Жак алфонс доде

- Слушай, Белязания, не знаеш ли някое място в железарството? ... Ето един момък, който е работил на параход и търси работа.

Тоя, когото нарекоха Белязания, висок човек с рубашка и каскет, с лице, прорязано от дълъг белег, свидетелство за някаква стара злополука, се приближи до тезгяха, - защото наемането на работници става почти винаги в някоя кръчма на предградието, - измери от краката до главата другаря, който му представиха, попипа мишците му и каза високомъдрено:

- Малко е слабичък, но щом е бил огняр ...

- Три години, - каза Жак.

- Добре тогава, това показва, че си по-силен, отколкото изглеждаш ... Иди у Ейсандек, голямата къща на улица Оберкампф. Там търсят надничари при резачката и при теглилката. Ще кажеш, че Белязаният те изпраща ... Сега, ако искаш, поръчай една осминка в стъкле.

Жак плати исканото стъкле, тръгна за къщата, която току-що му посочиха, и след един час, условен у Ейсендек по шест франка дневно, пое по улица Фобур-Дю-Тампл, със светнали очи, с високо издигната глава, да търси жилище не много далеч от фабриката. Мръкваше се, улицата бе много оживена, защото бе понеделник, ден, празнуван сега във всичките предградия, та по дългия наклонен път сновяха непрекъснато хора, слизащи към града, или изкачващи се към старата ограда. Посетителите на кръчмите препълваха дори плочниците. Под широките големи пътни врати, коли с две колела, малки и големи, вдигнали нагоре впряговете си, възвестяваха свършения ден. Какъв шум, особено отвъд канала, какво гъмжило по каменливата улична настилка, стръмна, разстроена предварително от движението на всичките малки ръчни колца, които я браздят непрекъснато, като вървят край ручеите, натоварени с храни, с евтини зеленчуци, с риба, цял подвижен пазар, от който работничките – бедни жени, които всекидневният труд отдалечава от жилищата – купуват семейната вечеря, тъкмо когато трябва да я приготвят. От всякъде се чуваха викове от покрити пазари, парижки викове, едни весели, издигайки се до пискливи ноти, други тъй бавни, тъй еднозвучни, сякаш влачеха след себе си всичката тежест на възвестяваната стока.

„Имам малки гълъбчета! ...

Жак вървеше всред това оживление с вдигната глава, търсеше, при слабата залязваща светлина, жълтите обяви за даване под наем на мебелирани стаи. Той беше щастлив, пълен със смелост и надежда, обзет от нетърпение да започне двойния живот на работник и студент. Тикаха го, блъскаха го, но той не забелязваше това. Не чувстваше и студа на тая декемврийска нощ, не чуваше, когато малките разчорлени работнички си казваха помежду си, на минаване край него: „Ето един хубав момък”. Струваше му се, че цялото предградие споделя радостта му, вярата му, насърчаваше го с онова постоянно хубаво настроение, което лежи в основата на безгрижния и лек парижки нрав. В тоя миг, над улицата прозвуча военна музика и всред тълпата се появи една стегната дружина, едва различима, с равномерни стъпки; тя свиреше с тръби някаква песен, прилична на весело биене на камбаните, която хлапетата придружаваха със свирене с уста. И всичките лица засияха само от звука на тая жива нота, хвърлена всред окръжаващата умора.

„Какво щастие е да живее човек! Как добре ще работя!”, си казваше Жак, докато вървеше. Изведнъж той се блъсна в един голям кош, четвъртит като хармониум, пълен с плъстени шапки и каскети. Видът на тоя подпрян на стената кош му напомни лицето на Белизер; той беше достатъчен да възбуди тоя спомен, но приликата се допълваше и от обстоятелството, че кошът с шапките беше сложен до вратата на един дюкян, който миришеше на лепило и кожа, и зад тясното стъкло на който се виждаха няколко редици яки подметки, украсени със здрави и лъскави гвоздеи.

