Животът може да е чудо. Книга 1
Изтегляне 0.72 Mb.
|
| Надявам се, че молбата ми ще бъде удовлетворена.
Подпис: Пневмония (Пневмония Дробова Двустраннова) Ади поръча на приятелката си да попълни името на мъжа си отгоре на молбата, като управител на „Здраво тяло“ ЕООД, да я разпечата и да му я даде, за да я резолира собственоръчно, като напише: „Да, съгласен съм! Да се освободи незабавно!“, да сложи дата и да се подпише. Ади изпрати писмото и отвори това на приятелката си, която живееше в чужбина. Тя беше бременна и се оплакваше, че постоянно е потисната и само когато имало слънце, настроението ѝ се оправяло, но в онази страна това било голяма рядкост, особено през този сезон. Ади потърка челото си. „Ох, теб пък какво да те правя?“ – помисли тя. Отговорът я осени след миг. Ади написа на бременната си приятелка, която имаше артистичен талант и обичаше да рисува и прави апликации, да намери една снимка или картичка с изгрев на слънце, да направи около нея рамка на прозорец и да прикачи пред прозореца някаква завеса – от кърпичка или от някакъв друг плат, или дори салфетка. После ѝ поръча всяка сутрин, когато се събуди, да вдига завесата на този прозорец, да поглежда през него и като види, че слънцето изгрява, да си казва: „О, днес ще е един прекрасен слънчев ден!“. След това отвори писмото на чужденката. То започваше с това, че тя се чувствала зле, защото напоследък страдала от тежко безсъние и от няколко дни не била спала достатъчно. „Боже, какво им става на всички?“ – възкликна Ади. Тя се беше настроила да се наслади на писмата на приятелките си, а те – и трите – споделяха проблеми. Ади отвори нов файл и пак започна да пише: Моля те да ме извиниш, че ти пиша, вместо да ти кажа това лично, но смятам, че така ще е по-лесно и за двама ни. Става въпрос за това, че аз усещам как се отчуждаваш от мен. Забелязах привличането между теб и другия – Sweet Dreams8, и не искам да заставам на пътя на твоето щастие и комфорт. Желая и на двама ви дълбока и трайна връзка и се надявам, че той ще ти даде всичко, от което душата, умът и тялото ти имат нужда. Сигурен съм, че той ще се грижи добре за теб и че ще може да направи така, че да се събуждаш всеки ден с усмивка на лицето – нещо, в което аз не успях. Ти заслужаваш да изживяваш всеки ден, изпълнена с енергия, щастлива и с позитивно отношение към живота. Аз със сигурност не съм този, който може да те накара да се чувстваш по този начин. Сбогом! Не се опитвай да се свържеш с мен. BAD INSOMNIA9 Ади кръсти писмото letter 110 и го съхрани в компютъра си, после създаде нов файл и написа: Скъпа моя, Приятелката ти Аида ме информира, че този, с когото прекара толкова години – Bad Insomnia – те е напуснал. Скъпа, не мога да гледам по друг начин на тази ситуация, освен като нов шанс и възможност за нас двамата да направим това, за което жадуваме толкова години – да сме заедно. Трудно ми е да скрия щастието си, че повече няма да има самотни, безсънни нощи. Не мога да дочакам да те видя довечера – да те прегърна, да целуна клепачите на очите ти, да ти разкажа красива приказка за лека нощ, да те гледам докато спиш, да слушам спокойното ти дишане... Скъпа моя, ако ми позволиш, ще дойда довечера и ще чакам в тъмното пред къщата ти да ми дадеш знак, за да вляза при теб. Моля те, ако ме искаш, отиди до прозореца довечера и помахай с ръка пред него... и аз ще дойда. Завинаги твой, SWEET DREAMS Ади именува това писмо letter 2, прикачи двата файла към имейла, като написа на приятелката си да ги отвори поред, както са обозначени – първо 1, после 2. „Днес много ме бива – помисли доволно Ади. – Даже не съм се напъвала изобщо да измислям нещо – всичко ми дойде толкова спонтанно – продължи да се възхищава от себе си тя. – Някой друг да има проблеми?“ – зададе мислено въпрос към всички, които можеха евентуално да ѝ се оплачат. Провери пак пощата си, но там нямаше други писма. „Добре, тогава да взема да поработя малко“ – опита да се настрои за работа Ади. Сети се, че е петък – ден за правене на любими неща, – и реши да го посвети на проучване за продукта, който щяха да пускат на пазара. Зарови се в научните библиотеки в интернет и започна да търси изследвания, които можеха да ѝ дадат ценна информация, която да използва при представянето му. Рови се и чете няколко часа, подбра си информация, която смяташе, че ще ѝ бъде полезна, и когато прецени, че е свършила каквото трябва, отново отвори имейла си. Там я чакаха три писма – от трите ѝ приятелки. Едната ѝ пишеше, че за първи път, откакто боледуват вкъщи, обстановката се е разведрила от писмото на Ади и дори са се посмели. Съпругът ѝ веднага направил каквото пишело в инструкциите. Приятелката ѝ обещаваше да я държи в течение за резултатите. Втората беше изпаднала