Аз съм на мнение, че животът ми принадлежи на цялата общност и докато съм жив, за мен е чест да правя каквото мога за общността.
Искам да бъда използван докрай, когато умра. Защото колкото повече работя, толкова повече живея. Животът за мен не е бързо угасваща свещ. Той е нещо като прекрасен факел, който в момента държа. И искам да го разпаля колкото мога по-ярко, преди да го предам на следващото поколение.“
После бездомникът падна на колене. Целуна свещените си мъниста. И продължи да плаче.
Глава 5.
Странното приключение за
овладяване на утрото
Всеки държи съдбата си в собствените си ръце така, както скулпторът държи суровия материал, от който ще извае фигура... Изкуството да оформим материала в това, което искаме, трябва да бъде научено и грижливо изграждано.
— Йохан Волфганг фон Гьоте
– Ако вие двамата проявявате интерес – каза бездомникът, – е удоволствие ще отделя няколко сутрини, за да ви обуча в моето имение край океана. Ще ви покажа личния си сутрешен режим и ще ви обясня защо да настроите в най-висока степен начина, по който прекарвате първия си час през деня, е от основно значение за постигане на лично съвършенство и изключително представяне в бизнеса. Нека направя това за вас, приятели. Животът ви ще започне да изглежда славен – след много кратко време. А изживяването с мен ще бъде забавно. Не винаги е лесно, както чухме от стария човек на сцената. Но ценно, плодотворно и красиво. Може би дори прекрасно като тавана на Сикстинската капела.
– Когато го видях за пръв път, плаках – каза художникът, като поглади козята си брадичка.
– Микеланджело е бил опасен човек. Имам предвид в добрия смисъл – каза бездомникът, като и той поглади брадата си, която беше мръсна. После вдигна ризата си и показа коремни мускули като на гръцки бог. Прокара дългия пръст на мръсната си ръка по очертанията им така, както дъждовната капка пробягва по стеблото на роза след майски дъжд.
– Това не е за вярване! – изкрещя художникът с ентусиазма на котка, пусната на свобода в магазин за папагали. – Как по дяволите си направил тези мускули?
– Не е от машина за пластмасови плочки, която съм си купил от реклама в среднощно предаване по телевизията – това е сигурно. Отслабнах и оформих тялото си по този начин само с труд. Много лицеви опори, набирания, дъска, коремни преси и кардио тренировки, предизвикващи сериозно изпотяване, често на моя частен плаж. – Бездомникът измъкна един очевидно скъп портфейл, а после внимателно извади от него пластмасова картичка с рисунка на нея. Ето как изглеждаше, за да видите и вие точно това, което в този момент гледаха предприемачката и художникът:
Без да дочака реакцията на слушателите си, разрошеният скитник продължи да говори:
– Упоритост, дисциплина, търпение и труд. Ценности, в които малцина вярват днес, когато толкова много имат нагласата, че всички са им длъжни, като очакват някакъв богат, продуктивен и удовлетворителен живот просто да се появи един ден като лястовичка в началото на пролетта. И очакват за тази цел всички около тях да вложат усилията, които са тяхно задължение. Къде е лидерството в този начин на поведение?
Общество от възрастни, държащи се като разглезени малки деца, е начинът, по който понякога виждам нашия свят. Не осъждам никого, само казвам. Не се оплаквам, само съобщавам. Хей, хора, ето какво искам да ви кажа, като ви давам да зърнете коремните ми мускули: нищо не работи за онези, които не искат да свършат работата. По-малко приказки и повече труд, казвам аз. О, вижте и това.
Скитникът се обърна и разкопча осеяната си с дупки риза. На здравия му, добре оформен гръб имаше татуировка с думите: „Жертвите обичат развлечения. Победителите обожават образованието“.
– Елате ми на гости в моя дом на един вълшебен малък остров насред фантастичния океан, на пет часа от крайбрежието на Кейп Таун. – Той подаде на предприемачката пластмасовата картичка с кокосовата палма, нарисувана на нея. – А ето и моите делфини – добави той, като радостно посочи зле направената рисунка.
– Пътуването си заслужава – продължи той. – Със сигурност, ще е приключение за цял живот. Там ще преживеете някои от най-ценните си и сензационни моменти. Трябва да поемете риска да ми се доверите, хора. Ще ви науча на всичко, което знам за утринния ритуал на световно ниво. Ще ви помогна и двамата да станете членове на Клуб „5 сутринта“. Ще се научите редовно да ставате рано – така че до обед да направите повече, отколкото другите правят за седмица и по този начин ще оптимизирате здравето, щастието и вътрешния си мир. Има причина, поради която ние, хората постигнали най-много на този свят, ставаме преди изгрев-слънце – това е най-специалната част от деня. Ще ви обясня как използвах този революционен метод, за да изградя моята империя. И нека да е ясно, има различни видове империи – икономическата е само една от тях. Може също да създадете империи на изкуството, продуктивността, хуманността, филантропията, личната свобода и дори на духовността. Ще ви предам почти всичко, което съм имал щастието да науча от един ментор, който преобрази живота ми. Ще откриете толкова много неща. Ще бъдете дълбоко развълнувани. Ще видите света по съвсем нов начин. А също ще ядете най-хубавата храна и ще наблюдавате най-красивите залези. Вие двамата може да плувате, да се гмуркате със шнорхел и маска с делфините и да летите над захарната тръстика, която танцува във вятъра под хеликоптера, който притежавам. А ако двамата решите да приемете сърдечната ми покана да ми дойдете на гости, настоявам да отседнете в моя дом.
