Жак алфонс доде

Първото посещение на госпожа дьо Баранси в Етиол причини на Жак много радости и голямо безпокойство. Той се гордееше със своята отново спечелена майка, но знаеше, че е много лекомислена, много бъбрива и много невъздържана в постъпките и думите си. Той се боеше от мнението на Сесил, от онова просветление, от ония тъй бързи и тъй строги отгатвания, които възникват в младите умове, дори относно неща, които те не познават. Първите минути на срещата го успокоиха малко. Като се изключи превзетия глас, с който Ида назова Сесил „дъще моя”, като обви с ръце врата й, всичко мина задоволително; но когато, под влиянието на хубавия обяд, госпожа дьо Баранси загуби важния си вид и се поддаде на оная лека веселост, присъща на момичетата, които се смеят, за да им видят зъбите, когато започна да разказва своите чудновати приказки, Жак почувства, че всичките му страхове се възвръщат. Радостта и вълнението именно й вдъхваха настроение да разказва приключения и тя държеше своите слушатели под впечатлението на постоянна изненада. Заговориха за роднините, които господин Ривал имаше в Пиренеите.

- Ах, да, Пиренеите! – въздишаше тя, - Гаварни, потоците, леденото море! ... Ходих там преди петнадесет години, с един приятел на семейството ни, дук дьо Касарес, испанец; чакайте, именно братът на генерала ... Като си помисля какъв лудетина ... Двадесетина пъти щях да си счупя главата заради него. Представете си, че пътувахме с файтон с четири коня, впрегнати два по два, които препускаха с все сила през всичката време, а колата бе пълна с шампанско! Впрочем, тоя дук беше истински чудак ... Бях се запознала с него в Биариц по много забавен начин.

След като Сесил каза, че обожава морето, госпожа дьо Баранси възкликна:

- Ах, мила моя, ако го бяхте видели, каквото го видях аз близо до Палма, в една бурна нощ! Бях в салона на парахода с капитана, един груб човек, който искаше да ме принуди насила да пия пунш ... Аз не исках ... Тогава тоя клетник полудя от гняв, отвори задния прозорец, хвана ме ей така, за тила, той беше много силен мъж, и ме държа наведена над водата, в дъжда, в пяната и в светкавиците ... Беше ужасно.

Жак се опитваше да прекъсне по средата тия опасни разкази, но те все започваха наново от някой край, подобно на ония влечуги, всеки къс от които е пълен с живот и трепти, въпреки отсичането му. Това не пречеше на Сесил да окръжава майката на своя приятел с искрена почит, само че беше малко неспокойна, като виждаше Жак тъй загрижен тая сутрин. Какво му стана на тоя нещастник, когато, при започване на урока, той чу, че младото момиче каза на майка му: „Да се поразходим ли из градината?”! Нищо по-естествено; но мисълта, че двете ще се озоват съвсем сами, го изпълни с неизразим ужас. „Какво ли още ще й разказва, Боже мой! ...” Докато докторът му преподаваше, той ги гледаше как вървят една до друга по пътеката на овощната градина. Сесил, тънка, висока, сдържана в движенията си като всички действително изящни жени, докосваше с розовата си пола цъфналата мащерка край пътеката; Ида, величествена, хубава още, но прекалено накитена и натруфена, с някогашните й облекла, подскачаше, преструваше се на малко момиче, после изведнъж се спираше, за да направи широко движение в кръг, последвано от отворения й слънчобран. Явно беше, че само тя говореше; и, докато я слушаше, Сесил вдигаше от време на време красивото си лице към прозореца, дето съглеждаше наведени една към друга, къдравата глава на ученика и бялата коса на учителя. За пръв път Жак намери, че урокът беше много дълъг; и той се почувства доволен само когато можа да заскита по пътеките на гората с годеницата си, леко облегната на ръката му. Познавате ли оня чуден устрем, който платната придават на кораба, като го карат до лети, да цепи течението и тихия вятър? Тъкмо това чувстваше влюбеният, когато държеше Сесил под ръка; тогава той беше уверен, че ще преодолее всички мъчнотии на живота и всички препятствия на попрището, към което се стремеше, подпомогнат от ободрителното влияние, което витаеше над него в тия тайнствени области, дето съдбата раздухва бурите си. Но, в тоя ден, присъствието на майка му смущаваше това прелестно впечатление. Ида не разбираше нищо от любовта, тя й се представяше смешно – сантиментална, или пък като забава между две двойки. Показвайки на доктора влюбените, тя се смееше злодейски и викаше: „хъм! ... хъм! ...” или се облягаше на ръката му, като казваше с продължителна, изразителна въздишка: „Ах, докторе, колко хубава е младостта!” Но най-лошото от всичко бяха подозренията, които възникваха внезапно в ума й по отношение на благоприличието; тя повикваше младите, намираше, че много се отдалечават: „Деца, не отивайте толкова далеч ... ще ви видят!” И намигаше многозначително.

