Клуб "5 сутринта"
НАПУСНИ КОМПАНИЯТА. ИНАЧЕ ЩЕ УМРЕШ
Изтегляне 1.42 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Глава 9. Условия за проява на личното величие
| НАПУСНИ КОМПАНИЯТА. ИНАЧЕ ЩЕ УМРЕШ.
Предприемачката повъртя смартфона в ръце. После без да иска го изпусна в пясъка. Не можеше да си поеме дъх. – Какво е станало? – попита бързо художникът, усещайки неприятности. Като видя, че лицето на приятелката му пребледнява и ръцете ѝ треперят, той повтори още по-настойчиво и с още повече съчувствие: – Какво е станало? Милиардерът също изглеждаше загрижен. – Добре ли си? Искаш ли вода или нещо друго? – Току-що получих смъртна заплаха. От... ъ-ъ... моите... инвеститори. Те искат да ми вземат фирмата. Те се... ъ-ъ... мъчат да ме изритат, защото мислят, че имам прекалено голям дял. Току-що ми казаха, че ако не се оттегля, ще... ъ-ъ... ме убият. Милиардерът моментално свали слънчевите очила, вдигна ги във въздуха и направи кръгово движение. Секунди по-късно от горичката палмови дървета спринтираха двама едри мъже със слушалки и автомати и се спуснаха до плажа бързо като велосипедисти, употребили допинг. – Шефе, добре ли си? – попита напрегнато по-високият от двамата. – Да – отговори милиардерът уверено и спокойно на телохранителите си. – Но искам вие двамата да проверите нещо незабавно... Той погледна към предприемачката: – Ако нямаш нищо против да свърша тази работа. Аз мога да ти помогна да сложим край на това. После той измърмори нещо под носа си. Над него се издигна ято гълъби. – Разбира се. Да. Ще съм благодарна за малко помощ – отговори предприемачката. Гласът ѝ все още трепереше, а на челото, където бяха бръчките, се появиха перлени капки пот. – Остави това на нас – каза милиардерът. После се обърна към гардовете си любезно, но с несъмнено властен тон: – Изглежда някакви бандити сериозно тормозят гостенката ми с надежда да ѝ отнемат фирмата. Моля ви, разберете какво точно се канят да направят и ми кажете как ще решите проблема. После се обърна към предприемачката: – Не се тревожи. Моите хора са най-добрите в бизнеса. Това няма да е трудно. Мистър Райли произнесе последното изречение, като наблягаше на всяка дума, за да ѝ придаде убедителност. – Много благодаря – каза предприемачката, като изглеждаше изключително облекчена. Художникът нежно хвана ръката ѝ. – Искате ли да продължим? – попита милиардерът. Слънцето се беше издигнало по-високо в прекрасното тропическо небе. Гостите му кимнаха. От една дървена къща, разположена по-високо на плажа, излезе прислужник в безупречно облекло. Къщата беше боядисана в зелено и бяло. След малко той поднесе най-ароматното и най-вкусно кафе, което предприемачката и художникът бяха опитвали някога. – Фантастично средство за усилване на ума, когато се консумира умерено всяка сутрин – отбеляза милиардерът, като отпи глътка. – И е богато на антиоксиданти, така че забавя остаряването. Докъде бяхме стигнали? Разказвах ви за страхотната полза, която извлякох, след като се присъединих към Клуб „5 сутринта“ и започнах да прилагам утринните методи, на които ме научи Магьосникът. Те са известни като Формулата 20/20/20 и вярвайте ми, достатъчно е да възприемете тази идея и после да я прилагате последователно, и продуктивността, успехът, работата и влиянието ви ще нараснат експоненциално. Не се сещам за друг ритуал, който да е допринесъл толкова много за успеха и благополучието ми. Аз не обичам да говоря много за това, което успях да постигна в бизнес кариерата си. Винаги съм разглеждал самохвалството като сериозен недостатък в характера. Колкото по-могъщ е човек, толкова по-малко му е нужно да се рекламира. И колкото по-силен е един лидер, толкова по-малко му е нужно да го разгласява. – Магьосникът ни разказа малко за това, което си успял да постигнеш – каза предприемачката, която сега изглеждаше по-спокойна. – И откаченото облекло, което носеше на конференцията, определено го потвърждава! – вметна художникът, като се усмихна широко и показа няколко счупени зъба. – Да ставам в 5 сутринта всеки ден беше главната лична практика, поради която се случиха повечето неща. Това ми позволи да мисля с визия. Даде ми пространство за размисъл, за да изградя невероятен вътрешен живот. Тази дисциплина ми помогна да вляза в супер физическа форма, наред с увеличаването на доходите ми и подобряването на стила ми на живот, които идват с прекрасното здраве. Ранното ставане ме направи и изключителен лидер. То ми помогна да се превърна в много по-добър човек. Дори когато ракът на простатата се опитваше да ме унищожи, моят утринен навик ми помогна. Наистина ми помогна. В един следващ урок ще ви опиша Формулата 20/20/20 и ще разберете какво точно трябва да правите, за да постигнете удивителни резултати още от първата секунда, след като се събудите. Няма да повярвате каква могъща и ценна информация ви предстои да научите. Много се вълнувам за вас двамата. Добре дошли в рая. И добре дошли в първия ден на един коренно различен и по-добър живот. * * *