– Господи, майтапиш се, нали? – гръмогласно попита художникът. Ставаше все по-очевидно, че като много свои колеги и той беше силно емоционален, безкрайно наблюдателен и носеше една чувствителност, породена от скрита болка. Онези, които усещат повече от другите хора, понякога си мислят, че са прокълнат. Всъщност на тях им е даден дар: дар, който им позволява да усещат онова, което другите пропускат, да преживяват удоволствия, на които повечето хора не обръщат внимание и да забелязват величието на обикновените моменти. Да, такива хора се нараняват по-лесно, но те са и хората, които пишат велики симфонии, строят изумителни сгради и откриват лечение за болестите. На едно място Толстой отбелязва: „Само хората, способни на голяма любов, могат да понесат голяма мъка“. Художникът като че ли олицетворяваше тези прозрения.
– Не. Съвсем сериозен съм, хора – каза ентусиазирано бездомникът. – Къщата ми е недалеч от едно селце, което се казва Самота. И повярвайте ми, дали са му точното име. Само когато се откъснете от шума и досадата и сте на тишина и спокойствие, си припомняте какви наистина би трябвало да бъдете. Хайде да го направим! Както каза гуруто от подиума, колкото повече използвате страхотните възможности, които се явяват по пътя ви, толкова повече магия ще срещате на пръв поглед случайно. Не може да спечелите игра, ако не участвате в нея, нали? Истината е, че животът винаги ви пази гърба, дори и когато ви се струва, че не е така. Но и вие трябва да направите всичко, което зависи от вас, и да се впуснете напред, когато се явят прозорците на възможността. О-о – и ако дойдете в дома ми на острова, единственото, което ще искам от вас, е да останете достатъчно дълго, за да ви предам философията и методите, на които ме е научил моят таен съветник. За да станете членове на Клуб „5 сутринта“, е нужно малко време.
Бездомникът направи пауза и после добави:
– Също така ще се погрижа за разноските ви. Ще покрия всичко. Дори ще пратя частния си самолет да ви вземе, ако това ви харесва.
Предприемачката и художникът се спогледаха развеселени, объркани и напълно несигурни.
– Имаш ли нещо против да ни оставиш сами за малко двамата с приятелката ми, братко? – помоли художникът, като продължаваше да държи бележника в ръка.
– Нямаме бърза работа. Разбира се. Помислете си, колкото искате. Аз ще се върна там на мястото си и ще проведа няколко разговора с изпълнителния си екип – каза бездомникът и се отдалечи.
– Това е абсурдно. Направо глупаво – каза художникът на предприемачката. – Определено съм съгласен с теб, че в него има нещо специално. Може би дори някаква магия. Знам колко откачено звучи това. Аз съм запленен от този ментор, за който непрекъснато говори, учителят, който звучи нещо като съвременен мъдрец. А и със сигурност той има някои забележителни прозрения. И очевидно има много опит. Но само го погледни! Боже, този човек изглежда напълно изпаднал – жалка картина. Според мен не се е къпал от седмици. Дрехите му са изпокъсани. Пълна откачалка. И понякога говори съвсем налудничави неща. Нямаме представа кой е. Това може да е опасно. Възможно е да е опасен.
– Да. Определено е суперстранен. Всичко, което се случи тук днес, е суперстранно – потвърди предприемачката. После слабото ѝ лице омекна, но очите ѝ бяха все така тъжни. – Намирам се в такъв момент от живота си, където ми е нужно да направя някои големи промени – сподели тя. – Просто не мога да продължавам по този начин. Разбирам какво ми казваш. Подозрителна съм към почти всички и всичко, откакто загубих баща си – бях единайсетгодишна. Да си дъщеря, която расте без баща, е невероятно страшно. Честно казано, все още нося емоционалната травма в себе си. Мисля за него всеки ден. Минах през някои неприятни интимни връзки. Борих се много с ниското си самочувствие и взех някои ужасни решения във връзките, които имах.