Два – три пъти Жак долови мръщене по лицето на добрия доктор. Очевидно, тя го дразнеше. Въпреки всичко, обаче, гората беше тъй хубава, Сесил тъй ласкава, думите, които разменяха, се смесваха тъй добре с бръмченето на пчелите, с вихрения шепот на мушичките по върховете на дъбовете, с чуруликането на гнездата и на ручеите всред листаците, че малко по малко клетото момче забрави своята ужасна другарка. Но с Ида човек не можеше да бъде дълго време спокоен: трябваше винаги да очаква някое избухване. Разхождайки се, те се спряха за малко у пазача. Като видя бившата си господарка, стрина Аршамбо не знаеше как да им угоди, как да ги поласкае, но не попита нищо за господаря, защото бе разбрала със своя здрав селски ум, че не трябваше да се споменава за него. Но срещата с това добро същество, тъй дълго замесено в съвместния им живот, се оказа пакостна за бившата госпожа д’Аржантон. Без да пожелае да докосне закуската, която леля Аршамбо приготвяше набързо в стаята, тя стана изведнъж, излезе стремглаво и тръгна сама по пътя за Елховника, с големи крачки, сякаш някой я викаше. Тя искаше да види пак „Parva domus”.

Куличката на къщата беше повече от всякога обвита от дива лоза и от бръшлян, който я закриваха, затваряха я отдолу догоре. Хирш навярно не беше там, защото всичките капаци на прозорците бяха затворени и мълчание царуваше над градината, дето площадката пред къщата зеленееше без никаква следа от простор. Ида се спря за миг, вслуша се в онова, които й казваха тия неми, но тъй красноречиви камъни; после откъсна едно клонче повет, което увисваше вън от оградата безбройни малки бели звездички, и го вдиша дълго, със затворени очи, седнала върху стъпалата на входа.

- Какво ти е? – я попита Жак, който, много обезпокоен, я търсеше.

Тя отговори с обляно в сълзи лице:

- Няма ми нищо ... Развълнувах се малко ... Толкова неща съм погребала тук!

Ноистина, със своята тиха тъга, със своя латински надпис над вратата, малката къща приличаше на гроб. Тя избърса сълзите си, но веселостта й изчезна до вечерта. Напразно Сесил, на която бяха казали, че госпожа д’Аржантон се бе разделила с мъжа си, се опита да заличи с нежности това мъчително впечатление; напразно Жак се мъчеше да я занимае с всичките си хубави кроежи за бъдещето, за да отвлече мислите й от изтеклите години.

- Виждаш ли, мое дете, - му казваше тя, когато се връщаха вечерта към гарата Еври, - не ще те придружавам често тук; раната е много прясна.

Гласът й трепереше. Така, след всичко, което тоя човек й бе сторил, след униженията и оскърбленията, които бе претърпяла при него, тя го обичаше още.

