Животът може да е чудо. Книга 1
Изтегляне 0.72 Mb.
|
* * *На сутринта установи, че новият доктор се справя чудесно с работата си. На път за офиса тя мина през пощата и пусна писмото за Харвард. Работното ѝ време изтече неусетно – днес имаше няколко срещи и те уплътниха целия ѝ ден. Накрая се чувстваше малко изморена, но когато излезе от офиса и тръгна по алеята, се ободри. Пусна си Victory6 – едно от любимите ѝ парчета на струнния квартет „Бонд“. Това изпълнение ѝ въздействаше по особен начин – изпълваше я с някакъв необясним възторг, толкова мощен, че чак ѝ се доплакваше и усещането много ѝ харесваше. Беше някак си противоречиво, тъжно и радостно едновременно, и много истинско – точно както самата Ади се чувстваше. Изобщо не ѝ пукаше, че разни „разбирачи“ смятаха „Бонд“ за „поп-фолка“ на класическата музика. Бащата на Ади беше музикант и тя бе израсла на коленете на колегите му по ресторантите. Оттогава започна да приема музиката много лично – винаги имаше чувството, че когато музикантите се качваха на сцената, свиреха специално за нея. Затова тя ги слушаше внимателно и понякога много пляскаше и се радваше, а друг път се разплакваше, без да може да обясни какво я е разстроило. Просто от невръстна бе свързала музиката с личните си емоции и сега продължаваше да реагира по същия начин – затова плейърът ѝ беше пълен с всякакъв тип музика, на практика всичко, което беше „проговорило“ на душата ѝ в някакъв момент. И тя не можеше да живее без него. Това беше първото нещо, което бе поискала в живота си – родителите ѝ да ѝ купят уокмен. Това ново изобретение тъкмо се бе появило и Ади беше омагьосана от него. Бори се със себе си дълго време, защото бе адски скъпо, но толкова много копнееше да го притежава, че не издържа и поиска пари. Въпреки че родителите ѝ веднага ѝ го купиха без никакви коментари, Ади още се измъчваше на какви ли лишения ги е подложила заради онази си младежка прищявка. Ади нямаше търпение да разкаже на Алексей за неочакваното развитие на историята с хъркането. Беше сигурна, че и колегите ѝ много ще се забавляват, но можеше да се обзаложи, че никой от практикуващите сред тях не би предложил нещо подобно на свой клиент. Някои от участниците в семинарите се затрудняваха да разберат начина на работа на Алексей. През всичките години на обучение във факултета по психология ги бяха учили да поставят диагнози, да ровят в проблемите, да търсят причини, обяснения, да се позовават на теории, да правят тестове на клиентите си (които те наричаха пациенти), за да установяват някакви параметри на личността им, на които да се опрат и оттам да се мъчат да стигнат до определени решения. В повечето случаи обаче не им се получаваше, те се объркваха и оплитаха в собствените си и чужди интерпретации на уникалните човешки преживявания и често, опитвайки се да извадят клиента от един неработещ модел на поведение или възприятие, го вкарваха в друг – също толкова нефункционален. Студентите по психология бяха свикнали да търсят обяснения, а Алексей се опитваше да ги убеди, че това е излишно. Те искаха той да им опише стъпка по стъпка какво да правят, да им даде (поредната) теория, а той им отговаряше, че за това теория няма и че ако формулира теория, то вероятно ще спре да работи. Казваше им, че съвременната цивилизация страда от вербално и интелектуално „затлъстяване“, при това – проблемно ориентирано, без същевременно да предлага конкретни действия, за да бъде решена дадена ситуация. Той наричаше това „опасно увлечение по обясненията“, които вредят на хората директно, защото те ги приемат за истина, а те всъщност са манипулативни. За илюстрация на думите си им бе разказал един виц, на който Ади много се смя: Двама лекари вървели по коридор в болница и видели срещу тях човек, който едвам ходел, гърчейки се. Единият лекар казал на другия: „Това е детски паралич“. „Не – отговорил вторият. – Това е артрит в напреднала фаза“. Докато спорели, човекът стигнал до тях и попитал с измъчен глас: „Прощавайте, къде е тоалетната?