Преди година започнах да ходя на психотерапия и терапевтът ме накара да осъзная защо се държа по този начин – продължи предприемачката. – Психолозите го наричат „синдром на дъщерята без баща“. Дълбоко в себе си изпитвам огромен страх да не бъда изоставена и дълбока несигурност, които произтичат от тази травма. Да, външно това ме направи изключително силна. И безмилостна в някои отношения. Озлоблението от загубата на баща ми ми даде хъс и амбиция. Но загубата остави и празнота в мен. Сега разбирам, че съм се мъчила да запълня празнотата, която той остави, като се насилвам да работя до пълно изтощение с убеждението, че когато постигна още по-голям успех, ще получа любовта, която съм загубила. Опитвах се да запълня емоционалните травми, като преследвах парите така, както наркоманът търси следващата си доза. Жадувах за социално положение и одобрение от моя бранш – като се спасявах с бягство в интернет за бързи развлечения, а в това време можех да правя важни неща. Както ти казах, осъзнах, че до голяма степен поведението ми се дължеше на трудностите, които преживях в ранна възраст. Получих вдъхновение, когато Магьосникът говореше, че никога не трябва да правиш нещо само заради парите, а вместо това трябва да се стремиш да бъдеш от световна класа като лидер и човек, заради смисъла, който това ти дава, заради възможността да израстваш, която провокира, и за да се опиташ да промениш света. Думите му ми вдъхнаха надежда. Искам да живея по начина, за който той говореше, но в момента съм много далече от него. И напоследък в моята компания се случи нещо, което ме тласна към ръба на пропастта. Точно сега наистина не живея добре. Дойдох на тази лекция единствено защото майка ми даде безплатен билет. И отчаяно се нуждая от промяна.
Предприемачката пое дълбоко дъх.
– Съжалявам – извини се смутено тя. – Едва се познаваме и не съм сигурна защо споделям с теб всички тези неща. Сигурно просто се чувствам в безопасност с теб. Не знам защо. Много се извинявам, че изливам върху теб всичко това.
– Няма проблем – каза художникът. Езикът на тялото му подсказваше, че е развълнуван. Вече не подръпваше нервно козята си брадичка и плитките.
– Ние сме толкова откровени, когато си бъбрим с шофьорите на такси и други хора, които всъщност не познаваме, нали така? – продължи предприемачката. – Всичко, което искам да кажа, е, че съм готова за промяна. И вътрешният глас ми казва, че този изпаднал човек, който иска да ни научи как отличните утринни навици могат да изградят империя на креативността, продуктивността, богатството и щастието, наистина може да ми помогне.
Да помогне на нас двамата. Освен това, спомни си часовника му.
– Симпатичен ми е – каза художникът. – Голям образ. Харесва ми как в един момент се изразява толкова поетично, а в следващия с толкова страст. Мисли толкова живописно и цитира Джордж Бърнард Шоу така, сякаш животът му зависи от това. Наистина е гот. Но все пак не му вярвам напълно – каза художникът и пак сви юмрук и го удари в дланта си. – Вероятно е откраднал часовника от някой богат идиот.
– Виж, разбирам как се чувстваш – отговори предприемачката. – До голяма степен и аз си мисля същото. А и ние двамата току-що се запознахме. Не съм сигурна какво би станало, ако тръгна на пътуване с теб. Надявам се не сърдиш, че го казвам. Виждаш ми се толкова приятен човек. Може би имаш някои недостатъци. Струва ми се, че разбирам на какво се дължат. Но дълбоко в себе си си добър. Знам го.
Художникът остана умерено доволен. Той погледна бездомника, който ядеше резени авокадо от найлонов плик.
– Трябва да видя дали мога да организирам графика си така, че да отсъствам от офиса, за да прекарам известно време с него – каза предприемачката и посочи бездомника. Докато похапваше закуската си, той говореше по един древен мобилен телефон и гледаше в тавана. – Започва да ми харесва идеята да прекарам известно време край селце, наречено Самота, на някакъв малък остров, да ям приказна храна и да плувам с диви делфини. Започвам да усещам, че това ще е изключително приключение. Започвам пак да усещам, че живея.
– Е, така, както го каза, и на мен започва да ми харесва – отговори художникът. – Мисля си, че в цялото това нещо има приятна лудост. Специална възможност да видиш цяла една нова вселена. Това може да е най-доброто нещо за изкуството ми. По този повод се сещам за думите на писателя Чарлс Буковски: „Някои хора никога не полудяват. Какъв ли наистина ужасен живот водят“. А Магьосникът ни насърчаваше да прекрачим границите на нормалния си живот, за да усъвършенстваме дарбите, талантите и силните си страни. Някакъв инстинкт също ми подсказва, че трябва да го направя. Ако ти ще ходиш, и аз ще дойда.
– Знаеш ли какво? Ще се реша на този скок. Аз съм изцяло „за“. Нека да отидем! – заяви предприемачката.
– Изцяло „за“ – съгласи се художникът.
Двамата станаха и се приближиха към бездомника, който сега седеше със затворени очи.
– Какво правиш? – учуди се художникът.