Ида прекара няколко недели, без да ходи в Етиол; и от тогава Жак трябваше да разделя своя свободен ден, като даваше половината на Сесил, но се отказваше от най-хубавите часове на срещите си с нея, от разходките в гората, от хубавите разговори, които водеха на смрачаване върху селската пейка на овощната градина, за да се завърне в Париж и да вечеря с майка си. Той се завръщаше от там със следобедните влакове, празни и прегорещи, и минаваше от горската тишина към неделното оживление на предградията. Препълнените омнибуси, плочниците, завладени от масите на малките кафенета, дето семействата в пълен състав: баща, майка и деца седяха пред чаша бира и списания с картини, спрелите се тълпи, с вдигнати нагоре глави, загледани над фабриката за газ един голям жълт балон, който се издигаше, цялата тая навалица беше в такава голяма противоположност с онова, което току-що бе напуснал, че оставаше замаян и съкрушен. В по-пустата улица Поноайо той срещаше провинциални навици: играеха на волан (Играчка, набучена с пера за подхвърляне високо – Бележка на преводача) пред вратите, а в двора на голямата тиха къща, вратарят и няколко съседи седяха на столове и се наслаждаваха на свежестта, поддържана от чести поливания с лейка. Обикновено, когато пристигаше, той заварваше майка си в коридора да разговаря със семейство Левендре. Белизер и жена му, които излизаха редовно всяка неделя от обед до полунощ, биха желали на драго сърце да отведат госпожа дьо Баранси; но тя се срамуваше да се показва с тия бедни хора, пък и се чувстваше много по-добре в компанията на това семейство от лениви работници и празни бърборковци. Госпожа Левендре, шивачка по занаят, чакаше да си купи шевна машина за шестстотин франка, за да се залови за работа; шестстотин франка, нито стотинка по-малко! Колкото до мъжът, някога собственик златар, той заявяваше, че иска да работи само за своя сметка. Няколко изпросени помощи оттук – оттам, от роднини на единия и на другия, поддържаха криво – ляво това тъжно семейство, истинско гнездо на злоба, на бунтове, на оплаквания против обществото. С тия изпаднали хора Ида се разбираше чудесно, смиляваше се над мъката им, хранеше се с възхищения, с ласкателства, щедро пиляни от тия хора, които се надяваха да получат от нея шестстотинте франка за шевната машина или необходимата сума за покупката на някоя търговия; защото тя им бе казала, че се намирала във временно затруднение, но достатъчно било само да поиска, за да стане пак много богата. Той чуваше в тъмния и задушен коридор техните доверявания и въздишки:

- Ах, госпожо Левендре! ...

- Ах, госпожо дьо Баранси! ...

А господин Левендре, който беше измислил цяла политическа система, я развиваше в гръмливи изречения, докато в същото време от кочината, в която Другарят изтрезняваше, достигаше звучно и еднообразно хъркане. Но самите господин и госпожа Левендре отиваха понякога в неделя у роднини, у приятели или на франкмасонските гощавки, от което спестяваха една вечеря. В тия дни, за да избегне отегчението и тъжната самота, Ида слизаше в читалнята на Левек, дето Жак знаеше предварително, че ще я намери.

Тоя малък, мръсен дюкян, пълен с книги със зелени гърбове, които миришеха на плесен, беше буквално задръстен с брошури, с илюстровани списания, получени преди две седмици, с войнишки вестници по пет сантима или с модни картини, изложени на витрината му; той получаваше малко въздух и светлина само от отворената врата, която също размахваше по стъклата си всевъзможни цветни хартии. В него живееше една стара, престара бабичка, превзета и нечиста, която прекарваше времето си в плетене на някакви украшения с цветни панделки, каквито виждате по чантичките на нашите баби. Изглежда, че госпожа Левек бе преживяла по-добри дни и че при Първата Империя баща й бил значителна личност, дворцов вратар или пазач.

- Аз съм кръщелница на Данцингския дук ... – казваше тя надуто на Ида.

