Живот и политика
Изтегляне 5.86 Mb. Pdf просмотр
|
| www.spiralata.net Благодарение на Д.К. - 140 - тарната политика обаче оголи фланговете низа атаките срещу политиката на доходите. Ако увеличенията на заплатите бяха причина за инфлацията, както предполагаше риториката ни в защита на Хийт, тогава възникваше въпросът, как нашето евентуално правителство ще се справи с тези увеличения Дали щяхме да прибегнем до законосъобразна политика – нещо, което не само че щеше да ни приближи до подхода за намеса, който исках да избягна – но също така щеше да ни изправи срещу свирепата съпротива на профсъюзите Или щяхме да пребегнем до волунтаристична политика, при което традиционните връзки на лейбъристите с профсъюзите и склонността да се прилагат социалистически мерки за укрепването им щяха да ни поставят в политически неизгодна позиция Консервативната предизборна програма от октомври 1974 година задължаваше партията да провежда волунтаристична политика спрямо цените и доходите, като съдържаше предписанието за евентуално преминаване към законосъобразна политика, в случай че партията не получи подкрепа. Само постепенно можех да отклоня партията от тази позиция. Задачата ми се усложни както от факта, че заплатите и цените набъбват тревожно, така и поради тежкия публичен натиск, на който ме подлагаха Тед Хийт и Питър Уокър, за да подкрепя последователните етапи от политиката на лейбъристкото правителство спрямо доходите. През май 1975 година в интервю пред Робин Дей заявих, че при известни обстоятелства може да се наложи замразяване на заплатите, но не като прелюдия към постоянна законосъобразна политикана доходите. В края на краищата след като лейбъристите дойдоха на www.spiralata.net Благодарение на Д.К. - 141 - власт, заплатите започнаха да нарастват с около 30 процента годишно. Никога обаче не смятах, че дори едно кратко замразяване на заплатите може да бъде нещо друго освен преходна мярка в рамките на всяка реалистична стратегия за намаляване на инфлацията, която трябва да се основавана контрола върху паричното предлагане и върху държавните заеми. На практика вече имаше признаци, че правителството е почувствало необходимостта от някаква финансова дисциплина. За намаляването нарастящия дефицит, който се очакваше да достигне 9000 милиона лири през 1975 – 1976 година, бюджетът от април 1975 година предвиждаше орязване на планираните разходи и повишаване на долната граница на данъка върху доходите от 35 процента, или повишение от два пенса. Правителството обаче не се поколеба да приеме изключително амбициозния и зле подплатен план на Райдър за спасяване на „Бритиш Лейлънд” със субсидия от 1400 милиона лири, взети от джоба на данъкоплатеца. Въпреки безотговорността на това решение, консервативната опозиция не успя да реагира адекватно. „Бритиш Лейлънд” беше изключително важен източник на доходи и на работни места и ако искахме да направим правителство, трябваше да спечелим депутатските места от Уест Минд- ланд. Но средствата, отпуснати загубещата одържавена автомобилна индустрия, трябваше да бъдат набавени чрез данъци, чрез по-висок лихвен процент или чрез инфлация – за сметка на преуспяващия бизнеси на данъкоплатците. Кийт Джоузеф, Майкъл Хезълтайн и аз не се ангажирахме с оценка на правителствените действия, но при публичните www.spiralata.net Благодарение на Д.К. - 142 - си изяви – най-вече Кийт и Майкъл – чрез тона си достатъчно ясно намекнаха за нашето отношение. Ако обществените разходи представляваха единият от аспектите на спора за антиинфлацион- ната политика, то другият аспект беше властта на профсъюзите. През тези години линията на кабинета в сянка по този въпрос не се отличаваше много от отношението към въпроса за волунтаристичната политикана доходите и свободното колективно договаряне. Джефри Хау беше най-последователен в позицията си срещу профсъюзите. В нашите дискусии той още от самото начало наблягаше върху необходимостта балансът на властта да бъде преместен в посока към трудовите отношения дори подозирам, че той предпочиташе да се върнем към рамката на проектозакона за трудовите отношения, който сам беше подготвил. Кийт Доузеф и аз споделяхме това становище, въпреки че аз самата продължавах да съм изключително предпазлива да се ангажираме с промени, надхвърлящи възможностите ни. Джим Прайър и по-голямата част от членовете на кабинета в сянка бяха на противоположно мнение. По отношение на политиката спрямо доходите обаче Джефри и Джим, подкрепяни от Иан Гилмор, бяха най-запалените поддръжници на идеята за нещо като национален консенсус на профсъюзите. Според Джефри ние трябваше да надминем успеха на западногерманския подходна съгласуваните действия, чиято цел беда обясни на двете страни в индустрията реалностите на икономическото състояние ида извоюва нещо като консенсус за ограничаване на заплатите. Това само по себе си не предвиждаше развенчаване на монетаризма, към |