– Интензивна визуализация на всичко, което искам да бъда и на живота от по-висш порядък, който искам да създам. Един турски летец-изтребител веднъж ми разказа как преди всеки полет „лети преди да излети“. Имаше предвид, че внимателно разиграва във въображението си начина, по който той и екипажът му искат да протече мисията им и така се подготвя да осъществи безпогрешно майсторския полет в действителност. Вашата Умствена нагласа е изключително мощно средство за лично величие, изумителна продуктивност и творческа победа – наред със Сърдечната нагласа, Здравната нагласа и Душевната нагласа. Ще ви запозная с всички тези забележителни идеи, ако приемете поканата ми. Но да се върна на това защо седях със затворени очи. Почти всяка сутрин си представям как да прекарам перфектно деня, който ме очаква. Също така се потапям дълбоко в емоциите си, за да усетя как ще се чувствам, когато постигна победите, които планирам. Заключвам се в едно крайно уверено състояние, където всяка форма на неуспех не е в кръга на възможностите. После тръгвам и давам най-доброто от себе си, за да изживея този перфектен ден.
– Интересно. – Предприемачката изглеждаше запленена.
– Това е само един от СОП-овете, които изпълнявам всеки ден, за да запазвам върховна форма. Добрата наука потвърждава, че тази практика ми помага да регулирам генома си, като включвам гени, които преди са били заспали. Трябва да знаете, че вашата ДНК не е неизменна съдба. Не се тревожете, хора. Ще научите за тази съвсем нова област – епигенетика – когато сте на острова. Ще научите и някои красиви неща от невронауката – как да умножавате успеха си в тази епоха на разхвърляно внимание, така че оръжията за масово отвличане на вниманието да не унищожават чудесната ви същност. Ще разкрия всичко, което знам за създаването на проекти, толкова майсторски изпълнени, че да издържат проверката на времето. Ще научите за приказните начини да бронирате менталния си фокус и да гарантирате физическата си енергия. Ще откриете как най-добрите хора на бизнеса в света изграждат доминантни предприятия и ще научите една система за калибриране, която най-щастливите хора на планетата използват всяка сутрин, за да създадат живот, граничещ с магията. О, и в случай, че се чудите, СОП означава стандартна оперативна процедура. Това е терминът, който моят учител използваше, когато говореше за ежедневните структури, нужни, за да триумфираш в житейската игра. Предполагам, че вие двамата ще дойдете?
– Да. Ще дойдем – потвърди предприемачката с приповдигнат тон. – Благодаря ти за поканата.
– Да, благодаря, приятел – добави художникът, който сега изглеждаше по-спокоен.
– Моля те, научи ни на всичко, което знаеш за изграждането на утринните навици на високо ефективните лидери и най-успелите хора на бизнеса – каза сериозно предприемачката. – Имам отчаяна нужда да подобря ежедневната работа и продуктивността си. Нужна ми е помощта ти и за да преустроя живота си. Честно казано, днес за пръв път от дълго време насам изпитвам повече надежда. Но това не е най-добрият ми момент.
– Да, братко – каза художникът. – Разкрий ни тайните си за тези епични утринни навици, които ще ми помогнат да стана най-добрият художник – и човек – който мога да бъда. – При тези думи той размаха бележника си във въздуха. – Изпрати ни самолета си. Заведи ни в твоето селце. Почерпи ни с кокосови орехи. Пусни ни да плуваме с делфините. И направи живота ни по-хубав. Изцяло сме „за“.
– Нищо от това, което ще откриете, няма да е мотивация – отбеляза дрипавият мъж с една сериозност, която не беше показал до този момент. – Всичко ще е определено за промяната.
И подкрепено от солидни данни, най-новите изследвания и изключително практическа тактика, изпробвана в най-трудните битки на бойното поле на индустрията. Подгответе се за най-голямото приключение в живота си!
– Отлично – каза предприемачката и протегна ръка към набръчканата ръка на непознатия. – Трябва да призная, че целият този сценарий е изключително странен и за двама ни, но кой знае защо и двамата ти вярваме. И, да, ние сме напълно отворени към това ново преживяване.
– Много си любезен да направиш това за нас. Благодаря ти – каза художникът. Изглеждаше донякъде учуден от собствената си благодарност.
– Прекрасно. Умно решение, хора – беше сърдечният отговор. – Моля ви, елате утре сутрин пред тази зала. Вземете си дрехи поне за няколко дни. Това е всичко. Както ви казах, ще имам грижата за останалото. Всички разноски са за моя сметка. Благодаря ви.
– Защо ни благодариш? – учуди се предприемачката.
Бездомникът се усмихна нежно и почеса замислено брадата си.
– В последната си проповед, преди да бъде убит, Мартин Лутър Кинг младши казва: „Всеки може да бъде велик, защото всеки може да служи на другите. Не трябва да имате университетска диплома, за да служите на другите. Не е нужно изреченията ви да са граматически правилни. Не е нужно да знаете за Платон и Аристотел. Не трябва да знаете теорията на относителността на Айнщайн. Не е нужно да сте запознати с втория закон на термодинамиката и с физиката. Нужно ви е само сърце, изпълнено с доброта. Душа, захранвана от любов.
Скитникът избърса парченце авокадо от ъгълчето на устата си и после продължи.