Беше наистина една от ония стари сподвижнички на изчезнали неща, каквито се намират само в крайните квартали, дето Париж ги изхвърля всеки ден със своя постоянен отлив. Прилична на прашната стока на дюкяна й, на книгите й с лъскави гърбове, всичките непълни и разкъсани, говорът й бе пълен с романтично великолепие, чието злато бе изтрито. Вълшебството на онова блестящо царуване, на което тя бе видяла само края, бе оставило в очите й ослепителен блясък, и само начинът, по който казваше „господа маршалите”, струваше цяла върволица от пера, от везби, от екселбанти, от шапки, окръжени с бяла хермелинова кожа. Ами случката с Жозефина, остроумията на маршалката Льофевр! Но една история госпожа Левек разказваше най-добре и по-често от всички други – тя беше за пожара в австрийското посолство, през нощта на прочутия бал, даден от княгиня Шварценберг. Целият й живот бе останал осветен от светлината на тоя знаменит пожар и в неговите пламъци тя виждаше да минават лъчезарните маршали, дамите с високи талии, деколтирани, причесани като римския император Тит или по гръцки, и императорът в зелен фрак, с бели панталони, носещ на ръцете си, през запалената градина, примрялата госпожа Шварценберг. Със своята слабост към благородството, Ида се чувстваше добре при тая безумна бабичка. И докато седяха в тъмното дъсчено дюкянче и изричаха имената на дукове, на маркизи, подобно на вехтошари, подреждащи по раздели стари медни монети или счупени скъпоценности, някой работник влизаше да купи вестник за пет сантима, или някоя простолюдна жена, горяща от нетърпение да проследи подлистника с изненади, идваше да види дали е излязъл новият брой, даваше своите десет сантима, лишаваше се от тютюн, ако беше стара, от връзка репички на обед, ако беше млада, за да вкуси приключенията на Гърбавия или на Монте Кристо, с оня глад за романтично четиво, който изпитва парижкия народ. За нещастие, госпожа Левек имаше внуци, шивачи на ливреи, в предградието Сен-Жермен, „шивачи на болярството”, както казваше тя, които я канеха на вечеря всеки две седмици. Тогава, за да прекара неделята, на госпожа дьо Баранси й оставаше само старата литературна стока на госпожа Левек, куп от повредени книги, извехтели и оцапани от ръцете на цялото предградие и съхраняващи между едва държащите им се листа трохи от хляб или мазни петна, което показваше, че са били четени по време на ядене. Тия книги разказваха за леността на девойки, за бездействието на работници и дори за литературни терзания, защото по белите полета на много от страниците им имаше бележки с молив, глупави забележки.

Тя седеше там сама, наведена пред прозореца, и четеше романи, докато й се завиеше свят. Четеше, за да не мисли и съжалява. Изпаднала в тая голяма работническа къща, срещуположните трудолюбиви прозорци не възбуждаха у нея, както у сина й, смелост и желание за някаква работа, а, напротив, по-голяма умора и по-горчиво отвращение. Постоянно тъжната жена, която шиеше неуморно до прозореца си, бедната бабичка, която казваше: „Хората, които живеят на село в такова време...” увеличаваха отегчението й със своите безмълвни или изказвани оплаквания. Чистотата на небето, лятната горещина над всичките тия неволи ги правеха по-черни в очите на Ида, също като неделното безделие, оживявано само от камбанния звън за вечерня, смесен с цвъртенията на лястовиците, й тежеше със своята тишина и спокойствие. И спомените й оживяваха. Някогашните й разходки пеша или с файтон, излетите в полето й се явяваха позлатени от съжалението като от изчезнал залез – слънце. Но по-близките години, прекарани в Етиол, я нараняваха най-болезнено. О, хубавият живот, веселите вечери, виковете на пристигащите, стоенето до късно на италианската тераса, и той, изправен до стълба, с вдигната глава, с протегната ръка, декламиращ на лунната светлина:

Къде беше той? Какво правеше? Как не бе й писал през трите месеца, през които тя не беше му се обаждала? Тогава книгата падаше от ръцете й и тя оставаше замислена, с блуждаещ поглед, до завръщането на сина й, на когото се мъчеше да се усмихне. Но той схващаше веднага душевното й състояние по безредието в стаята, по небрежното облекло на тая изящна някога жена, която влачеше сега по таванската стая овехтялата си домашна рокля и лениви сандали. Нищо не беше готово за вечерята:

- Виждаш! Нищо не съм правила. Времето е тъй горещо! Убива духа. Пък и аз съм тъй обезсърчена!

