Изложение на книгата Откровение Дейвид Чилтън
Новото универсално поклонение
Изтегляне 3.87 Mb.
|
Свързани:
If-You-Meet-Buddha Kill-Him Iliyan-Kuzmanov BG Gift, Неделята-като-белег-на-звяра, the church that is left behind1, Gotov li si, 26 Enz faktor, Smisalat-na-Jiviota, Вавилон Велики, Danail-Krushkin, vazstanoveniat rai
| Новото универсално поклонение
Когато св. Йоан започва да работи по публикуването на своите видения двадесет години след падането на Ерусалим, една от неговите основни задачи е да даде схема или модел за християнското поклонение. Не може да има съмнение, че той съзнателно и умишлено се заема да направи това; но по-важното е, че успява. “Анафората,” както се нарича в Изтока освещаващата молитва на Причастието, следва модела изложен от него. “Канонът” на Римската литургия и Молитвата на посвещение на Англиканския молитвеник правят същото, макар и не толкова точно. Изглежда разумно да предположим, че тази литургична работа не е извършена случайно или само на теория. Тя трябва да носи някаква връзка с начина, по който християнското поклонение действително се е извършвало по онова време; аналогията предполага, че ако по-старата част от книгата отразява богослужението на старата религия, която отминава, по-новата част би отразявала богослужението на новата религия, която заема нейното място. Уводните глави 4 и 5, макар да принадлежат към по-късния период на Йоановото вдъхновение, изглежда са изградени върху основа от по-стар труд, в който очевидно са направени следните промени: (1) Престол заема мястото на Олтар и (2) добавени са двадесет и четири Старци на Престоли. (Виж Charles, ad. loc.) Но тези промени отговарят на картината на християнското събрание от периода, дадена в писанията на св. Игнатий (виж Rawlinson, Foundations, относно “Произходът на християнското служение”). Божият Престол представлява епископския стол, и около него са събрани Старците. Броят е такъв поради Двадесет и четирите отряда, на които еврейското свещенство (и дори левитите и народа) беше разделено; можем да сравним картината на Първосвещеника Симон в Исус Сирахов 50 с неговия “венец” от свещеници. Следователно можем да имаме известна увереност, че пред нас е действителната организация на християнската литургия, която на свой ред има еврейски произход. Разгледах в текста съответствията между Четирите Zoa [живите същества], Седемте Светила, Стъкленото Море и т.н., и Херувимите, Свещника и Легена на Храма. При св. Йоан те приложени по различен начин към всеобщото поклонение на цялото създание. Това всеобщо поклонение намира израз в Sanctus (Свят, Свят, Свят), който също се използва в утринните молитви в синагогата, където се свързва с мисълта за сътворението; в Откровение хвалението на Бога за Неговото сътворение се произнася от Старците, които падат при звука на Sanctus. Това е “първото движение” на Анафората, или християнското Причастие, в което хората “се съединяват с ангелите и архангелите и цялото небесно множество.” Повечето от гръцките литургии показват следи от “Аксиос” или “Аксион” (Достоен Си) на Откровение; с по-далечен смисъл това е отразено в “Подобава и е правилно (justum et dignum) да се направи това.” След това Откровението на св. Йоан продължава, като ни показва Агнето, както е било заклано за Жертвоприношение; и християнските литургии следват това, като предават живота и смъртта на Христос, и така достигат до освещаването и жертвата. Думата Стоящо, която е използвана за Агнето, е превод на думата “Тамид,” техническото понятие за ангето, което се е принасяло всяка сутрин в храма като жертва на всеизгаряне. Това е била “постоянната жертва.” Това е последвано от принасянето на Тамяна, който съответствува на ходатайствената молитва; и след това идва Новата Песен. Новата Песен също се споменава в химн, използван в храма след убиването на агнето, и преди тамяна. Ще говорим за нея по-късно. Литургията завършва с хваление към Бога и към Агнето, и изпяването на Амин, което е характерно за Причастието в този момент. Всички литургии следват този модел, и от този момент нататък започват техните разлики. Първите две части на Te Deum следват същите основни линии. Сега отиваме в глава 7, стихове 9 и 17, кратък текст, който също е дело на по-късния период, предвещаващ края на книгата. Той представлява поклонението на Мъчениците в небето. Мисълта за мъченичеството като жертва води началото си от Макавейския период, и има за своя основа Исая 53. Човекът, който дава своя живот за Бога или за страната, е свещеник и жертва; той принася, но това, което принася, е самият той. В Откровение неговото свещенство зависи от това на Христос. В глава 1 Христос е показан като свещеник и Цар. Той носи дълга бяла дреха и пояс на гърдите; той стои “посред” седемте светила; това означава, че Той е в светилището, където се намира свещникът със седем клона, и