– Един от важните уроци, които научих през годините, е, че като даваш на другите хора, сам си правиш подарък. Създай радост на другите и ти самият ще усетиш повече радост. Издигни ближните си и естествено и ти ще се издигнеш. Щедростта – а не чувството за недостиг – е отличителната черта на всички велики мъже и жени, които са издигнали нашия свят. И днес като никога досега са ни нужни лидери, чисти лидери, а не нарцисисти, заети единствено със собствените си интереси.
Бездомникът погледна големия си часовник за последен път.
– Не можете да вземете със себе си титлата, парите и любимите си играчки, когато умрете, нали го знаете? Още не съм видял камион за преместване на дома, който да върви след катафалката на някое погребение. – Той се позасмя. Двамата му слушатели се усмихнаха.
– Той е истинско съкровище – прошепна предприемачката.
– Определено е така – потвърди художникът.
– Престани да повтаряш това „определено“ – каза предприемачката. – Почва да ме дразни.
Художникът изглеждаше малко слисан.
– Добре.
– Всичко, което е от значение в последния ви ден на тази земя, е потенциалът, който сте осъществили, героизмът, който сте показали и хората, чийто живот сте подобрили – каза с убеждение бездомникът. После замълча. И дълбоко въздъхна. – Все едно. Невероятно е, че ще дойдете. Ще си прекараме страхотно.
– Може ли да си донеса четките? – попита любезно художникът.
– Само ако искаш да рисуваш в рая – отговори бездомникът и му намигна.
– А в колко часа трябва да се срещнем тук утре сутрин? – попита предприемачката, като преметна чанта през кльощавото си рамо.
– В пет сутринта – обяви бездомникът. – Грабни утрото. Извиси живота си.
И после изчезна.
Глава 6.
Полет към върховете на продуктивността,
виртуозността и непобедимостта
Времето ти е ограничено, затова недей да го пилееш, като живееш нечий чужд живот. Не попадай в капана на догмата – което значи да живееш с резултатите от мисленето на други хора. Не позволявай шума на чуждите мнения да заглушава вътрешния ти глас. И най-важното, имай смелостта да следваш сърцето и интуицията си. Те по някакъв начин вече знаят какъв наистина искаш да станеш.
— Стив Джобс
– Толкова съм изморена – измърмори предприемачката с енергията на прастара костенурка в почивния си ден, като държеше в ръка чудовищно голяма чаша кафе. – Това пътуване може да се окаже по-трудно, отколкото си мислех. Започвам да усещам, че навлизам в един съвсем нов свят. Както ти казах вчера след семинара, определено съм готова за промяна. Настроена съм за ново начало. Но и се чувствам неспокойна за цялата тази работа. През нощта не спах много. Такива странни – и понякога страшни – сънища. И да, това преживяване, на което се съгласихме, може да се окаже опасно.
– Аз съм направо като пребит – каза художникът. – Мразя да ставам толкова рано. Това беше ужасна идея.
Двамата храбреци стояха на тротоара пред залата, където предишния ден Магьосникът беше демонстрирал легендарните си умения – и разбил много сърца, когато колабира.
Часът беше 4:49.
– Няма да дойде – изръмжа дрезгаво художникът. Беше облечен в черно и на дясната си китка беше вързал рубиненочервена бандана на точки. Същите ботуши като вчера. Австралийските. Той се изплю на безлюдната улица. Погледна с присвити очи към небето. И после скръсти татуираните си ръце.
Предприемачката носеше през рамо голяма шушлякова спортна чанта. Беше облечена с копринена блуза с бохемски ръкави, дизайнерски джинси и чифт сандали с висок ток – от онези, които може да видите на супермодели през почивния им ден и със слънчеви очила с размера на залез на гръцки остров. Тя сви устни, а бръчките на лицето ѝ се подредиха в множество интересни рисунки.
– Басирам се, че бездомникът няма да се появи – каза тя с подигравателна усмивка. – Часовникът му няма значение. Няма значение, че може да се изразява супер добре. Сега не ме интересува, че ми напомни за баща ми. Боже, направо съм изтощена. Той вероятно беше на семинара, защото му е трябвало място, където да си почине за няколко часа. Вероятно е научил за тези утринни навици и Клуб „5 сутринта“, защото е чул – и е откраднал – тази част от лекцията на Магьосника. А частният самолет, за който говореше, вероятно е част от любимата му халюцинация.
Предприемачката беше възвърнала познатия си скептицизъм и се криеше в защитната си крепост. Надеждата от предишния ден явно се беше изпарила.
Точно в този момент два поразително мощни халогенни фара пронизаха стената от тъмнина.
Двамата се спогледаха. Предприемачката се усмихна с усилие.
– Добре. Може би инстинктът наистина е много по-мъдър от разума – промърмори тя под носа си.
Един блестящ тъмносив ролс-ройс спря до тях. С бързи, добре заучени движения от колата изскочи мъж в безупречна бяла униформа и поздрави двамата с любезност от едно друго време.