“. Алексей ги учеше да дават и да търсят по-малко обяснения и да преместят вниманието си върху това какво се случва и как да го случват. Казваше им, че много клиенти вследствие на общуването си с психолози и психиатри бяха развили завидна способност да дават обяснения за проблемите си и да използват тези обяснения, за да намират оправдания в различни ситуации, когато на тях им е угодно, а на практика не бяха намерили решение на проблема ни на йота и бяха зациклили в същото положение. Той им даваше за пример безбройните антистрес програми, чиято основна идея е да научат хората да релаксират. „Защо вместо това не научим хората как да не се стресират? – риторично питаше Алексей. – Значи, те си се стресират, ние ги релаксираме, те си се стресират, ние ги релаксираме... и така до безкрай – палеше се той. – Всъщност хората вече имат това знание в себе си – разсъждаваше Алексей – и ние просто трябва да му дадем път. Затова трябва да излезем от тази проблем-правеща логика, която е забита в главите ни от раждането“. Много ѝ допадаше и друго, на което акцентираше Алексей, а именно, че за да решат някаква проблемна ситуация, беше най-добре да извадят от нея цялата сериозност. – Сериозността е нещо много страшно – бе казал веднъж Алексей и ги бе попитал дали са чували израза „сериозен като инфаркт“. – Сериозните хора получават инфаркти – каза сериозно той. – Те принуждават потенциала да им създава пречки не само вътре в тях. Вътрешните пречки започват да пораждат възпрепятстващи събития във външната им реалност. Сериозността е вид отношение към живота, което е много тежко, негъвкаво и ограничаващо, и освен това сериозността е най-сериозната пречка пред проявата на потенциала – беше обяснил Алексей. Ади си беше записала тези думи, защото те направо я разтърсиха. Тя си даде сметка, че в последните години беше взела себе си и живота си твърде на сериозно. Толкова сериозно, че доскоро не помнеше как звучи смехът ѝ, а челюстите ѝ я боляха от непрекъснатото стискане на зъби. И въпреки цялата сериозност и титанични усилия, които полагаше, за да намери щастието и смисъла на живота си, тя се чувстваше нещастна, изгубена, незначителна, неосъществена и затънала в някакви дребнави проблеми, които като че ли извираха от някаква огромна дупка право в живота ѝ. Усещаше интуитивно, че вероятно има и друг начин на живеене, но така беше зациклила в този модел на „Ади, която се взема много на сериозно“, че просто не можеше да се справи сама и както барон Мюнхаузен – да се хване за косата и да се измъкне от блатото. Цялата ѝ енергия беше отишла в „намотките“, както ѝ обясни днес Алексей. Срещнаха се в „офис 2“ преди семинара, както беше станало традиция напоследък и започнаха да си говорят за потенциала и как човек блокира проявата му в живота си, защото Ади му разказа историята с докторката, завършвайки с коментара: – Изобщо не разбирам какво става! Все едно част от живота ми се случва в някаква паралелна реалност, която уж е извън тази, но се материализира в нея, ако ѝ позволиш. – Ако ѝ позволиш – много точно го каза! – възкликна Алексей и извади от раницата си химикал и ролка тиксо. Откъсна от него парче, дълго около 20 см, и каза на Ади да прави по една намотка около химикала, когато ѝ даде знак. – Първи модел: реално – нереално – каза Алексей и ѝ даде знак. Ади нави един път тиксото около химикала. – Втори модел: възможно – невъзможно. Ади направи втора намотка. – Трети модел: какво зависи от мен и какво не зависи от мен. Ади врътна тиксото трети път. – Това са базисните модели, които заучаваме като социални същества и приемаме за ръководно начало в живота си – обясни Алексей. – Външната среда, социумът, ти е казал кое е реално и кое – нереално, кое е възможно и кое – невъзможно, кое