Клуб "5 сутринта"

38 изглеждаха направени на ръка от малко семейство прекалено взискателни майстори, ко- ито са изградили репутацията си около това едно-единствено умение.
– Мистър Райли спечели състоянието си преди много години в различни търговски предприятия. Той е и един от първите инвеститори в нещо, което днес е интернацио- нална компания, будеща възхищение. Дискретността не ми позволява да спомена името и ако мистър Райли разбере, че говоря за финансови въпроси с вас, ще бъде изключи- телно разочарован. Инструкциите му бяха само да се отнасям към вас с най-голяма грижа и същевременно да ви уверя в неговата искреност и надеждност. И да ви закарам живи и здрави до Хангар 21.
– Хангар 21? – попита художникът и се разположи удобно в разкошната кола като рокзвезда, свикнала с такъв вид транспорт, или хип-хоп артист, подготвящ се за уи- кенда.
– Там мистър Райли държи флотилията си самолети – каза лаконично шофьорът.
– Флотилията? – попита предприемачката, а в красивите ѝ кафяви очи се четеше изк- лючително учудване.
– Да – каза само шофьорът.
Той пое бързо по улиците в ранното утро и настъпи мълчание. Художникът гледаше през прозореца и едновременно въртеше разсеяно в едната си ръка бутилка вода. Не беше виждал как изгрява слънцето от много години.
– Много специално. Наистина красиво – призна той. – Всичко е толкова спокойно по това време на деня. Няма шум. Такова спокойствие. Макар в момента да се чувствам изморен, мога наистина да мисля. Нещата изглеждат по-ясни. Вниманието ми не се от- клонява на всички страни. Струва ми се, че всички други по света спят. Какво спокойс- твие.
Кавалерията от кехлибарени лъчи, вечната палитра на зората и спокойствието на този момент го изпълниха с възторг. И го вдъхновиха.
Предприемачката погледна изпитателно шофьора.
– Хайде, разкажете ми още нещо за шефа си – помоли тя, като не преставаше да върти смартфона си в ръце.
– Не мога да ви кажа много повече. Състоянието му възлиза на много милиарди до- лари. Дал е по-голямата част от парите си за благотворителност. Мистър Райли е най- интересният, най-щедрият и най-съчувствен човек, когото познавам. Той има и неверо- ятна воля, съчетана с непоколебими ценности, като честност, емпатия, интегритет и ло- ялност. И разбира се, той е и истински ексцентрик, ако мога да си позволя да кажа така.
Също като много от най-, най-, най-богатите.
– Забелязахме – съгласи се предприемачката. – Но ми стана интересно. Защо казвате, че е ексцентричен?
– Ще видите – беше краткият отговор.
Ролсът скоро пристигна на частното летище. От мистър Райли нямаше и следа. Шо- фьорът подкара бързо колата към един самолет с цвят на слонова кост, който изглеж- даше безупречно поддържан. Единственият цвят по него беше на опашката. На нея в мандариново оранжево беше изписано: „5AС“.
– Какво означава „5АС“? – попита напрегнато предприемачката, като стискаше здраво смартфона си.
– Клуб „5 сутринта“. „Грабни утрото. Извиси живота си.“ Това е една от максимите, с които мистър Райли ръководи своите много бизнес интереси. Но така или иначе тук със съжаление трябва да си вземем довиждане. Au revoir – каза той, преди да пренесе