- Защо обезсърчена? Не се ли чувстваш добре с мене? Отегчаваш се, нали?

- Не, не че се отегчавам ... Да се отегчавам при тебе, мили Жак!

Тя го прегръщаше страстно, опитвайки се да се вкопчи в него, за да се измъкне от пропастта, в която се чувстваше, че потъва.

- Хайде да вечеряме навън, - казваше Жак. - ... Ще се разсееш.

Но на Ида й липсваше най-висшето развлечение: да може да се облича разкошно, да може да изважда от долапа, дето стояха окачени, най-хубавите си някогашни облекла, прекалено накичени и извънредно чудновати за сегашното й положение, и чийто разкош подхождаше за файтон или поне за друга част от града. Тя се обличаше колкото можеше скромно за разходките из бедните улици. При все това, в нейното стъкмяване винаги имаше нещо биещо на очи: вратната извивка на роклята, накъдрените коси, големите гънки на полите, и това караше Жак да върви нарочно с малко старчески ход, да покровителства с всичката си важност тая майка, която се излагаше като държанка. Те вървеха всред дългите редици от дребни буржоа, от празнично облечени работници, ходещи с малки крачки едни зад други по булевардите, на които знаеха надписите буква по буква, смесица от почтени лица и смешни облекла, рединготи, които се издигат до врата, шалове, които се спущат по гърба, излезли от мода дрехи, показвани само в неделен ден, ден на почивка и разходка, който изпълва целия град с тропота, с шепота на стичаща се от вси страни тълпа след пуснат фишек. Тук се забелязваше, наистина, умората в края на празника, който е вече помрачен от мисълта за другия ден. Жак и майка му следваха живия поток, спираха се в някоя малка гостилница в Баньоле или в Роменвил и вечеряха тъжно. Те се опитваха да се разговорят, да смесят малко мислите си; но тук се криеше главната мъчнотия на техния съвместен живот. От много отдавна живееха далеч един от друг и съдбите им бяха станали много различни. Ако изтънчената Ида се възмущаваше от грубата гостилничарска покривка, едва очистена от старите винени петна, ако тя изтриваше с отвращение чашата и прибора си, Жак едва забелязваше тая небрежност на наредбата, свикнал от дълги години с всички погнуси на бедността. В замяна, неговият възвишен ум, неговият все по-развит от ден на ден ум се учудваше на простотата на майка му, някога невежа, но несъзнателна, сега извратена от дългото общуване с несретниците. Тя употребяваше типични изречения, начини за изразяване, заети от д’Аржантон, а във всичките им разисквания гласът й беше рязък и не позволяващ възражение. „Аз, аз ... аз, аз...” Тя започваше винаги така и свършваше с презрително ръкомахане, което означаваше ясно: „Пак съм много добра, че споря с тебе, клети, жалки работнико ...” Благодарение на чудесното уподобяване, според което, след неколкогодишен съвместен живот мъжът и жената си заприличват, Жак се уплаши, като видя върху хубавото лице на майка си израженията на „врага” дори до усмивката в ъгъла на устните, която толкова го ужасяваше през мъчителното му детство. Никога ваятел, мачкащ покорната глина, не би я изваял тъй сполучливо, както тоя лъжлив поет, жаден за господство, бе измачкал тая жена.