във възторг от задачата и беше тръгнала да търси картички със слънца, за да направи прозореца. Третата пишеше, че едвам ще дочака вечерта, за да отиде на прозореца да помаха на Sweet Dreams и че ще ѝ пише утре сутринта как са прекарали нощта. Ади се засмя – беше щастлива, че е успяла да повдигне духа на приятелките си и да измисли нещо, което явно им беше допаднало като задача. Останалото зависеше от тях. Пак си помисли с каква лекота ѝ дойдоха идеите и започна да се чуди защо в някои дни се случваше така, а в други просто блокираше и не беше в състояние да предложи нищо интересно. Сети се какво ѝ бе казал веднъж Алексей, а именно, че когато не е в онази позиция, от която да може да бъде полезен на клиентите си, просто им се обаждал и отлагал сесията за друг ден. А за да бъдеш в тази позиция, трябваше да не бъдеш в другата – позицията на „малкия социум“. Ади осъзна, че тази сутрин беше действала наистина като от някаква друга позиция, тя не се беше напъвала да прави каквото и да е, а просто нещо се проявяваше чрез нея, при това с невероятна лекота, спонтанно и естествено. Тя беше почти сигурна, че това се дължи на упражнението с покривалата от предишната вечер, защото ефектите от тези действия не бяха за момента, а както казваше Алексей, можеха да се проявяват дълго, като ехо, в най-различни и непредвидими посоки, докато ехото не отслабнеше съвсем и не се загубеше напълно. Звънът на телефона прекъсна мислите ѝ. Беше неин приятел от старата ѝ работа, който преди време също се беше преместил в столицата заедно със семейството си и Ади беше много щастлива, че можеха не само да се чуват, но и да се виждат често. Той я попита какви са им плановете за почивните дни, защото времето май щяло да бъде хубаво и те възнамерявали да излязат някъде на въздух. Въпреки че беше планирала да работи през уикенда, идеята да излезе от града силно изкуши Ади и тя реши, че може да си позволи малко почивка. Обожаваше природата и когато отиваха някъде, в първите часове се държеше като луда. Неведнъж беше шокирала близки и приятели с поведението си: когато имаше река, клякаше на брега, загребваше с пълни шепи и хвърляше водата силно нагоре, тя падаше обратно върху нея, а Ади пищеше, смееше се и продължаваше да се залива. Или пък започваше да лази на четири крака по поляната и да души като куче, като вдишваше силно и издишваше, издавайки странни, но недвусмислено изразяващи блаженство, звуци. „Обожавам аромата на треви и мащерка“ – опитваше се да обясни на другите, които се заливаха от смях, гледайки я. Или пък тичаше сред дърветата, спираше от време на време до някое, прегръщаше го, опираше глава о дънера и стоеше в тази поза, със затворени очи, дълго време. Понякога лягаше направо върху тревата и съзерцаваше върховете на дърветата и движещите се бавно в небето облаци. Любимият ѝ също прие идеята за уикенд извън града и дори даде предложение къде да отидат. Ади го съгласува с приятеля, уговориха часа на тръгване на следващата сутрин и след половин час дори имаха направени резервации за хотел в едно селце в планината, на стотина километра от града. „Днес наистина е един хубав ден!“ – си каза Ади. Работното време беше почти към края си и понеже беше петък, Ади реши, че няма да прави нищо повече, угаси компютъра и си тръгна. Когато слезе от автобуса на спирката до вкъщи, Ади реши, че е рано да се прибира и има време да прескочи до любимата си книжарница за някоя „книжка за душата“, както наричаше книгите, които ѝ помагаха да осмисля съществуването си, и така, подобаващо, да завърши този хубав ден. Заедно с току-що изсипалите се хора от пристигналите наведнъж два тролея Ади тръгна към светофара. Докато чакаше зелената му светлина, се заслуша в детското гласче, което идваше зад гърба ѝ и оживено разказваше нещо – на дядо си, както разбра: И госпожата, дядо, ме попита каква искам да стана, когато поласна... Ади бързо се обърна, напълно сигурна, че ще види някой, който я сочи с пръст и ѝ се смее. Зад нея обаче стояха възрастен господин и момиченце. Дядото я погледна за миг безизразно и пак насочи вниманието си към детенцето. И ти какво ѝ отговори, дядо? Звукът за незрящи, който сигнализираше, че зеленото на светофара е светнало, писна, Ади се обърна и тръгна бързо по пешеходната пътека, без да чуе отговора на хлапето. Стигна до отсрещната страна и спря да изчака зеленото на следващия светофар, за да пресече в посока към книжарницата. Аз си мислих, че вече сме се разбрали и каквото имаше да си казваме, си го казахме снощи. Недей, моля те, да ходиш и така да ми говориш по улиците, защото наистина ще се побъркам. – Ади се обърна почти умолително към „горния“, с когото бе „разговаряла“ за последно сутринта. Изтегляне 0.72 Mb. Сподели с приятели:
|