Жак си спомни за своя приятел шапкаря, неговия непостижим блян за обуща, направени по мярка; и като погледна в дюкяна, забеляза наистина дебелашкия и смешен силует на продавача на каскети, винаги тъй грозен, но видимо по-чист, по-добре облечен. Жак изпита истинска радост, че го вижда отново и, след като почука напразно на прозореца два – три пъти, влезе, без да бъде забелязан от шапкаря, всецяло погълнат от разглеждане на едни обуща, които обущарят му показваше. Белизер не купуваше обуща за себе си, а за едно четири – пет годишно дете, бледо, подпухнало, чиято грамадна глава се люлееше над слабичките му рамене. Докато обущарят премерваше обущата, Белизер говореше на детето с добродушна усмивка:

- Нали ти е добре с тях, приятелче? ... На чии малки крачка ще бъде топло? ... На моето приятелче Вебер.

Появата на Жак като че не го изненада.

- А, ето ви! – му каза той тъй спокойно, като че не бе го виждал от снощи.

- Добър ден, Белизер! Какво правите тук? Ваше ли е това малко момченце?

- О, не, то е на госпожа Вебер, - каза Белизар с въздишка, която явно значеше „Бих желал да бъде мое”.

Той прибави, като се обърна към обущаря:

- Нали са му доста широчки? ... Да може добре да си отпусне пръстите ... Голямо нещастие е да имаш обуща, които ти убиват на краката!

И клетият човечец гледаше краката си с отчаяние, което доказваше, че, макар и да беше достатъчно богат, за да поръча обуща по мярка за детето на госпожа Вебер, той нямаше още средства да поръча и за себе си.

Най-после, след като бе попитал двадесет пъти детето дали се чувства добре, след като го накара да ходи пред него, да тупа с крак по земята, Белизер извади мъчително от джоба си една дълга кесия от червен вълнен плат с плъзгащи се пръстени, избра няколко бели пари, които тури в ръката на обущаря с оня замислен , важен вид, който простите хора имат, когато дават пари.

Когато излязоха навън, той попита Жак:

- Накъде отивате, другарю? ... – с многозначителен глас, като че искаше да каже: „Ако отивате насам, моята работа е тъкмо нататък”.

Жак почувства тая необяснима студенина и отговори:

- Бога ми! Сам не зная накъде отивам ... Надничар съм у Ейсендек и търся жилище недалеч от фабриката.

- У Ейсендек! ... – каза шапкарят, който познаваше всички фабрики в предградието. – Не е лесно да се влезе там. Трябва човек да има добра книжка.

Той намигна с око към Жак, за когото думите „добра книжка” бяха цяло обяснение. И с Белизер му се случваше същото, което му се бе случило и с господин Ривал. И Белизер мислеше, че той е откраднал шестте хиляди франка. Колко е вярно, че такива обвинения, дори признати за несправедливи, оставят неизличими петна! Щом Белизер узна какво бе станало в Ендре, щом видя свидетелството на директора, лицето му се промени изведнъж, и неговата чудесна, крива усмивка озари пръстеното му лице както в хубавото време.

- Слушайте, Жак, много е късно , за да търсите продавач на сън (наемодател – авторът.). Елате у дома, защото сега живея отделно и имам голяма стая, дето ще можете да спите тая вечер ... Да ... Да ... Имам дори нещо хубаво да ви предложа ... Но ще поговорим за това по време на вечерята ... Хайде, да вървим!

И ето, че тримата, - Жак, шапкарят и детето на госпожа Вебер, чиито нови обувки се влачеха много шумно по плочника, - се заизкачваха в предградието по посока на Менилмонтан, където Белизер живееше на улица Паноайо. По пътя той разказа на Жак, че след като сестра му от Нант овдовяла, той се завърнал с нея в Париж, напуснал провинцията и, че, впрочем, търговията не вървяла зле ... И от време на време, посред разказа си, той прекъсваше, за да извика” „Шапки, шапки, шапки!” по обикновения си път, където беше познат на всички фабрики. Преди да стигнат до къщи, той бе принуден да вземе на ръце детето на госпожа Вебер, което хленчеше тихо.

- Клетото дете! – казваше Белизер, - то не е свикнало да ходи. Не излиза никога и, само за да мога да го водя със себе си, му направих тия хубави обуща по мярка ... Майка му е навън през целия ден. Занаятът й е да разнася хляб. Много уморителен занаят, да! А тя е добра, мъжествена жена ... Излиза сутрин в пет часа, разнася хляба до дванадесет часа, завръща се да похапне малко, после отива пак в хлебарницата до вечерта. Детето стои в къщи през всичкото това време. Една съседка го наглежда, а когато никой не може да се занимава с него, турят го пред масата, завързано за стоя, за да не намери кибрита ... Тук, стигнахме.