зависи от теб и кое не зависи от теб и ти си приела това за истина. На тази основа сама допълнително си изработила още ограничаващи дефиниции и етикети – както положителни, така и отрицателни – и за тях вече може да не ни стигне цялото тиксо на света! – Алексей се усмихна и помълча. Угаси цигарата си, запали нова и продължи: – Химикалът е метафоричен образ на твоята базисна връзка с потенциала на живота, това е твоята енергия. И къде отива тя, когато навиваме тиксото върху нея? – попита той. Ади присви очи в размисъл. – В намотките? – отговори плахо, очаквайки потвърждение. – Точно така – не закъсня то. – Цялата ни енергия отива в намотките и така връзката ни с потенциала на живота отслабва – обясни Алексей. – Затова ли невинаги постигаме нещата, които искаме да правим, да бъдем или да имаме? – попита Ади. – По принцип, когато действаме от позицията на личността, която обществото е формирало по трите модела, за които говорихме, нещата се получават много трудно, ако изобщо се получат. Затова и непрекъснато ни обясняват, че животът е борба, че трябва да се бориш с нокти и зъби – изобщо непрекъснато ни пробутват някаква философия на оцеляването. А най-жалкото е, че след като си се борил неистово, да кажем двадесет години, и си получил онова, към което си се стремял, в повечето случаи установяваш, че дори не можеш да му се зарадваш, че не ти е донесло щастието, което си очаквал – отговори Алексей. – Е, не при всички е така. Има и доста примери на хора, които като че ли са постигнали точно това, което искат, и при това изглежда, че всичко им се получава с голяма лекота – контрира Ади. – Наистина, не при всички е така – съгласи се Алексей. – На някои хора действително някои неща им се получават. Но не познавам никого, който да е щастлив във всички аспекти на живота си. Сигурно тези хора, които са успели в едно, но са се провалили в друго, са измислили поговорката Няма пълно щастие – за да оправдаят неуспеха си и да намерят утеха. – И защо, като са успели в едно, не са използвали същия модел, за да успеят и в другото? – попита Ади. – Защото няма модел. Няма алгоритъм. И всъщност – няма различни аспекти на живота. Има само действия от позицията на личността, формирана от социума и превърнала се в своеобразен „малък социум“, или действия отвъд тази позиция. Животът не е многолик – само на нас така ни се струва, защото действаме от позицията на своя „малък социум“. Всъщност има само един общ, универсален потенциал, който всеки от нас може да проявява. Ние не сме негови притежатели, дори не сме негови носители, а само проявители. Ако връзката ни с него не беше отслабена, защото енергията е отишла в намотките, вероятно щяхме да сме в състояние да правим всичко, каквото поискаме, при това с невероятна лекота, и то щеше да се отрази върху живота ни в неговата цялост, какъвто той е в оригинал при раждането ни. „Парчетата живот“ са изкуствено създадени, животът ни е накъсан на „работа“, „любов“, „пари“, „свободно време“ и какви ли не още измишльотини, за които са изписани хиляди безумни ръководства – „Как да изградим успешна кариера“, „Как да създадем идеална връзка“, „Как да спечелим много пари“ и т.н. Ако обаче човек се научи как да живее от „суперпозицията“, няма да има нужда да се бори на хиляда фронта, дори нито на един. Изобщо няма да се бори, а ще живее живота си по съвсем различен начин – в неговата оригинална пълнота и пълноценност. Затова сега успяваме само понякога, само до известна степен и само в някой „аспект“, и то когато някоя намотка не е много стегната или се е разхлабила. Ето това се случва с хората, за които ти казваш, че успявали с лекота в някои неща – в определен момент някоя намотка е била разхлабена и това им е позволило да установят връзка с потенциала си – приключи обяснението Алексей. – Кога и как се разхлабват намотките? – продължи да го тормози с въпросите