След вечерята, една от любимите им разходки в тия дълги летни вечери беше до градината Бют-Шомон, която току-що бяха завършили, грамадна и тъжна, нагласена върху бившите височини на Монфокон, украсена с пещери, със стълбове, мостове, пропасти, борови гори, които слизаха надолу по могилата. В тая градина имаше нещо изкуствено и романтично, което караше Ида дьо Баранси да си въобразява, че е във величествен парк. Тя оставяше с удоволствие да се влачи роклята й по пясъка на алеите, възхищаваше се от чуждоземните гъсталаци, от развалините, по които на драго сърце би написала името си. После, като се разходеха добре, те се изкачваха и сядаха най-горе на една пейка, господстваща над чудната гледка, която се откриваше от тия върхове. Синкавият Париж, потънал в плуващ прах и замъглен от далечината, се разстилаше под краката им. Исполинска купел, над която се издигаха топли пари и смътна глъч. Хълмовете, които обикалят предградията, образуваха в тая мъгла като че грамаден кръг, който, от едната страна с Монмартр, а от другата с Пер-Лашез, се сключваше при бившия Монфокон.

По-близо до тях те виждаха зрелищата на простонародното веселие. В извитите алеи, между наредените в отстъп дървета на градината, дребни търговци в празнично облекло, обикаляха около музиката, докато горе, по остатъците от старите могили, всред оскубаната зеленина и червено – жълтата почва, работнически семейства, пръснати като голямо стадо по планинските бърда, тичаха, търкаляха се, пързаляха се, пущаха хвърчила, с викове, надавани в извънредно кънтящия въздух, над главите на разхождащите се. Чудно нещо: тая великолепна градина, разположена всред работнически квартал, едно ласкателство от страна на Империята към жителите на Вилет и на Белвил, им се струваше прекалено грижливо гледана и чистена; и те я изоставяха, за да се върнат при своите стари могили, по-неравни и по-селски. Ида гледаше на тия игри не без презрение и, там пак, отпуснатата й глава върху отворената й ръка, арабеските, които слънчобранът й чертаеше по пясъка, всичко казваше: „Колко се отегчавам!” Жак се чувстваше съвсем безпомощен пред тая упорита тъга; искаше му се за запознае майка си с някое почтено, но не много просто семейство, та да намери тя там жени, на които да довери пълния си с детинщини ум. Веднъж му се стори, че е намерил каквото търсеше. Беше точно в градината Бют-Шомон, една неделя. Пред тях вървеше един човечец със селски изглед, прегърбен, с кафява дреха, придружен от две малки деца, към които се навеждаше тъй преизпълнен с грижи и неизменно търпение, както правят дядовците.

- Ето един познат човек, - каза Жак на другарката си, - ами да ... Не се лъжа ... Това е господин Рудик.

Чичо Рудик беше, наистина, но тъй остарял, тъй приведен, че бившият чирак на Ендре го позна главно по момиченцето, което вървеше до него, четвъртито, бузесто, като че със секира издялано, една умалена Зинаида, докато на момченцето липсваше само една митническа фуражка, за да прилича съвършено на господин Манжен.

- О, малкото момче! ... – каза старецът на Жак, който го настигаше, и тъжна усмивка осветли лицето му, като показа всичките му бръчки. Тогава Жак забеляза, че той носеше широка ивица черно на шапката си и, от страх да не напомни някоя скорошно скръб, не посмя да се осведоми за никого, когато на един завой на алеята Зинаида се появи, по-пълна от преди, тъй като бе заменила полата си с едрите гънки с истинска рокля и своята бретонска забрадка с парижка шапка. Истински вързоп, но с тъй добродушен вид! Тя вървеше под ръка с господин Манжен, бившия ефрейтор, сега повишен в по-горен чин, преместен в парижката митница и облечен в мундир от тънко сукно, чиито ръкави бяха украсени със златни нашивки. Колко се гордееше Зинаида със своя красив офицер, колко изглеждаше, че обича своя мил Манжен, въпреки че го водеше здравата и отговаряше вместо него при всеки случай! Трябва да вярваме, впрочем, че Манжен обичаше да го водят така, защото лицето му беше щастливо, отворено, и само по начина, по който гледаше жена си, се разбираше, че, ако трябва да поднови предложението си, сега, когато я познаваше, той би я взел и без зестра. Жак представи майка си на всичките тия добри люде; после, понеже вървяха на две дружини, той попита тихо Зинаида:

- Какво се е случило? Да не би госпожа Клариса ...