Те влязоха в една от ония големи работнически къщи, прорязани с хиляди тесни прозорци, пресечени от дълги коридори, в които бедните хора настаняват печките си, закачалките си, и така облекчават препълнените си малки жилища. Вратите се отварят към тия допълнителни кътове и позволяват да се видят пълни с пушек и детски викове стаи. В тоя час вечеряха. На минаване Жак виждаше седнали до трапезата хора или чуваше шум от груби съдове по дървената маса.

- Добър апетит, приятели! – казваше шапкарят.

- Добър вечер, Белизер! – отговаряха пълни уста, весели, приятелски гласове. На някои места гледката беше по-тъжна. Никакъв огън, никаква светлина; жената и децаат чакаха бащата да донесе в тая понеделнишка вечер онова, което му е останало от съботната заплата.

Тъй като стаята на Белизер беше на шестия етаж, в дъното на коридора, Жак видя всичките тия жалки работнически домакинства, притиснати едно до друго като клетките на кошер, чийто връх заемаше приятелят му. Обаче клетият Белизер изглеждаше много доволен от жилището си.

- Ще видите колко добре съм се настанил, Жак, колко ми е широко ... Само почакайте ... Преди да влезем у дома, трябва да оставя детето на госпожа Вебер.

Той потърси един ключ под изтривалката на съседната с неговата врата, отключи като човек, свикнал с къщните обичаи, отиде право към печката, дето се вареше на слаб огън от обед вечерната супа, запали свещта; после, като привърза детето за високия стол пред масата и му даде в ръцете два капака от тенджери, за да се развлича, той каза:

- Сега да се махнем бързо. Госпожа Вебер ще се завърне и любопитствам да видя какво ще каже, като види новите обувки на малкия ... Ще бъде много смешно ... Работата е, че няма да се сети кой ги е купил. Няма как да се сети. Толкова хора има в къщата, и всички я обичат толкова много! ... Ах, ще има да се смеем!

И той се смееше предварително, като отваряше вратата на стаята си, една дълга таванска стая, разделена на две от някакъв стъклен долап за леглото. Натрупани каскети и шапки говореха за занаята на наемателя, а голотата на стените разказваше за бедността му.

- Значи, Белизер, - попита Жак, - вие не живеете вече с родителите си?

- Не, - каза пътуващият продавач, малко стеснен, и се почеса по главата, както бе свикнал в подобни случаи. – Знаете, в многочислените семейства не винаги има съгласие... Госпожа Вебер намери, че не е справедливо да работя за всички, без да печеля нещо за себе си. Тя ме посъветва да живея отделно ... Наистина, от тогава печеля двойно, мога да поддържам родителите си и да турям някоя пара настрана. На госпожа Вебер дължа това. О, тя е умна жена!

Докато говореше така, Белизер приготвяше лампата, нареждаше стоката си, грижеше се за вечерята; беше приготвил една великолепна салата от картофи, подправена с пушени херинги, с която се бе занимавал от три дни, та затова бе придобила много хубав вкус. Той извади от един бял дървен долап две изпъстрени с картинки чинии, два прибора, единият калаен, а другият дървен, хляб, вино, китка репички, и нареди всичко върху един куц бюфет, изработен, както и долапа, от някой дърводелец от предградието. Това не пречеше на Белизер да се гордее както с покъщнината си, така и със стаята си и да казва бюфетът, долапът, решително, като че притежаваше образцови мебели.

- Сега можем да седнем на масата, - каза той, като показваше с тържествуващ вид сложената трапеза, истинска трапеза: един проснат вестник служеше за покривка, чиито „произшествия” бяха попаднали под чинията на Жак, а политическите новини – между хляба и репичките. – Ех, Бога ми, всичко това не струва колкото знаменитото пушено, което ми предложихте там, на село ... Боже, Господи, какво пушено бе то! ... Никога не съм ял подобно нещо.

Без ласкателство, картофите бяха също превъзходни и Жак им отдаде това право. Белизер, възхитен от апетита на своя гост, не му отстъпваше със своя, като изпълняваше домакинските си задължения, ставаше всеки миг, за да наблюдава кипящата вода над жарта, или за да смели кафе между кривите си колене.