си Ади. – Чакай да пусна една вода и да си взема бира – каза вместо отговор Алексей, усмихна се и стана. Ади беше подпряла лакът на масата и разсеяно навиваше кичур коса около пръста си, както правеше винаги, когато мислеше усилено. Несъзнателно запали цигара и присвивайки очи от дима, който издухваше, продължи да размишлява. Сепна я връщането на Алексей. – Мисля, че имам обяснение – заяви тя, преди той още да е седнал. – За какво? – попита Алексей. – За намотките – кога и как се разхлабват – отговори Ади. – Я да чуя? – Замислих се как така при всички тези модели на социума, ограничения, задължения, изисквания, правила и прочее, не всички сме луди и самата аз още не съм полудяла съвсем. Вярно, животът ми не е това, което би ме направило щастлива, но пък не е пълна катастрофа, все пак си върви, случват се и разни хубави неща... – Ади замълча, като че ли превърташе тези хубави неща като на филм в главата си. – И? – подкани я Алексей да продължи. – Мисля, че не съм полудяла и не съм се самоубила, защото спонтанно, интуитивно, несъзнателно съм успявала да разхлабя намотките, когато са се стягали прекалено силно. Например гледала съм някоя комедия и съм се посмяла или съм качвала колелото и съм карала с часове, или съм излизала на кафе с приятелка, или съм се наревавала... – започна да изброява Ади. – Просто съм действала по начини, които са отслабвали хватката – заключи тя. – Представи си тогава какво би било да можеш да разхлабваш намотките съзнателно и дори напълно да се отървеш от тях – каза Алексей. – Всичко, което правим на семинарите, води в тази посока. И аз самият съм още в началото на този процес и непрекъснато се изненадвам от нещата, които се случват, когато човек действа отвъд позицията на личността и социума, от супер позицията. Затова ви карам да правите всички тези упражнения за излизане от тази позиция на малкия и големия социум – вярвам, че освен за вас, това ще е полезно и за работата ви с клиентите. Защото, ако не излезете от тази позиция, това, което се получава, когато терапевтирате, е, че сблъсквате два „малки социума“ в един голям, а това няма как да даде добър резултат – той я гледаше с присъщата си кротка усмивка. Ади не каза нищо. Чудеше се как на Алексей му идваха тези неща на ума и защо тя не се е сещала за тях. Чувстваше се голяма глупачка и се ядосваше на себе си, както винаги, когато срещнеше някой по-умен от нея. „По-умен от нея“ за Ади означаваше, че някой е успял да я впечатли и да провокира ума ѝ, което не се случваше често. – За днес съм ви подготвил нещо много интересно в тази връзка – наруши мълчанието Алексей. Погледна часовника си и каза: – И като гледам, май е време да тръгваме. Двамата станаха, Алексей пъхна тиксото и химикала обратно в раницата и тръгнаха към офиса за семинара. – Какви още приспособления носиш в тази раница? – попита го Ади, докато вървяха. Имаше предвид тиксото – не всеки срещнат носеше в чантата си тиксо. Алексей я разбра и отговори през смях: – Човек никога не знае от какъв ресурс ще има нужда! Ади се ухили и с преправен дълбокомъдрен глас каза: – Да, тиксото е основен ресурс за връзка с потенциала. – Всъщност липсата на тиксо – коригира я Алексей. – Но уви, човешкият мозък не може да не мисли за нещо, без да помисли за нещото. – Какво имаш предвид? – попита Ади. – Не мисли за оранжева катерица – каза Алексей и попита: – За какво си помисли? – За оранжева катерица – отвърна Ади през смях. Двамата потънаха във входа на сградата, където беше офисът за семинарите. Почти всички от групата бяха вече там. Започнаха да се прегръщат и да се поздравяват – бяха си станали доста близки. – Хайде да започваме, че за днес съм ви приготвил нещо много интересно – подкани ги Алексей. Всички насядаха и се умълчаха. Той бръкна в раницата си и извади две пакетчета хартиени носни кърпички. Цялата група прихна в смях и заваляха шеги: – Ама, Алексей, ние не сме хремави – подхвърли някой. – Не бе, той ги ползва в тоалетната – импровизира друг. – Ароматизирани ли са? – поинтересува се трети. Алексей също се смееше. – Съжалявам, но миналия път забравих да ви поръчам да си носите някакви кърпи за днешното занятие и трябваше да импровизирам – успя да надвика той гласовете им. – Днес ще работим с покривало – обяви той, когато глъчката поутихна. Всички вече окончателно млъкнаха и очакваха с интерес какво ще каже след това. Алексей започна: – И преди е ставало въпрос за нулевото състояние. Ако си спомняте, това е понятие от квантовата физика, с което се обозначава онова състояние на микрочастиците, когато те не са нито вълни, нито твърди частици, а като че ли изчезват и по-точно пребивават в една фаза – нулева позиция, от която могат да се проявят или като частици, или като вълни. Нулевото състояние също е такова състояние на системата, в което тя не може да бъде разделена на отделни и независими части, а е едно цяло. Оттук всяко едно въздействие в определена посока създава за нея ново състояние, нямащо нищо общо с предишното. Алексей замълча за малко. Всички погледи бяха вперени в него. Той продължи: – Всъщност това не е присъщо само за елементарните частици. Какъвто и да е обект на реалността, включително и психиката, може да изпадне или да бъде въведен в нулево състояние. Това състояние означава, че са прекъснати всички връзки-взаимодействия, които създават за обекта дадена реалност с присъщите ѝ свойства. Нулевото състояние е всъщност суперпозиция, от която може да бъде избрана всякаква друга позиция. Алексей пак спря, прекара погледа си през лицата им и като видя, че всички слушат внимателно, продължи: – В контекста на нашата работа, за да излезем от даден модел, трябва да минем в нулево състояние, да се въведем в тази суперпозиция и оттам вече да изберем и след това – да проявим – новата реалност, която желаем да имаме, при която вече ще действат напълно различни принципи и взаимовръзки. За това има много начини, но днес ще пробваме метода на покривалото. Той пак направи кратка пауза. Хората от групата си размениха погледи, които казваха: „Звучи интересно“. Алексей продължи: – Методът се състои в използването на два вида покривала: покривало на квантово объркване и покривало на индуциране на желаното състояние. Покривалото от първия вид привежда обекта, който покрива, в чисто, нулево състояние, за да може той да премине към желаното състояние. То покрива обекта от взаимодействията му с окръжаващата среда и го извежда в не-форма, не-образ, не-усещане. Покривалото на квантовото объркване се нарича „покривало-невидимка“. Посредством него обектът се привежда от определено в неопределено състояние, което съдържа активните потенции на всички достъпни за дадения обект състояния. – Какво, какво...? – попита някой. – Нулевото състояние съдържа в себе си безброй много активни възможности, които са достъпни за обекта, като избор за бъдещо състояние – обясни Алексей. – Аха! – възкликна разбиращо този, който бе изтървал нишката. Алексей продължи: – Покривалото от втория вид – целевото покривало, създава от състоянието на неопределеност – желаното състояние. Това се получава благодарение на осъзнато използваната... – Алексей натърти на думата „осъзнато“. – ...технология за взаимодействие на нулевото покривало с целевото – образи, формулировки, усещания, взети от желаното бъдеще и осигуряващи интензивно взаимодействие на обекта с търсеното състояние. – Той направи пауза и попита: – Дотук всичко ясно ли е? – Да – отговори групата почти в един глас. – Сега да видим как става на практика самата техника. Всичко, което е необходимо да се направи, е да се натърка или покрие обектът с покривалото-невидимка, а след това с покривалото – желана цел, като след това махаме покривалото невидимка. Покривалото-невидимка позволява да се влезе в