Тази нощ на Мавриций предприемачката спа по-добре от години. Въпреки заплахата, която беше получила, комбинацията от кратките инструкции към охраната, които милиардерът беше дал, прекрасната природа, чистият океански въздух и увеличаващата ѝ се привързаност към художника бяха причина да забрави за много от грижите си. И да преоткрие едно спокойствие, което отдавна не беше изпитвала. После, точно в 3:33 сутринта, тя чу гръмотевично чукане на вратата си. Знаеше, че часът е точно толкова, защото погледна будилника на дървената нощна масичка в елегантното бунгало, което домакинът ѝ ѝ предостави за престоя. Предприемачката допусна, че сигурно е художникът, който може би страдаше от смяната на часовите пояси след пътуването или не можеше да заспи след отличната, но обилна вечеря. Без да пита кой е, тя отвори вратата. Нямаше никой. – Ехо? – извика тя към обсипаното със звезди небе. Вълните тихо се разбиваха на брега близо до бунгалото ѝ, а бризът носеше аромат на рози, сандалово дърво и благоухания. – Кой е? Мълчание. Предприемачката грижливо затвори вратата и този път я заключи. Едва се беше върнала в леглото си с египетски памучни завивки и английски чаршафи, когато на вратата се почука три пъти силно. – Да? – извика предприемачката, сега вече разтревожена. – Да? – Носим ви утринното кафе, което поръчахте, госпожо – отговори дрезгав глас. На лицето на предприемачката пак се появиха бръчки. Сърцето ѝ започна силно да бие. Стомахът ѝ се присви от дълбока тревога. – Да ми носят кафе по никое време? Невероятно. Тя отиде до вратата, отключи и колебливо отвори. Видя нисък, набит мъж, с грозна плешива глава и едно око, което като че ли беше изскочило от очната ябълка, който се хилеше самодоволно. Носеше червено яке и джинсови шорти, които стигаха малко под коленете. Около врата си имаше тънка синя лента, а на нея беше закачена ламинирана снимка. Предприемачката присви очи, за да види по-ясно лицето на снимката в тъмното. Беше лицето на един по-възрастен човек. Човек, когото познаваше много добре. Човек, когото много обичаше. Човек, който много ѝ липсваше. Снимката, която гледаше, беше на покойния ѝ баща. – Кой си ти? – изкрещя ужасената предприемачка. – Откъде взе тази снимка? – Изпращат ме твоите бизнес партньори. Знаем абсолютно всичко за теб. Всичко. Разполагаме с всичките ти лични данни. Хакнали сме всичките ти файлове. Проучили сме цялата ти история. – Плешивият мъж с якето посегна към колана си, извади нож и го поднесе на няколко сантиметра от тънкия, прошарен с вени врат на предприемачката. – Вече няма кой да те пази. Имаме цял екип, който се занимава с теб. Няма да те нараня... засега. Този път е само за да ти стане ясно. Да ти предам лично съобщение... Напусни компанията. Откажи се от дяловете си. И кажи довиждане. Или ще забия този нож във врата ти. Когато най-малко го очакваш... когато мислиш, че си в безопасност. Може би с този твой дебел приятел художника... Мъжът свали ножа и го пъхна под колана си. – Лека нощ, госпожо. Беше ми много приятно да се запознаем. Знам, че ще се видим скоро пак. – После той се пресегна и затръшна вратата. Предприемачката, разтърсена до дъното на душата си, падна на колене. – Моля те, боже, помогни ми! Не мога повече! Не искам да умра. На вратата се почука три пъти. Този път по-тихо. – Хей, аз съм. Отвори. Звукът стресна предприемачката. И я разбуди. Лекото почукване продължаваше. Тя отвори очи, огледа тъмната стая – и осъзна, че е сънувала кошмар. Стана от леглото, прекоси пода, застлан с дъбови дъски, и отвори вратата – беше разпознала гласа и знаеше, че е художникът. – Току-що сънувах нещо страшно откачено – каза предприемачката. – Дойде един отвратителен човек, на врата му висеше снимка на баща ми и ме заплаши, че ще ме прободе с нож, ако не