- Да ви кажа ли, Белизер? – каза Жак, - знаете ли, че сте се нагласили чудесно! Вие имате истинско домакинство.

- О, има много неща тук, които не са мои! ... Госпожа Вебер ми ги заема докато ...

- Докато какво, Белизер?

- Докато се оженим, - каза шапкарят юначно, но с две червени петна на бузите. После, като видя, че Жак не се подиграва с него, продължи: - Тая женитба е уговорена между нас отдавна; и голямо, неочаквано щастие е за мене, че госпожа Вебер се съгласи да се омъжи повторно. Тя е била тъй нещастна с първия си мъж, един разбойник, който пиянствувал и я биел, когато се напивал ... Не е ли грях да вдигнеш ръка на такава хубава жена! ... Ще я видите след малко, когато се завърне ... И колко юначна и добра е! ... Ах, заявявам ви, че аз няма да я бия и, че, ако поиска да ме бие, ще й се оставя, нека ме бие колкото си иска.

- А кога смятате да се настаните? – попита Жак.

- О, бих искал това да стане веднага! Но госпожа Вебер, която е много разумна, намира, че сегашните цени на храните, не сме достатъчно богати, за да поддържаме самостоятелно домакинство, та би искала да имаме някой другар.

- Другар ли?

- Е, да! ... Бедните правят често това в предградието. Търсят другар, ерген или вдовец, който да споделя храната, разноските. Дават му подслон, перат го, всичко това на общи разноски. Помислете колко се спестява за всички! Когато има за двама, има и за трима ... Мъчното е да се намери някой добър другар, някой сериозен, деен човек, който да не създава безредие в къщи.

- Добре тогава, ами аз, Белизер?, намирате ли ме за достатъчно сериозен? Дали не ще се уреди вашата работа с мене?

- Наистина, Жак, бихте ли се съгласили? От един час мисля за това, но не смеех да ви го кажа.

- Че защо?

- Бога ми, слушайте! ... У нас е тъй бедно ... Нашето домакинство ще бъде тъй малко ... може би обедите ни ще бъдат много прости за един механик, който печели поп шест – седем франка на ден.

- Не, не, Белизер. Яденето няма да бъде никога просто за мене. И аз трябва много да пестя, да бъда много разумен, защото и аз мисля да се оженя.

- Наистина ли? ... Но, тогава, работата няма да стане с вас ... 0 каза шапкарят отчаян.

Жак започна да се смее и му обясни, че неговата женитба би могла да стане едва след четири години и то при условие, че работи добре до тогава.

- Значи, уредено. Вие ще бъдете другарят, и то отличен, истински другар ... Какво щастие, все пак, че се срещнахме! ... Като си помисля, че, ако не беше ми хрумнала мисълта да купя обуща на малкото ... Шшът! ... Внимание! ... Госпожа Вебер се завръща. Ще се посмеем.

Ужасно тежки, мъчителни и бързи стъпки разклатиха стълбата и оградата. Без съмнение, детето ги чу, защото започна да мучи като младо теленце и да трака капаците на тенджерите върху масата.

- Ето ме, ето ме, миличко! ... Не плачи, сладкото ми, - викаше хлеборазносвачката, като утешаваше детето си от дъното на коридора.

- Слушайте ... – каза Белизер съвсем тихо.

Чу се отварянето на една врата, после едно възклицание, последвано от избухване на младежки звучен смях. В това време лицето на Белизер се покриваше с гънки и бръчки от задоволство.

Тая шумна веселост, която се пръскаше през тънките прегради из целия етаж, се приближи до двамата приятели и, най-после, влезе в таванската стая под образа на висока и яка тридесет до тридесет и пет годишна простолюдна жена, пристегната с една от ония дълги сини престилки, с които хлебопродавачките се предпазват от брашното. Престилката на госпожа Вебер обгръщаше яка и стройна снага.

- Ах, смешнико! – каза тя, влизайки с детето си на ръце, - ... Вие сте устроили тая игра ... Но вижте колко добре е обуто моето момче!

И тя се смееше, смееше, с малка сълза в ъгъла на окото.