пустотата между състоянията, а това е състояние, необусловено от „нищо“, което след това може да се трансформира в каквото и да било желано състояние. Той пак направи пауза, за да се увери, че всички успяват да следят мисълта му. После продължи с обясненията: – Желанието да се смени дадено състояние, без да се премине през пустотата, през нулата, е подобно на желанието да облечеш халата си върху палтото. Или казано по друг начин, първо е необходимо да прекратим взаимодействията си със света и със себе си по старите правила, а това се получава, като влезем в суперпозиционно състояние. Алексей спря и изчака няколко души, които записваха думите му, да довършат. Когато приключиха, той каза: – Хайде сега, оставете тетрадчиците и химикалчетата настрани и да се опитаме да го направим! Той отвори едното пакетче с хартиени кърпички и започна да ги вади, като даваше на всеки по две. Докато раздаваше, им каза да отбележат върху тях с някакъв знак с химикал едната като „покривало-невидимка“, а другата кърпичка – като покривало на желаната цел. После им даде инструкции как да сложат покривалото-невидимка върху главата си и как да влязат в нулево състояние. След това, вече в това състояние, всеки трябваше да избере някакво целево състояние – нещо от бъдещето или пък от миналото, но с оглед на бъдещето. Когато бяха готови с формулировката на желаното състояние, трябваше да поставят целевото покривало върху покривалото-невидимка и да издърпат полека покривалото-невидимка. Останали само под целевото покривало, трябваше да се оставят на усещанията, образите, преживяванията, които им идваха, докато усетеха, че са готови и са изчерпали ситуацията. Когато всички направиха упражнението и свалиха покривалата-кърпички, Алексей накара, както обикновено, всеки един от тях да разкаже какво е преживял. Когато стигна до Ади, попита: – Как беше при теб, Ади? – Много интересно! Аз се обърнах първо към миналото, но нищо не ми изплува, даже почти веднага нещо ме потегли към бъдещето. Много исках да видя призванието на живота ми. Тя се усмихна, защото очакваше реакцията на колегите си. Тя не закъсня – те се засмяха, а някой промърмори: – Ах, Ади, Ади, това твое призвание ще те умори! Последва нова вълна от смях. – И? – подкани я Алексей, прекъсвайки по-нататъшни коментари. – Вървях по горска алея – беше много красиво, – но изведнъж ни в клин, ни в ръкав стигнах до едно обикновено циментово стълбище, без перила, само стъпала, като в новострояща се сграда. Тръгнах да се изкачвам по него и стигнах до една площадка, нали знаете, нормална стълбищна площадка. – И какво видя оттам? – попита Алексей. – Ей това е най-гадното – каза почти съкрушено Ади. – Нищо не видях, абсолютно нищо. Дори не беше черно и като че ли не беше материално – беше си абсолютното нищо. Даже по-скоро го усетих, отколкото да съм го видяла – довърши тя. – Ами не знам, ще видим какво ще последва – вдигна рамене Алексей и продължи да разпитва останалите. Ади беше твърде погълната от преживяването си, за да ги слуша. След семинара бързо си тръгна. Отиде на спирката и зачака тролей. Беше малко разстроена и изобщо не ѝ пукаше кога ще дойде. Встрани от нея три млади жени разговаряха много оживено. Ади нададе ухо да чуе за какво толкова си говорят, но не можеше да хване нито една тяхна дума, чуваше ги само като звуков фон – гласове и интонация. Тя престана да се напъва да долови някоя дума и се върна пак към мислите си – разговора с Алексей преди семинара, упражнението с покривалата, преживяването, което то ѝ донесе... В един момент откъм групата прозвуча съвсем отчетливо: Чувала ли си за стълбата? Ади не обърна внимание. След малко чу пак, този път още по-силно и отчетливо: Искаш ли приказка за стълбата?, и пак: Искаш ли приказка за стълбата? Гласът беше още по-настоятелен и Ади се сепна: „Какво? Стълбата? Приказка за стълбата?