отстъпя фирмата си на инвеститорите. – Сега добре ли си? – попита тихо художникът. – Ще се оправя. – И аз сънувах нещо особено – обясни художникът. – И след това не можах повече да заспя. Сънят ме накара да се замисля за толкова много неща. За качеството на картините ми. За дълбочината на убежденията ми. За това колко са глупави извиненията ми. За циничното ми отношение към света. За агресивността ми. За това как саботирам самия себе си и за склонността ми безкрайно да отлагам. Разгледах ежедневните си навици. И как ще прекарам останалата част от живота си. Хей, добре ли си? – попита художникът, като осъзна, че говори само за себе си и не проявява съчувствие към разтревожената си приятелка. – Добре съм. Сега, когато си с мен, съм по-добре. – Сигурна ли си? – Да. – Липсваше ми – каза художникът. – Имаш ли нещо против да ти разкажа повече за съня ми? – Разказвай – насърчи го предприемачката. – Е, в съня си бях малък, в училище. И всеки ден се преструвах, че съм две неща: великан и пират. Цял ден бях убеден, че съм силен като великан и че за пират като мен правилата не важат. Казах на учителите си, че съм тези две неща. Вкъщи казах същото и на родителите си. Учителите ми се присмяха – и ме накараха да млъкна, казаха ми да бъде по-реалистичен, да се държа като другите деца и да се откажа от смешните си мечти. – Какво казаха родителите ти? По-добри ли бяха с теб? – попита предприемачката, която сега беше седнала на канапето с крака, кръстосани в йогистка поза. – И те бяха като учителите. Казаха ми, че не съм великан. И че определено не съм пират. Напомниха ми, че съм малко момче. И ми казаха, че ако не обуздая въображението си, ако не укротя креативността си и ако не сложа край на фантазиите си, ще ме накажат. – И какво се случи после? – Направих каквото ми казаха. Подчиних се. Възприех поведението на възрастните. Помъчих се да се смаля, вместо да бъда по-голям, за да бъда добро момче. Задуших надеждите, дарбите и способностите си, за да бъда като останалите – както повечето хора постъпват през всеки ден от живота си. Започвам да разбирам до каква степен сме хипнотизирани, за да се отдалечим от блестящата си същност, и доколко са ни промити мозъците, за да се откажем от гения си. Магьосникът и милиардерът са прави. – Разкажи ми още за съня си – помоли предприемачката. – Започнах да се пригаждам към системата. Започнах да следвам другите. Вече не вярвах, че съм могъщ като великан и безразсъдно смел като пират. Следвах покорно стадото, станах като всички други. Накрая се превърнах в този човек, който харчи пари, които няма, и купува неща, които не са му нужни, за да впечатлява хора, които не са му симпатични. И това ако е живот! – И аз се държа малко по този начин – призна предприемачката. – Сега научавам толкова много за себе си, благодарение на това изключително странно и страшно полезно пътешествие. Започвам да разбирам колко повърхностна съм била, колко съм егоистична и колко много хубави неща всъщност имам в живота си. Много хора по света не биха могли да си представят всички тези хубави неща, които имам. – Разбирам те – отговори художникът. – И така, в моя сън станах счетоводител. Ожених се и имах семейство. Живеех в хубава къща. И карах добра кола. Водех доста приятен живот. Имах някои верни приятели. Работа, с която изплащах ипотеката, и заплата, която покриваше сметките ми. Но всеки ден беше един и същ. Сив, а не цветен. Скучен, а не омайващ. Когато остарях, децата ми се изнесоха от къщи и започнаха свой живот. Тялото ми остаря, енергията ме напусна. И за съжаление съпругата в съня ми почина. Когато остарях още повече, започнах да губя зрението си, не чувах, а паметта ми много отслабна. – Това е тъжно – каза предприемачката и изглеждаше уязвима. – А когато наистина остарях много, вече не можех да си спомня къде живея, забравих как се казвам и изгубих представа кой съм. Но – виж какво стана – започнах пак да си припомням кой съм наистина. – Великан. И пират. Нали така? – Точно така! – отговори художникът. – Сънят ме подтикна да разбера, че не мога повече да отлагам удивителната работа, която ми предстои. Че не мога да отлагам подобряването на здравето си, не мога да отлагам щастието, увереността и дори любовния си живот. – Наистина ли? – попита замислено предприемачката. – Наистина – отговори художникът. После се приближи към нея. И я целуна по челото. Глава 9.
|