- Колко е хитра, нали? ... – казваше Белизер, като се превиваше от смях. - ... Как е могла да отгатне, че съм аз?

След като голямата веселост утихна, госпожа Вебер седна до масата и изпи една чаша кафе в някакъв съд, който изглеждаше да е чашка от горчица; после Жак й бе представен като бъдещ другар. Трябва да кажа, че отначало тя прие това предложение с известна сдържаност, но когато разгледа добре кандидата за това извънредно отличие, когато научи, че Жак и Белизер се познавали от десет години и че пред нея стоеше героят на знаменитата история с пушеното, за което й бяха разказвали толкова пъти, лицето й загуби своето изражение на недоверие и тя подаде ръка на Жак.

- Чудесно! Виждам, че тоя път Белизер не се е излъгал … Защото вие го познавате и знаете каква божа кравичка е той. Довеждал ми е вече пет – шестима другари, от които най-добрият не струваше колкото въжето, за да го обесят. От много добрина, та дори глупее. Ако ви разкажа какво е изстрадал в семейството си! Той беше тяхна жертва, товарно животно, той хранеше всички и в отплата получаваше само обиди.

- О, госпожо Вебер! ... – каза добрият Белизер, който не обичаше да чува да говорят лошо за близките му.

- Е, какво, госпожо Вебер? ... Трябва добре да обясня на другаря защо ви отделих от целия ви род; иначе може да се помисли, че съм действала за своя облага, като толкова жени. А пък не сте ли по-щастлив сега, когато живеете отделно и когато имате поне малко полза от работата си? ... – Тя продължи, като се обърна към Жак: - но напразни са усилията ми, защото още го използват, да! Изпращат му най-малките, защото у дома му има върволица къдравокоси деца, които вече обичат да пооткрадват като стария евреин, бащата на Белизер. Те идват тук, когато ме няма и все намират средство да вземат нещо. Казвам ви всичко това,Жак, за да ми помагате да защитавам тоя злодей с прекалено добро сърце от другите и от самия него.

- Можете да разчитате на мене, госпожо Вебер.

След това се заеха с настаняването на другаря. Решиха до сватбата той да живее с Белизер, да спи в първата стая на походно легло. Яденето ще става общо и Жак ще плаща своя дял от жилището и от храната всяка събота. След сватбата ще гледат да се настанят по-нашироко и малко по-близо до Ейсандек.

Докато се разискваха тия важни въпроси, госпожа Вебер, със заспалото си дете на ръце, приготвяше леглото на Другаря, вдигаше приборите, миеше съдовете., Белизер шиеше шапките си, а Жак, без да губи нито минута, трупаше книгите на доктор Ривал в един кът на белия дъсчен бюфет, като че за да влезе по-здраво във владение на това работническо жилище и да се приспособи към добрите хора, които го заобикаляха.

Няколко дни по-рано, когато беше още в Етиол, биха го учудили много, ако му кажеха, че ще започне с усърдие своя работнически живот, без да чувства нито неговото унижение, нито неговата умора, че ще влезе в своя ад с весело сърце. Обаче това стана. Да, разбира се, той трябваше да премине за втори път през ада, но Евридика го чакаше на края, търпелива и украсена с венчалното си було; той знаеше това и тая цел на усилията му, на мъките му, правеше пътя му по-лек.

Неговата нова работилница на улица Оберкампф му напомни Ендре, само че беше по-малка. Понеже тук мястото беше тясно, бяха поставили един над друг, в същото помещение, три етажа станове и машини. Жак бе настанен най-горе, под един стъклен таван, където всичкият шум на работилницата, нейните изпарения и прах се издигаха размесени. Когато се опираше на оградата, заграждаща галерията, където работеше, той виждаше грамаден човешки мравуняк, вечно в движение: ковачите при огньовете, механиците при съставните части, а долу, облечени в рубашки, които им придаваха вид на млади чираци, няколко работнички се занимаваха с тънките работи.