“. Тя погледна момичетата, които продължаваха да си говорят все така оживено. Беше сигурна, че това за стълбата го каза едната от тях. Трите се смееха. Ади наостри уши колкото може, но изведнъж разговорът отново се бе превърнал в нечленоразделен говор. „Какво става, по дяволите?“ – помисли си Ади. Беше се стреснала. Не ѝ изглеждаше съвсем нормално, че чу, и то без да иска, това за стълбата точно след видението си за стълбата, което преживя на семинара. Като че ли някой бе решил, че тя трябва да чуе само това, и бе заглушил останалия разговор на момичетата. „Приказка за стълбата... Нямаше ли някакъв разказ с това име? Кой го беше написал? Май че Смирненски. Да, Смирненски беше. И за какво се разказваше? Не мога да си спомня... Може би затова не видях нищо от площадката най-отгоре – отговорът е в „Приказка за стълбата“!...“ Тези мисли се блъскаха в главата на Ади, докато се возеше към къщи. Дори не си спомняше кога тролеят е дошъл и как се е качила – толкова се беше вглъбила в мислите си. Слезе – също толкова машинално – на нейната спирка, с бързи крачки измина разстоянието до входа и изкачи шестте етажа, като вземаше стъпалата през едно. Звънна и любимият ѝ отвори вратата, тя набързо го целуна, събу си обувките и каза: Чакай, че трябва да проверя нещо веднага – много е важно! Тя седна на компютъра, както си беше с якето и шапката, и написа в търсачката Приказка за стълбата. Веднага я намери, публикувана цялата, отвори страницата и зачете. – Кой си ти? – попита го Дяволът... – Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората! „Това пък какво трябва да означава?“ – запита се Ади и продължи да чете: Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата – висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие... „Сигурно за това не я помня – направо е отблъскваща“ – помисли си Ади. Беше ѝ неприятно да чете, нещо в текста я ужасяваше. По-нататък „приказката“ разказваше как момъкът тръгва да изкачва стълбата, за да отмъсти на принцовете и князете, причинили това страдание на събратята му, но дяволът, който ги пазел, го спирал на всяко стъпало и му искал откуп, за да го пусне нагоре. За да стигне до властимащите, момъкът дал ушите, очите, паметта и сърцето си. Приказката завършваше така: Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни. – Кой си ти? – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът. – Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората! „Ама че ужасно!“ – помисли си отново Ади, докато затваряше интернет страницата. – Тоя отгоре да не си мисли, че ще продам душата си за слава и пари, че да ме кара да ги чета тия...“ Тя се върна в антрето да съблече якето си и да остави шапката си. Влезе в спалнята да се преоблече. „Отвратително! – продължи да се възмущава Ади наум. – Защо не ме накара да прочета „Пърдиада“-та7, че да се посмея, вместо да ме разстройваш с тази безумна приказка“ – обърна се тя към някого някъде там горе. При мисълта за „Пърдиада“-та се засмя. Това стихотворение винаги успяваше да я разсмее, без значение каква беше ситуацията и независимо че от времето, когато го прочете за първи път, бяха минали години и оттогава насам го бе рецитирала хиляди пъти – за да оправи настроението си, когато беше напрегната, или просто за забавление. Откри го в някакъв стар вестник. Чете го и се смя часове наред, после го научи наизуст и често си го рецитираше пред огледалото артистично, като в началото дори изпробваше различни „пърдящи комбинации“ с храни и напитки, за по-голяма автентичност на изпълненията. „Всъщност няма нужда да я чета – аз си я знам наизуст“ – обърна се отново Ади към онзи „горе“. Тя застана, както бе полуоблечена, в средата на стаята и държейки единия си чорап в ръка, започна вдъхновено да рецитира наум, оживено жестикулирайки с ръце, като заемаше разни смешни стойки и променяше изражението на лицето си: Изтегляне 0.72 Mb. Сподели с приятели:
|