– Добро утро, мадам. Добро утро и на вас, сър – изрече той с британски акцент, като сложи чантите им в колата с едно елегантно движение.
– Къде е онази развалина? – попита художникът с тактичността на дивак, който никога не е излизал от гората.
Шофьорът не можа да се сдържи и се засмя, но после бързо възвърна самообладанието си.
– Много съжалявам, сър. Да кажем, че господин Райли носи много непретенциозно облекло. Прави го, когато изпита потребност да „се изцапа“, както той класифицира тази практика. През повечето време той води забележително ексклузивен живот и е човек, свикнал да получава каквото поиска. Всичко, което поиска, за да бъда по-точен. Затова от време на време прави неща, с които да е сигурен, че контролира скромността и смирението си. Това е част от странния му чар, ако позволите да добавя. Господин Райли ме помоли да ви дам това.
Шофьорът извади два плика, изработени от най-скъпа хартия. Като ги отвориха, предприемачката и художникът прочетоха следното:
Хей, хора! Надявам се, че сте в страхотна форма. Нямах намерение да ви плаша вчера. Просто имах нужда да се върна към реалността. Епиктет, един от любимите ми философи, пише: „Но изведнъж не се става бик, нито благороден човек. Нужна е подготовка в действителни опасности, а не просто в празни подскоци срещу нещо, което не ги налага“.
Доброволно поетите неудобства, дали като се облека, както се бях облякъл аз, като се подложа на гладуване веднъж седмично или като спя на пода веднъж месечно, ме поддържат силен, дисциплиниран и фокусиран върху малкото централни приоритети, около които е изграден животът ми. Все едно, пожелавам ви прекрасен полет и скоро ще ви чакам в Рая. Прегръщам ви силно.
Шофьорът продължи:
– Моля помнете, че външният вид понякога лъже и дрехите не показват характера на човека. Вчера сте се срещнали с един велик човек. Външността наистина не разкрива качеството на човека.
– Това сигурно се отнася и за бръсненето – отбеляза художникът, като ритна с черния си ботуш блестящия знак на ролс-ройс на едно от колелата.
– Мистър Райли никога не би ви казал това, което ще ви кажа аз, защото е много по-любезен и почтен. Но джентълменът, когото нарекохте „развалина“, по една случайност е сред най-богатите хора на света.
– Сериозно ли говорите? – попита художникът и очите му се разшириха от учудване.
– С пълна сигурност. – Шофьорът се усмихна любезно, като отвори вратата и с бялата си ръкавица покани двамата пътници в колата.
Седалките излъчваха прекрасната мускусна миризма на нова кожа. Дървените панели изглеждаха направени на ръка от малко семейство прекалено взискателни майстори, които са изградили репутацията си около това едно-единствено умение.
– Мистър Райли спечели състоянието си преди много години в различни търговски предприятия. Той е и един от първите инвеститори в нещо, което днес е интернационална компания, будеща възхищение. Дискретността не ми позволява да спомена името и ако мистър Райли разбере, че говоря за финансови въпроси с вас, ще бъде изключително разочарован. Инструкциите му бяха само да се отнасям към вас с най-голяма грижа и същевременно да ви уверя в неговата искреност и надеждност. И да ви закарам живи и здрави до Хангар 21.
– Хангар 21? – попита художникът и се разположи удобно в разкошната кола като рокзвезда, свикнала с такъв вид транспорт, или хип-хоп артист, подготвящ се за уикенда.
– Там мистър Райли държи флотилията си самолети – каза лаконично шофьорът.
– Флотилията? – попита предприемачката, а в красивите ѝ кафяви очи се четеше изключително учудване.
– Да – каза само шофьорът.
Той пое бързо по улиците в ранното утро и настъпи мълчание. Художникът гледаше през прозореца и едновременно въртеше разсеяно в едната си ръка бутилка вода. Не беше виждал как изгрява слънцето от много години.
– Много специално. Наистина красиво – призна той. – Всичко е толкова спокойно по това време на деня. Няма шум. Такова спокойствие. Макар в момента да се чувствам изморен, мога наистина да мисля. Нещата изглеждат по-ясни. Вниманието ми не се отклонява на всички страни. Струва ми се, че всички други по света спят. Какво спокойствие.
Кавалерията от кехлибарени лъчи, вечната палитра на зората и спокойствието на този момент го изпълниха с възторг. И го вдъхновиха.
Предприемачката погледна изпитателно шофьора.
– Хайде, разкажете ми още нещо за шефа си – помоли тя, като не преставаше да върти смартфона си в ръце.
– Не мога да ви кажа много повече. Състоянието му възлиза на много милиарди долари. Дал е по-голямата част от парите си за благотворителност. Мистър Райли е най-интересният, най-щедрият и най-съчувствен човек, когото познавам. Той има и невероятна воля, съчетана с непоколебими ценности, като честност, емпатия, интегритет и лоялност. И разбира се, той е и истински ексцентрик, ако мога да си позволя да кажа така. Също като много от най-, най-, най-богатите.