Горещината беше задушлива, толкова повече, че тук не се чувстваше, както в Ендре, морския простор и вятъра около свърхнагорещените работилници; напротив, грамадното здание тук беше подтиснато от други фабрики и наредено откъм улицата, прозорец до прозорец, с други уморителни занаяти. Не е важно! Жак беше достатъчно свикнал с мъката, за да понесе всичко; той се чувстваше издигнат над мъчнотиите и скърбите на положението си, също тъй, както надвишаваше в работилницата тълпата от работници, чиито труд достигаше до ушите му като ехото в голяма църква. Той гледаше на тукашното си пребиваване като на преходно и при все, че изпълняваше добросъвестно работата си, мисълта му винаги беше другаде.

Другарите му забелязваха добре това. Те виждаха, че той живееше настрана от тях, равнодушен към техните караници или съперничества. Жак избягваше заговорите против маймуната или противоудара, боевете при изхода, почерпките на новодошлите за тяхното „кога ще бъде” (Тъй назовават новодошлия. – Авторът.), отбиването в подземните кръчми, не участваше нито в удоволствията, нито в омразите на другите. Той не чуваше глухите стонове, бунтовните ръмжения на това голямо предградие, загубено като някакво гето във великолепния град и увеличаваше блясъка на окръжаващия го разкош със своите дрипи. Не слушаше социалистическите теории, които нищетата шепне на тия съвсем безимотни нещастници, тъй близо до големите собственици, че не можеха да не желаят един общ преврат, който да измени изведнъж тяхната жалка съдба. Той беше съвсем равнодушен към историята и политиката, проповядвани върху цинковия тезгях от Белязания, от високия Луи или от Франсоа Стъклето, - история, черпена от книжлетата по пет сантима, от драмите на Дюма, и чиито герои произхождат от театър Амбигю. Не може да се каже, че другарите му хранеха приятелски чувства към него, но го уважаваха. На първите малко пресилени шеги, той бе отговорил с тъй ясен поглед, поглед на рус човек, остър и решителен, който накара подигравачите да млъкнат; после, те знаеха, че той идваше от огнярниците, а тамошните боеве с ръжени бяха прочути всред механиците.

В очите на мъжете това беше достатъчно, за да гледат на него почти със симпатия; в очите на жените той притежаваше друго обаяние, онова сияние, с което са окръжени всички любящи и любими. С дългата си изящна снага, изправена сега от устрема на една воля, с грижливото си облекло, той напомняше на работничките, всички чели Парижките потайности, княз Родолф, който търси Фльор-дьо-Мари. Но клетите момичета загубваха повехналите си усмивки, които му хвърляха, когато той преминаваше през техния бъбрив кът на работилницата, винаги оживен от някоя драма, тъй като всички имаха по един любовник във фабриката и тъй като тия връзки предизвикваха ревности, скарвания и постоянни разпри. По време на обеда, когато на края на стана те изяждаха оскъдната си храна, споровете се разпалваха между тия същества, които не се отказваха да бъдат жени, причесваха се за работилницата като за бал и въпреки железните стърготини, изцапванията от работата, красяха косите си с панделки, с бляскави игли, с нещо гиздавичко.

Излизайки от фабриката, Жак си отиваше винаги сам. Той бързаше да стигне в жилището си, да хвърли работническата си рубашка и да промени занятието си. Обиколен от книгите си, малки училищни книги, по белите полета на които детството му бе оставило много спомени, той започваше вечерния труд и се учудваше всеки път на леснотата, с която най-малката класическа дума възкресяваше в паметта му стари научени уроци. Той знаеше повече, отколкото предполагаше. Понякога, обаче, неочаквани мъчнотии се появяваха между редовете, и трогателно бе да види човек, как това голямо момче, чиито ръце погрозняваха всеки ден от тежестите на теглилката, държи нервно перодръжката, размахва я и я захвърля понякога, обхванато от безсилен гняв. До него Белизер зашиваше козирките на своите каскети или сламата на летните си шапки с благоговейно мълчание, изумен като дивак, който присъства на баенията на магьосник. Той се потеше от усилията, които Жак правеше, плезеше езика си, проявяваше нетърпение, а когато другарят му надделяваше над някои мъчни редове, самият той клатеше глава победоносно. Шумът на голямата игла на шапкаря, пробождаща дебелата слама, драскащото перо на учащия по хартията, тежкото разгръщане на големите речници, създаваха в таванската стая обстановка на спокоен и здрав труд и, когато Жак вдигаше очите си, съзираше срещу себе си, зад прозорците, светлини на трудолюбиви лампи, дейни сенки, продължаващи мъжествено бдението си, опакото на една нощ в Париж, всичко, което блещука в дъното на неговите дворове, докато булевардите му са осветени.

