­дишното дете научава, че светът на отношенията с равните нему е нов свят с други правила и изисквания. При първото си съприкосновение с групата то опознава едновременно силни­те си страни и слабостите си. Щастливо е, че го приемат, и страда, ако го отблъснат. Научава се да дава и да получава.

Сред своите равни детето придобива социални навици. Налага му се да дели, да изчаква реда си, да моли за нещо другите, да изразява чувствата си с думи. Научава се да се бие, за да защитава правата си, да казва каквото мисли, без да прибягва до юмруците си, да участва и да наблюдава, да развива доверието в себе си чрез отношенията с другите. Никое дете не идва на света с тези основни в; социален и афективен план способности.

На три, четири и пет години детето ви ще изпитва пот­ребност да си играе с другите деца и да изгражда у себе си съответните социални навици. Училището е идеалното място за тази цел, защото обучението се наблюдава от опи­тен учител. В игрите с децата от квартала то се учи да удря или да го удрят, да понася и да греши. Там няма кой да помогне на свитото дете да се приобщи към групата, да изгради доверието в себе си и да преодолее своята плахост.

Изразяването на чувствата

Между три и шест години детето ви се научава да изразява или да потиска чувствата си. В предишната глава подчер­тах колко е важно за него да ги назовава с думи, а не да ги изтласква, та да изплуват на повърхността под прикрита и опасна форма. През тези години то изгражда основното си отношение към всичко, което изпитва вътрешно. Или ще повярва, че чувствата и емоциите му са опасни и че ще е по-добре да им сложи юзда, или ще свикне да ги приема, независимо дали са отрицателни или положителни.

Ако имах магическа пръчица и можех да направя на всич­ки деца само един подарък, за да подобря душевното им здраве, щях да прогоня от умовете им представата за „доб­ро" и „лошо", приложена към чувствата. Така те биха запа­зили тези понятия само за действията си. Дори законът ни признава правото да различаваме чувствата от действията си.. Случва се да изпитаме желание да убием някого. Тогава казваме: „Толкова бях бесен, че с удоволствие бих го убил" - и законът не възразява срещу мислите ни. Само ако осъ­ществим своята враждебност, той се намесва и обявява: „Това е лошо." Защо ние, родителите, не даваме на децата си същото право, което законът е осигурил на гражданите на страната ни? Защото и ние сме били лишени от него като малки. Й забраната е така дълбоко вкоренена в подсъз­нанието ни, че смятаме за лошо децата ни да се изразяват по този начин.

Да вземем един пример. Майката е завела сина си на па­зар. Оставила е покупките си в количката, детето също седи в количката. Появява се възрастна дама, която усмихнато се навежда над малкия: „Ах, какво миличко момченце!" Момченцето вдига поглед към дамата и извиква ясно и раз­брано: „Махай се! Не те обичам!"

Как бихте реагирали на мястото на майката? Боя се, че много майки ще се скарат на детето си: „Така не се говори! Извини се на дамата!" Или пък сами ще се извинят на да­мата и ще се оправдаят: „Само на две и половина е, още е малък." С други думи, много майки ще дадат на момченце­то да разбере, че е лошо да казва какво чувства.

Не смятам, че са прави. Убеден съм, че на тази възраст децата имат право да обличат мислите си в думи. Вредно е за развитието на личността им, за спонтанността им, за дет­ската им същност да ги учим да прикриват чувствата си.

Не твърдя, че всички деца във всяка възраст трябва да казват каквото мислят когато и където им хрумне. Децата следва да уважават чувствата на другите и да бъдат учтиви с тях. Но през предучилищния период те не биха могли да се отнасят деликатно към чуждата чувствителност, без да се изложат на риска да потиснат собствената си жизненост и непринуденост. Онова момченце в количката още не е умеело да разговаря тактично с дамите.

Детето трябва да бъде научено, че и другите хора чувст­ват нещо, когато навърши шест години; тогава ще имате възможност да му разясните, че съществуват обстоятелст­ва и места, където може да изрази чувствата си, но че поня­кога e no-добре да ги запази за себе си, за да не си навлече неприятности. Така през първите училищни години то вече само ще преценява дали да каже каквото мисли или е по-благоразумно да не го прави. Но в предучилищната възраст го насърчавайте да се изразява свободно.