– Забелязахме – съгласи се предприемачката. – Но ми стана интересно. Защо казвате, че е ексцентричен?
– Ще видите – беше краткият отговор.
Ролсът скоро пристигна на частното летище. От мистър Райли нямаше и следа. Шофьорът подкара бързо колата към един самолет с цвят на слонова кост, който изглеждаше безупречно поддържан. Единственият цвят по него беше на опашката. На нея в мандариново оранжево беше изписано: „5AС“.
– Какво означава „5АС“? – попита напрегнато предприемачката, като стискаше здраво смартфона си.
– Клуб „5 сутринта“. „Грабни утрото. Извиси живота си.“ Това е една от максимите, с които мистър Райли ръководи своите много бизнес интереси. Но така или иначе тук със съжаление трябва да си вземем довиждане. Au revoir – каза той, преди да пренесе багажа до блестящия самолет.
Двама от екипажа с приятна външност си говореха до металната стълба, която водеше към кабината. Една изискана руса стюардеса подаде на предприемачката и на художника горещи кърпи и им предложи кафе от сребърен поднос.
– Доброе утро – поздрави ги тя с руски акцент.
– Беше ми много приятно да се запознаем – извика шофьорът отдолу, преди да тръгне обратно към колата. – Моля предайте моите най-добри пожелания на мистър Райли, като го видите. И приятно прекарване на Мавриций.
– Мавриций? – възкликнаха двамата пътници, изненадани като вампир, разбуден от скилидка чесън.
– Всичко това е невероятно – каза художникът, като се качи в кабината. – Мавриций! Винаги съм искал да отида на този остров и съм чел малко за него. Той е високочестотно място. С френски привкус. Изключителна красота. И по това, което казват, там живеят много от най-сърдечните и най-щастливите хора на земята.
– И аз съм слисана – каза предприемачката, като отпиваше кафе и надничаше към пилотската кабина. Гледаше как пилотите извършват подготовката за полета. – Аз също съм чувала, че Мавриций е прекрасен и че хората са супер дружелюбни, всеотдайни и духовно издигнати.
След перфектно излитане първокласният самолет се издигна високо в облаците. Когато достигнаха височината на полета, беше поднесено първокачествено шампанско, а стюардесата препоръча хайвер и избор от приказни блюда. Предприемачката се чувстваше доста добре и много по-малко ядосана от опита на инвеститорите да ѝ отнемат компанията. Вярно, това може би не беше идеалното време да си вземе почивка, за да се запознае с философията на Клуб „5 сутринта“ и залегналите върху нея методи, които бяха послужили като ракетно гориво на мистър Райли да се издигне до бизнес титан и глобален филантроп. Или може би беше идеалното време да се откъсне от обичайната си реалност и да открие как най-успелите, най-влиятелни и най-радостни хора на планетата започват деня си.
След като отпи глътка шампанско, предприемачката гледа един филм и после потъна в дълбок сън. Художникът се зачете в една книга – заглавието ѝ беше „Микеланджело Фиорентино и Рафаел де Урбино: майстори на живописта във Ватикана“. Чете я с часове. Можете да си представите колко щастлив се чувстваше.
Джетът прелетя над различни континенти и терени. Полетът беше безупречно проведен и кацането беше също толкова гладко, колкото и общото приятно преживяване от полета.
– Bienvenue à l’ile Maurice – обяви капитанът по интеркома, докато самолетът рулираше по прясно застланата писта. – Merci beaucoup. Добре дошли в Мавриций и на Международното летище „Сър Сивусагур Рамгулам” – продължи той, като произнасяше думите със заслужената увереност на човек, който е прекарал по-голямата част от живота си в небето. – За нас беше чест да летим с двама ВИП пътници като вас. След няколко дни ще се видим пак, съдейки по информацията, която получихме от личния асистент на мистър Райли за маршрута ви. Пак ви благодарим, че летяхте с нас и се надяваме, че пътуването беше елегантно, отлично и най-вече безопасно.
Един полиран черен джип блестеше на пистата – стюардесата придружи специалните пасажери от самолета до колата, чийто двигател почти не се чуваше.
– Ще изпратим багажа ви скоро. Не се тревожете – той ще бъде докаран до стаите в морското имение на мистър Райли. Спасиба – добави тя любезно и дружелюбно махна с ръка.
– Това е толкова първокласно обслужване – отбеляза предприемачката, като щастливо си направи няколко селфита и нетипично за нея нацупи устни като кифла.
– Определено – отговори художникът, като нарочно влизаше в кадър с нея и плезеше език също като Алберт Айнщайн в онази прочута снимка, където изоставя образа на сериозния учен и показва, че е запазил детската способност да се радва на света.