Към средата на вечерта, след като детето й легнеше и заспеше, госпожа Вебер, за да пести въглищата и газта, отиваше да работи при своите приятели. Тя кърпеше дрехите на детето, на Белизер и на Другаря. Бяха се съгласили да направят сватбата едва напролет, тъй като зимата за бедните е пълна с големи разходи и безпокойства. В очакване на тоя ден, двамата влюбени работеха мъжествено един до друг, което е също така един вид задиряне. Тричленното домакинство, което кроеха, беше вече образувано; но, изглежда, че на Белизер му липсваше още нещо, защото, седнал до хлеборазносвачката, той стоеше тъжен, изпущаше глухи и задавени въздишки, каквито, според наблюденията на естествениците, изпущат големите африкански костенурки под тежката си черупка през своя любовен период. От време на време, той се опитваше наистина да хване ръката на госпожа Вебер, да я задържи малко в своите ръце, но тя намираше, че това забавя работата, та се задоволяваха да изтеглят едновременно иглите си и да разговарят съвсем тихо със свистенето на грубите гласове, които искат да се сдържат.

Жак не се обръщаше от страх да не ги стеснява и, докато пишеше, си мислеше: „Колко са щастливи!”

Той беше щастлив само в неделя, който ден прекарваше в Етиол.

Никоя кокетка не се е грижила толкова за външността си, колкото Жак се грижеше за своята през утрото на тоя велик ден, при светлината на запалената още в пет часа лампа. Госпожа Вебер му приготвяше предварително чисти долни дрехи и празничното му облекло, добре сложено върху гърба на един стол. Но, преди всичко, лимонът и пемзата трябваше да заличат белезите от труда! Жак искаше нищо в него да не напомня за наемника, какъвто беше през цялата седмица. Сега работничките у Ейсандек биха го взели наистина за княз Родолф, ако го видеха, когато заминаваше за там.

Прелестни дни, без часове, без минути, дни на непрекъснато блаженство! Цялата къща го чакаше, посрещаше го, весел огън гореше в приемната, китки зеленина красяха камината, а докторът беше тъй весел, Сесил тъй развълнувана, че цялото й лице само от присъствието на Жак се зачервяваше като от сочна целувка. Както някога, когато бяха деца, той вземаше урока си пред нея и умният поглед на младото момиче го насърчаваше, помагаше му да разбира. Господин Ривал поправяше седмичните упражнения, обясняваше ги, задаваше други, и учителят беше толкова сърцат, колкото и ученикът, в тоя неделен следобед, в който, вън от непредвидените болни, старият доктор се стараеше да бъде свободен обикновено и се посвещаваше почти изключително на преповтаряне на книгите на младостта си, за да ги пояснява и приспособява за разбиранията на начинаещия. След завършване на урока, когато времето позволяваше, отиваха да се разходят в гората, оголяла, поръждавяла от сланата, трепереща и пукаща; там тичаха подгонени зайци и неподгонени диви кози.

Това беше най-хубавото време от деня.

Добрият доктор забавяше бързите си крачки и оставяше младите хора да отминат напред, уловени за ръка, пъргави и живи, измъчвани от признания, които неговото простосърдечно добродушие стесняваше малко. Той ги оставяше много бързо свободни, но те се намираха още в ония щастливи минути, в които любовта е съчетана много повече с догадки, отколкото с думи.

Все пак те си разказваха изтеклата седмица, но с дълги мълчания, които наподобяваха музика, сдържания и страстен съпровод на тая опера на два гласа.

За да се влезе в оная част на гората, която наричат Големия Сенар, се минаваше край Елховника, дето доктор Хирш продължаваше да идва, за да прави от време на време опити върху лекуването с благоухания. Би казал човек, че там се изгаряха всички балсами на гората и полята, до толкова издигащият се над покрива дим беше гъст и дразнеше гърлата с благоуханната си острота.

- Аха! ... Отровителят е дошъл, - казваше господин Ривал на децата. - ... Чувствате ли дяволската му готварница?

Сесил искаше да го накара да мълчи:

- Внимавай, дядо, би могъл да те чуе.