Отъждествяване с мъжхия или женския пол

Все в предучилищната възраст детето ви научава на кой пол принадлежи. В предишните глави казах, че докъм тре­тата година децата са един вид асексуални.

И момченцата, и момиченцата си играят с едни и същи играчки, харесват едни и същи неща. И едните, и другите се радват на парцалените кукли и животни. Те, разбира се, не са съвсем еднакви дори през тези години. Като цяло моми­ченцата узряват по-бързо в доста области (в проговарянето например). Момченцата са физически по-агресивни и ак­тивни. Но, общо взето, отликите се проявяват ясно към тригодишна възраст. От този момент нататък момченцата и момиченцата започват да се държат различно и да имат различен поглед върху себе си и света. Една наскоро изляз­ла книга анализира резултатите от наблюдения, проведени над деветстотин деца, и резюмира разликите между поло­вете по следния начин:

Как да се обяснят тези дълбоки и така рано проявени различия? По всяка вероятност те се дължат на хормонал­ни или генетични фактори, от една страна, и на начина на възпитание, от друга. Експертите не са на едно мнение по въпроса за предимството на биологическите фактори пред възпитателните и културните.

Но във всички случаи, ние, като родители, трябва да на­правим така, че нашите момчета и момичета да достигнат

до дълбоко съгласие със своя пол. Ясното утвърждаване на собствената идентичност като представител на определен пол е жизнено важно за себепредставата и за душевното здраве на. детето.

Да си припомним, че и момченцата, и момиченцата имат склонност да се отъждествяват с майка си, която е главно­то лице в живота им, докато са малки.

Понеже обича майка си, момчето не по-малко от моми­чето желае да се отъждестви с нея. Нормално е тригодиш­ното момченце да й каже, че като порасне, ще стане „като мама"! Не рядко момченцето изявява желание да обуе обув­ките на майка си, както впрочем и на баща си, да използва червилото или парфюма й.

Между три и шест години обаче момчетата и момичета­та обикновено тръгват по различни пътища в психологичес­кото си развитие.

От третата година нататък детето е вече достатъчно зря­ло в интелектуално отношение, за да осъзнае разликата между половете. Случва се все пак и още да не разбира как стоят нещата. Едно петгодишно момченце, на което пока­зали голо бебе и го попитали от какъв пол е, отговорило: „Не знам, не мога да позная без дрехите."

Тъй или инак, по един или друг начин децата между три и шест години откриват, че момчето има пенис, а момиче­то няма. Това откритие е повратен момент в живота на много от тях, макар доста родители да предпочитат да си останат в блажено неведение и да затварят очи пред значе­нието му. Родителите, естествено, го пренебрегват, защото е от областта на секса, а мнозина от тях са под влияние на силно изтласкване, което ги прави глухи, неми и слепи към чувствата, изпитвани от децата по този повод.

Колкото по-здраво е отношението в семейството към сексуалността, толкова до-слаб е психологическият шок, който ще понесе детето, когато направи „откритието" си. Колкото по-забранителна и гузна е сексуалната „атмосфе­ра", толкова по-трудно детето ще асимилира изненадващия факт. Но независимо от семейната обстановка, всяко дете реагира различно, по свой личен, единствен по рода си начин. Какви са все пак типичните реакции на децата, когато откриват, че момченцата имат пенис, а момиченцата ня­мат?

Момиченцето може да се почувства ощетено и да си по­мисли, че принадлежи на по-малоценен вид. Или да реши, че е родено с пенис, който му е отнет, вероятно за наказа­ние. Знам, че някои от вас ще си помислят: „Що за безсмис­лици! Никога не съм чувал подобно нещо!" Но това, което току-що казах, е резултат от наблюдения, правени от спе­циалисти над хиляди малки деца. Ако сте широко скроени, ще стигнете до същите заключения, като се вгледате в иг­рите и се вслушате в разговорите и въпросите на детето ви. Спомням си например, че когато беше на около три годи­ни, малкият ми син попита майка си: „Мамо, къде ти е пиш-ката?" Тя отговори: „Мама няма пишка. Само момчетата и мъжете имат." „Не, имаш - настоя синът ни. - Къде е? Скри­ла ли си я?"