Рейндж ровърът пое по магистралата. От двете страни високите стебла на захарната тръстика се полюшваха от благоуханния бриз, лъхащ от Индийския океан. Мълчаливият шофьор носеше бяла шапка от онези, които имат портиерите в петзвездните хотели, и добре изгладена тъмносива униформа, която говореше за приглушен, но изтънчен професионализъм. Той никога не пропускаше да намали, когато имаше знак за ограничение на скоростта и мигачът винаги беше включен, когато предстоеше завой. Макар да се виждаше, че той е по-стар, управляваше колата по пътя с прецизността на млад чирак, който е твърдо решен да стане абсолютно най-добрият. През цялото пътуване той беше съсредоточен върху пътя пред себе си в един вид транс, за да гарантира безопасността на пътниците си, но и да ги закара до дестинацията им гладко и експедитивно.
Минаха през няколко селца, където времето беше застинало. От двете страни на улиците растяха бугенвилии, по средата на пътя се разхождаха свободни кучета с осанка на царе на пътя, които преследваха колата в смъртоносна игра на кой е по-бърз, а на малките тревисти ливади в захлас си играеха деца. От време на време кукуригаха петли; старци с вълнени шапки, липсващи зъби и кожа с кестенов цвят седяха на паянтови дървени столове. Имаха вид на хора, на които днес предстои да прекарат прекалено много часове, едновременно изморени от трудностите на живота и все пак мъдри от изживените докрай дни.
В едно малко селце, през което мина джипът, кльощаво момче с крака, които изглеждаха прекалено дълги за тялото му, караше велосипед чопър със седалка, вдигната прекалено високо на скърцащата метална рамка. В друго група тийнейджърки с потници, шорти за сърф и джапанки се разхождаха по тясната, но грижливо поддържана улица, следвайки един мъж с карго шорти в цвят каки, който носеше тениска с надпис на гърба „Пилета, печени на огън №1“.
Всичко като че ли се движеше по островно време. Хората изглеждаха радостни. Те излъчваха искряща жизненост, която обикновено не се вижда в свръх програмирания, доминиран от машини и понякога бездушен живот, който толкова много от нас водят. Плажовете бяха приказно красиви. Градините бяха прекрасни. А като фон на целия този Гогенов пейзаж се издигаха планини, които сякаш бяха изваяни от някой флорентински скулптор от шестнайсети век.
– Виждате ли онзи връх там? – каза шофьорът, като наруши самоналоженото си мълчание и посочи към скално образувание на един от върховете, което напомняше човешка фигура. – Казва се Питер Бот. Това е вторият по височина връх на Мавриций. Виждате ли самия връх? Прилича на човешка глава, нали? – добави той, като посочи с пръст към върха.
– Определено е така – отговори художникът.
– Когато бяхме в основното училище – продължи шофьорът, – ни разказаха приказката за един човек, който заспал в подножието на планината. Той чул странни звуци, събудил се и видял, че около него танцуват феи и ангели. Тези същества му заповядали никога да не казва на никого какво е видял, защото иначе ще се превърне в камък. Той се съгласил, но после поради вълнението от мистичното преживяване, нарушил обещанието си и разказал на много хора какъв късмет е имал. Феите и ангелите се разстроили и го превърнали в камък. А главата му се разширила до такава степен, че накрая се издигнала на върха на величествената планина, която виждате, за да напомня на всички да спазват обещанията си. И да държат на дадената дума.
Джипът мина по виещите се улици на друго селце. От малък високоговорител пред една къща се носеше музика и две момчета и три момичета с бели и розови цветя в косите танцуваха весело. Някъде отзад тихо излая друго куче.
– Хубава приказка – каза предприемачката. Прозорецът ѝ беше отворен и къдравата ѝ кестенява коса се развяваше от вятъра. Обикновено набръчканото ѝ лице сега изглеждаше съвсем гладко. И тя произнасяше думите по-бавно. В гласа ѝ се долавяше непознато до този момент спокойствие. Беше поставила едната си ръка на седалката – не много далече от ръката на художника, който имаше фино изрисувани татуировки на показалеца и средния си пръст. Той все така носеше пръстена си с череп и кости. И плитките му все така се развяваха.
– Марк Твен пише: „Първо е бил направен Мавриций, и после раят; и раят е копирал Мавриций“ – каза шофьорът, който след толкова дълго мълчание сега се поотпусна. Той изглеждаше преизпълнен е гордост, след като изрече тези думи като президент в деня на стъпването си в длъжност.
– Никога не съм виждал нищо подобно – каза художникът. Враждебността на сърдит готически рокаджия сега беше отстъпила на по-спокойно, безгрижно и релаксирано поведение. – А вибрациите, които усещам тук, събуждат нещо дълбоко креативно в мен.
Предприемачката се вгледа в художника малко по-дълго, отколкото беше прилично. После обърна глава към морето. Макар неохотно, тя не се сдържа и се усмихна.
Чуха как шофьорът прошепва в уредбата на джипа: „На пет минути сме“. После той подаде на всеки от двамата пътници изящни плочки, които изглеждаха като направени от злато.
– Моля запознайте се с тях – каза им той.
Изящно гравирани в очевидно скъпоценния метал бяха следните думи. Ето как изглеждаха плочките:
Сподели с приятели: |
