Животът може да е чудо. Книга 1
Изтегляне 0.72 Mb.
|
| Освен това, ако искаш да знаеш, никога не съм казвала „л“, вместо „р“.– Ади търсеше доводи, че чутото току-що няма никаква връзка с нея. Група младежи от лявата ѝ страна прихнаха в гръмък, весел смях. Да, наистина е смешно каква съм фантазьорка и как си въобразявам разни неща – каза си Ади и лицето ѝ се отпусна в полуусмивка.
Дядо, дядо... аз казах на госпожата, че не знам каква ще стана, когато поласна... Беше гласът на момиченцето от предишния светофар – явно не бе могло да отговори на дядо си, докато пресичаха, а сега отново, „по случайност“, чакаха зад нея да пресекат улицата и в тази посока. Ади поклати невярващо глава. Обърна се и за секунда, преди звукът на светофара и бързащите хора да я подемат, очите ѝ срещнаха невинните очички на детето зад нея. „Поне да ми беше дал някакъв смислен отговор, а то – „не знам!“ – укори Ади „онзи“. – „Не знам“ не може да бъде отговор – човек „не знае“, когато е объркан“ – поясни назидателно на „горния“. В момента ѝ беше по-лесно да набеди някаква външна сила за странните послания, които ѝ праща, отколкото да прозре, че всичко се случва само в нейната глава и тя самата някак го задейства. Реши, че с последната си реплика е поставила „онзи“ на мястото му и закрачи бързо по тротоара, като че ли да избяга, лишавайки го от възможността да ѝ отговори. Стигна до любимата си книжарница и звънчето на вратата ведро я поздрави за добре дошла. Ади обичаше да идва тук, защото можеше необезпокоявана да разглежда и чете от книгите, които привличаха вниманието ѝ, без натрапчивото усещане, че бързо трябва да реши какво ѝ харесва и че непременно трябва нещо да купи. Отиде до любимата си секция, обозначена с табелка „Себепознание“, и започна да разглежда наредените в редици книги, като накланяше главата си на една страна, за да разчете вертикално изписаните заглавия. Вниманието ѝ привлече едно от тях – Пробуждане за смисъла на твоя живот. Ади измъкна книгата, седна на сложения наблизо стол, отгърна напосоки и зачете: В наши дни все повече хора са объркани къде точно „пасват“ в системата, какъв е смисълът на техния живот и дори кои са те. Ако и вие се чувствате по този начин, то тогава е време да си зададете най-важния въпрос: знаете ли кой сте вие всъщност? „Не“ – отбеляза мимоходом Ади и продължи нататък. Ако отговорът ви е „НЕ“ – поздравления! Ади откъсна очи от редовете, а в погледа ѝ личеше недоумение. След миг отново насочи вниманието си към страницата: Поздравявам ви не заради куража да признаете, че не знаете кой сте, а защото състоянието, в което се намирате, може да ви послужи като отправна точка към намирането на себе си. Вие може би сте изненадани и искате да възразите, че не виждате как вашата обърканост може да бъде предпоставка да разберете кой сте. Но преди да затворите разочаровани тази книга, бих искал да ви помоля да останете още миг и да се замислите – какво всъщност означава да си объркан. „Не знам кой съм“ не е обърканост. Обърканост е: „Не знам кой съм, а би трябвало да знам“. „Виж ти!“ – възкликна Ади наум. Беше слисана. За миг се опита да свърже логически нещата от последните два дни – стълбата, детето, книгата, но бързо си даде сметка, че ако сега продължи да търси разумно обяснение, ще избухне в истеричен смях. „После ще се обадя на Алексей“ – реши тя. Знаеше, че той ще даде някакво обяснение – не „разумно“, разбира се, но от неговата уста „шантавите“ тълкувания звучаха някак успокоително нормално. Сега тя бързаше да се върне към текста, който силно я заинтригува. Ако се откажете от убеждението, че трябва или е необходимо да знаете кой сте, ако престанете да търсите определения, които да ви дават усещане за самоличност, какво се случва с вашата обърканост? Тя изведнъж изчезва! Когато приемете напълно, че не знаете кой сте, вие всъщност влизате в състояние на пустота, което на практика ви приближава до това да осъзнаете кой сте вие в същността си. Ади зарея невиждащ поглед пред себе си. Алексей им бе обяснявал точно това вчера на семинара, а тя явно не го бе разбрала. Пустотата между състоянията, за която говориха, беше позволението, което трябваше да си дадат, да „не знаят“ решението на даден проблем, за да могат след това да го намерят. Ади си помисли, че „нищото“, което видя и по-скоро усети от стълбата във видението си, вероятно беше нейното подсъзнателно признание: „Не знам коя съм“. Изтегляне 0.72 Mb. Сподели с приятели:
|