е облечен като свещеник. Този чист лен е бил носен от първосвещеника в Деня на Изкуплението. В края на Откровение същата фигура идва от светилището със същата дреха, опръскана с кръв. Мъчениците също носеха бели дрехи, които са свързани с дрехата на Христос чрез думите, че са изпрани в кръвта на агнето; един и същ двоен характер на свещеник и жертва принадлежи и на мъчениците, и на техния Господ; но тяхната смърт е издигната до нивото на жертва чрез връзка с Неговата смърт. Мъчениците пожертвуваха своите тела и повече от своите тела: своя живот, своята смелост, своето търпеливо издържане; това е живата жертва в Римляни 12, свята, приемлива, вашето логично поклонение. Давайки думата “тяло” в този широк смисъл, можем да се съгласим, че белите дрехи означават всичко, което мъчениците принесоха на Бога, очистено сега в кръвта на съвършената жертва. По-късно белите дрехи са наречени фин лен, който е свещеническа тъкан. В текста на тази книга сравних палмовите клонки и виковете “Осанна” (Спасение) с тържественото влизане на Христос в Ерусалим, когато Му предстои да бъде пожертвуван. Това е само част от едно по-широко сравнение. И двете са свързани с ритуала на Празника на Скиниите, който се извършва по времето на прибирането на реколтата, когато биват прибирани гроздоберът и набраното от всички останали култури. В този празник свещениците ограждаха олтара, размахвайки палмови клонки и пеейки Осанна; тук мъчениците са в светилището, махащи с палмови клонки и пеещи Осанна около престола, който заема мястото на олтара. Мисълта за Скиниите продължава в твърдението, че Бог ще обитава между тях; те самите ще бъдат Негова Скиния, или обиталище. Отиваме в края на книгата за четвъртата и последната част, занимаваща се с християнското поклонение. В 21:3 последните думи отново са заети. Странно, това е цитат от Левит, където се казва, че святият Бог ще обитава сред свят народ. Тук това е разширено да означава, че хората като цяло стават светилище на Бога; неговата Скиния е с тях. Съществителното и глаголът “Скиния” са свързани с еврейската дума Шекина, видимата Божия слава, която е изпълнила скинията в пустинята и в храма, когато Соломон го освещава. Затова св. Йоан съобщава, че старото централно светилище е отминало, и отсега Присъствието е с хората като цяло, и Бог се проявява видимо в тях и чрез тях. Мисълта е развита в Епилога, който започва със стих 9. Тя първо е повторена в езика на символизма. Святият град има Божията Слава; неговият блясък е като на камък яспис; в глава 4 за Бога се казва, че е като камък яспис, така че това само повтаря предишните думи за Обитаването. “Видимото” Божие Присъствие е в този град. Той замества стария храм. Целият град е изпълнен с Присъствието, не само една свещена част от него. Дори неговите основи са от яспис – което означава божествени. Скъпоценните камъни, вградени в неговите стени, означават избраните души, в които Бог обитава; като дванадесетте основи са апостолите на агнето. Ясното чисто злато върху неговите улици означава, че Божията скиния е изградена от чистотата на сърцето; този символизъм съответствува на символизма за белите дрехи. Нямаше светилище в него; тоест Присъствието не е централизирано. В него няма редуване на светлина с тъмнина; няма нужда да се изчисляват времето по слънцето и по луната; той живее във вечната светлина на Присъствието. Не е необходимо да бъде запалван през нощта светилникът със седем клона; Агнето е светилото. Чрез живота на избраните души, в които Бог обитава, светлината ще свети в света. Общността на избраните е широко отворена; нейните врати никога не се затварят. Тя няма национални разграничения. Земните царе донасят своите славни неща в нея; това е споменаване на жертвите, принасяни от римските императори и други в Ерусалим. Почитта, която те са отдавали на онова светилище, ще дойде върху това светилище. Безплатни за всички ще бъдат водите и плодовете на духовния рай. Никакво наследствено и монополно свещеничество няма да бъде единствен притежател на това светилище и посредник между Бога и Неговия народ. Всички Негови слуги ще стоят в присъствието Му; и всеки един от тях ще бъде като първосвещеник; и ще имат Неговото име върху своите чела. Отворено световно видение: отворено световно свещенство. Този епилог оформя картината за Вселенската Църква, в която тя е противопоставена във всяко отношение на стария юдейски храм, и е показана като по-славна, защото всяка част от нея е изпълнена със светлината на Присъствието, която е била ограничена в Пресветото място. Св. Йоан съзнателно избягва всички украси на храмовото поклонение – белите дрехи, златните пояси, арфите, тамяна, олтара; всички те са отминали. Забележете също неговата квадратна форма, неговите порти и живите води, които всички са взети от храма на Езекиил. Изтегляне 3.87 Mb. Сподели с приятели:
|