Ако майката наблюдава без презразсъдъци поведението на детето си, тя ще забележи реакциите му към анатомич­ните различия на половете. Ето какво пише в дневника си майка на тригодишно дете:

Да разгледаме този въпрос. Момиченцата се чувстват донякъде ощетени и завиждат на момченцата. Това не оз­начава непременно, че изживяват травма. Обикновено, ако момиченцето има уравновесена представа за себе си, то ще свикне с мисълта, че е различно. Ще разбере, че притежава много други неща, които компенсират липсата на някакъв си придатък.

Майката би помогнала на дъщеря си, като й обясни, че момченцата и мъжете имат пенис, но тя притежава нещо, от което те са лишени - матка. Може да уточни, че матката е примерно специална торбичка за бебета в корема на мо­миченцата и жените, че когато пораснат, момиченцата могат да имат бебета, а момченцата - не. Спомням си за едно момиченце, чиято майка му бе обяснила всичко това и което на другия ден пристигна на училище и гордо обяви: „Аз имам матка, аз имам матка!"

От своя страна момчетата могат да изпитат истински шок, когато открият, че жените и момичетата нямат пе­нис. Момченце с примитивно и буквално мислене би могло да заключи, че пенисът им е бил отрязан и че същото ще се случи и на него, ако не слуша. Така едно петгодишно мом­ченце попитало веднъж майка си къде й е пенисът. Тя му припомнила, че вече му е обяснила - мъжете и момчетата имат, но жените и момичетата нямат пенис. То отвърнало: „А, да, спомням си, отрязали са ти го!"

В дом, в който цари здравословна и открита атмосфера по отношение на сексуалността, в който на половите орга­ни се гледа спокойно, момченцето може и да се разтрево­жи, че нещо ще се случи на пениса му, но бързо ще се успо­кои. Момченцата обикновено се гордеят с пениса си и оби­чат да го показват на родителите и приятелите си. Ако май­ката не се притеснява от тези неща, тя искрено ще се забав­лява от наивния начин, по който синчето й се хвали с на­скоро откритите си мъжки атрибути. Ето една такава случ­ка, разказана от учителка в детско заведение:

Тригодишните Карл и Дженифър строят къща от огромни кубчета. Изведнъж Карл вдига поглед и казва: ,>Имам пиш." Дженифър продължава да си играе. Карл настоява: „Искаш ли да дойдеш с мен в тоалетната и да ме видиш как пишкам?" Дже-нифър кима. Става и отива с Карл в тоалетната. Следвам ги незабелязано и ги налюдавам иззад вра­тата, без да ме виждат. Карл разкопчава панта­лона си и гордо заявява: „Имам си пенис." Дже­нифър свива рамене и прозаично отвръща: „Знам." Карл уринира, а Дженифър го наблюдава. Изглежда донякъде заинтересована, но нищо повече. Накрая Карл уточнява: „Няма нужда да сядам като теб, мога да пишкам прав." „Много важно, упорито казва Дженифър, и брат ми пишка така."

Какво да направи майката, за да помогне на детето си да утвърди принадлежността си към женския или мъжкия под? Основният фактор е вие и съпругът ви да приемете пола на детето си. Ако сте щастливи, че имате момче, има всички шансове и то да е щастливо, че е момче. Ако сте доволни, че имате момиче, и то ще се радва, че е такова.

Но момченцето и момиченцето се нуждаят и от модели за подражание. В това отношение смятам, че за момичен­цата е по-лесно да приемат и да утвърдят съзнанието за пола си. По много причини. Една от тях е разликата между днешното градско общество и обществото отпреди сто го­дини. По онова време повечето хора са живели на село или в малки градчета. Тогава момченцето непрекъснато е виж­дало баща си. Ходело е подире му из стопанството. Дори ако бащата е бил например нотариус в провинциално град­че, той се е прибирал да обядва вкъщи. Днес бащите тръгват за работа рано и се връщат късно вечерта. Момченцата рядко ги виждат през седмицата.