- О, нека ме чуе! ... Мислиш ли, че се боя от него? ... Няма и да помръдне дори. От деня, в който искаше да ми попречи да отида при нашия приятел Жак, той знае, че пестникът на стария Ривал е още силен.

Но каквото и да казваше той, децата говореха по-тихо и вървяха по-бързо, когато минаваха край „Parva domus”. Те чувстваха, че нищо добро нямаше там за тях и като че долавяха ядовития поглед, който им хвърляха очилата на доктор Хирш, скрит зад затворените капаци на прозорците. Всъщност, имаше ли защо да се боят от издайничеството на тоя палячо? Не беше ли свършено всичко между д’Аржантон и сина на Шарлот? Те не бяха се виждали вече от три месеца, живееха разделени от постоянната мисъл за омразата, която ги отдалечаваше всеки ден повече, като два бряга, които вълните подкопават, движейки се непрестанно от единия до другия. Жак обичаше много майка си, та не можеше да й се сърди, че има любовник, но откакто любовта му към Сесил го бе научила да се държи достойно, той мразеше любовника на майка си, смяташе го отговорен за грешката на тая слаба жена, вързана за веригата си чрез насилието и тиранията, с всичко, което отблъсква гордите и независими души. Шарлот, която се боеше от разпри и обяснение, се беше отказала да помири двамата мъже. Тя не говореше вече на д’Аржантон за сина си, но продължаваше да се среща тайно с него.

Два – три пъти дори тя бе ходила с файтон и забулена в работилницата на улица Оберкампф, да се види с Жак, когото другарите му можеха да видят при файтона, в разговор с една още млада жена, облечена донякъде с очебиеща изящност. Разнесе се слух, че той имал дръзко нагиздена любовница. Поздравяваха го любезно, смятаха, че виждат тук една от ония чудновати, но доста чести връзки, при които някои крайненки, щом забогатеят и се издигнат, се завръщат в родното си блато. Срещите с тях стават на някой бал в покрайнините, където госпожата е отишла, за да покаже изящността си, или при преминаването й на някой път през бедните квартали. Такива работници са по-добре облечени от другите; те приличат на нагиздени селяни и гледат с презрителния и разсеян поглед на избраните от царица мъже.

За Жак тия подозрения бяха двойно оскърбителни и, без да ги съобщава на Шарлот, той й каза, за да й попречи да идва, че правилникът на работилницата забранявал всяко излизане през време на работните часове. От тогава те се виждаха вече само от време на време в градските градини, главно в църквите, защото, като себеподобните си тя ставаше с годините все по-набожна, от прилив на бездейна сантименталност и защото обичаше почестите, тържествената обредност, защото имаше нужда да удовлетвори своята последна суета на красива жена, която коленичеше на молитвения стол, при входа на черковния хор, в дните на проповеди. В тия редки и къси срещи Шарлот говореше през всичкото време, съгласно навика си, макар да изглеждаше малко уморена и тъжна. Казваше обаче, че била много спокойна, много щастлива, пълна с доверие в литературното бъдеще на д’Аржантон. Но един ден, в края на един такъв разговор и когато излизаха от църквата на Пантеона, тя му каза малко стеснително:

- Жак, дали ще можеш ... Представи си, не зная как съм си направила сметката, но нямам достатъчно пари, за да изкарам до края на месеца. Не смея да му поискам, защото работите му отиват тъй зле! При това, тоя клет приятел е болен. Би ли могъл да ми заемеш само за няколко дни ...

Той не я остави да довърши. Току-що беше получил заплатата си, тури я в ръката на майка си, като се изчерви. После, на уличната светлина, той забеляза онова, което не бе могъл да види в тъмната църква: следи от отчаяние по това усмихнато, бледо, изпъстрено с червенина лице, по което би казал човек, че свежестта си отива, отнесена от изобилни сълзи. Обхвана го безкрайно съжаление.

- Знаеш, мамо, ако се почувстваш нещастна ... Аз съм там ... Ела при мене ... Бих бил много горд и много доволен да си при мене!

Тя потрепера и каза тихо:

- Не, не, това е невъзможно. Той е много нещастен в тоя час. Не би било почтено.

И се отдалечи бързо, като че се боеше да не би да отстъпи на някое изкушение.