- Да, тя умря преди две години по ужасен начин, удави се случайно в Лоара. – Зинаида прибави, като понижи гласа си: - Казваме „случайно” заради тате, но вие, Жак, който я познавахте, разбирате добре, че тя не умря случайно, че се погуби сама от скръб, че не може да вижда вече своя Нантиец ... Ах, наистина, има мъже ... не знае човек какво може да ви докарат!

Добрата Зинаида съвсем не подозираше, че като казваше това, свиваше сърцето на Жак, който гледаше майка си и въздишаше.

- Клетият татко Рудик, - продължи Зинаида, - мислехме, че и той ще си отиде ... И добре, че досега не подозира самата истина. Иначе ... Когато назначиха Манжен в Париж, доведохме го с нас и живеем всички заедно, на улица Люляк, в Шарон, една малка уличка, в която има само градини, много близо до митницата ... Ще трябва да дойдете да го видите, нали, Жак? ... Знаете, че той винаги е обичал своето „малко момче” ... Може би ще сполучите да го разприкажете. На нас той никога не продумва нито дума ... Само децата го забавляват и интересуват ... Но да се приближим. Той погледна вече два – три пъти към нас. Подозира, че говорим за него, а не обича това.

Ида, която разговаряше оживено с господин Манжен, се спря рязко, като видя Жак близо до себе си. Какви чудесни неща говореше тя? Няколко думи на чичо Рудик го туриха веднага в течение на всичко:

- О, да! О, да! Един сладкодумник, който много обичаше да яде пити от черно брашно.

Той разбра, че думата беше за д’Аржантон. Бяха попитали Ида за мъжа й и, щастлива, че може да говори за него, тя се бе увлякла по тоя интересен въпрос. Дарбата на поета, артистичните му борби, високото положение, което заемал в литературата, сюжетите на драмите и романите, които се въртели в главата му, тя бе разказала всичко, докато другите я слушаха от вежливост, без нищо да разбират. Разделиха се, като си обещаха да се видят пак. Жак бе очарован, че бе срещнал тия добри хорица, у които му бе по-приятно да вижда майка си да ходи, отколкото у баба Левек и у Левендрови; те бяха и с малко по-високо положение то Белизерови. Той ходи, прочее, няколко пъти у тях с Ида и намери в едно тясно жилище на предградието раковините, гъбите и морските кончета върху камината, като в Ендре, и благочестивите икони в стаята на Зинаида, и големия обкован долап, цялата бретонска домашна обстановка, изселена от родния край и настанена при парижките укрепления всред въображаемо село. Той изпитваше удоволствие в тая честна среда със съвсем провинциална чистота. Но скоро трябваше да забележи, че майка му се отегчаваше със Зинаида, прекалено трудолюбива, пекалено положителна за нея, и че тук, както и навсякъде, където я водоше, тя бе преследвана от същата тъга, от същото отвращение, което изразяваше с тия три думи:

- Мирише на работник!

Къщата на улица Поноайо, коридорът, стаята, която тя заемаше със сина си, хлябът, който ядеше, всичко й се струваше напоено с особена миризма и вкус, с оня развален въздух, който бедните квартали, гъстотата на населението, димът на фабриките, потта от работата поддържат в някои части на големите градове. Мирише на работник! Ако отвореше прозореца си, тя усещаше тая миризма в двора; ако излезеше, улицата й я носеше с нездравите си подухвания, и хората, които виждаше, нейният Жак дори, когато се завръщаше от работилницата с изцапаната с масло рубашка, изпущаха същата тая сиромашка миризма, която се полепваше по нея, проникваше я с грамадна тъга, с онова обезсърчение, което води към самоубийство.