39 багажа до блестящия самолет.
Двама от екипажа с приятна външност си говореха до металната стълба, която водеше към кабината. Една изискана руса стюардеса подаде на предприемачката и на худож- ника горещи кърпи и им предложи кафе от сребърен поднос.
– Доброе утро – поздрави ги тя с руски акцент.
– Беше ми много приятно да се запознаем – извика шофьорът отдолу, преди да тръгне обратно към колата. – Моля предайте моите най-добри пожелания на мистър Райли, като го видите. И приятно прекарване на Мавриций.
– Мавриций? – възкликнаха двамата пътници, изненадани като вампир, разбуден от скилидка чесън.
– Всичко това е невероятно – каза художникът, като се качи в кабината. – Мавриций!
Винаги съм искал да отида на този остров и съм чел малко за него. Той е високочестотно място. С френски привкус. Изключителна красота. И по това, което казват, там живеят много от най-сърдечните и най-щастливите хора на земята.
– И аз съм слисана – каза предприемачката, като отпиваше кафе и надничаше към пилотската кабина. Гледаше как пилотите извършват подготовката за полета. – Аз също съм чувала, че Мавриций е прекрасен и че хората са супер дружелюбни, всеотдайни и духовно издигнати.
След перфектно излитане първокласният самолет се издигна високо в облаците. Ко- гато достигнаха височината на полета, беше поднесено първокачествено шампанско, а стюардесата препоръча хайвер и избор от приказни блюда. Предприемачката се чувст- ваше доста добре и много по-малко ядосана от опита на инвеститорите да ѝ отнемат компанията. Вярно, това може би не беше идеалното време да си вземе почивка, за да се запознае с философията на Клуб „5 сутринта“ и залегналите върху нея методи, които бяха послужили като ракетно гориво на мистър Райли да се издигне до бизнес титан и глобален филантроп. Или може би беше идеалното време да се откъсне от обичайната си реалност и да открие как най-успелите, най-влиятелни и най-радостни хора на пла- нетата започват деня си.
След като отпи глътка шампанско, предприемачката гледа един филм и после потъна в дълбок сън. Художникът се зачете в една книга – заглавието ѝ беше „Микеланджело
Фиорентино и Рафаел де Урбино: майстори на живописта във Ватикана“. Чете я с ча- сове. Можете да си представите колко щастлив се чувстваше.
Джетът прелетя над различни континенти и терени. Полетът беше безупречно прове- ден и кацането беше също толкова гладко, колкото и общото приятно преживяване от полета.
– Bienvenue à l’ile Maurice – обяви капитанът по интеркома, докато самолетът рули- раше по прясно застланата писта. – Merci beaucoup. Добре дошли в Мавриций и на Меж- дународното летище „Сър Сивусагур Рамгулам” – продължи той, като произнасяше ду- мите със заслужената увереност на човек, който е прекарал по-голямата част от живота си в небето. – За нас беше чест да летим с двама ВИП пътници като вас. След няколко дни ще се видим пак, съдейки по информацията, която получихме от личния асистент на мистър Райли за маршрута ви. Пак ви благодарим, че летяхте с нас и се надяваме, че пътуването беше елегантно, отлично и най-вече безопасно.
Един полиран черен джип блестеше на пистата – стюардесата придружи специалните пасажери от самолета до колата, чийто двигател почти не се чуваше.
– Ще изпратим багажа ви скоро. Не се тревожете – той ще бъде докаран до стаите в морското имение на мистър Райли. Спасиба – добави тя любезно и дружелюбно махна

40 с ръка.
– Това е толкова първокласно обслужване – отбеляза предприемачката, като щаст- ливо си направи няколко селфита и нетипично за нея нацупи устни като кифла.
– Определено – отговори художникът, като нарочно влизаше в кадър с нея и плезеше език също като Алберт Айнщайн в онази прочута снимка, където изоставя образа на сериозния учен и показва, че е запазил детската способност да се радва на света.
Рейндж ровърът пое по магистралата. От двете страни високите стебла на захарната тръстика се полюшваха от благоуханния бриз, лъхащ от Индийския океан. Мълчаливият шофьор носеше бяла шапка от онези, които имат портиерите в петзвездните хотели, и добре изгладена тъмносива униформа, която говореше за приглушен, но изтънчен про- фесионализъм. Той никога не пропускаше да намали, когато имаше знак за ограничение на скоростта и мигачът винаги беше включен, когато предстоеше завой. Макар да се виждаше, че той е по-стар, управляваше колата по пътя с прецизността на млад чирак, който е твърдо решен да стане абсолютно най-добрият. През цялото пътуване той беше съсредоточен върху пътя пред себе си в един вид транс, за да гарантира безопасността на пътниците си, но и да ги закара до дестинацията им гладко и експедитивно.
Минаха през няколко селца, където времето беше застинало. От двете страни на ули- ците растяха бугенвилии, по средата на пътя се разхождаха свободни кучета с осанка на царе на пътя, които преследваха колата в смъртоносна игра на кой е по-бърз, а на мал- ките тревисти ливади в захлас си играеха деца. От време на време кукуригаха петли; старци с вълнени шапки, липсващи зъби и кожа с кестенов цвят седяха на паянтови дървени столове. Имаха вид на хора, на които днес предстои да прекарат прекалено много часове, едновременно изморени от трудностите на живота и все пак мъдри от изживените докрай дни.
В едно малко селце, през което мина джипът, кльощаво момче с крака, които изглеж- даха прекалено дълги за тялото му, караше велосипед чопър със седалка, вдигната пре- калено високо на скърцащата метална рамка. В друго група тийнейджърки с потници, шорти за сърф и джапанки се разхождаха по тясната, но грижливо поддържана улица, следвайки един мъж с карго шорти в цвят каки, който носеше тениска с надпис на гърба
„Пилета, печени на огън №1“.
Всичко като че ли се движеше по островно време. Хората изглеждаха радостни. Те излъчваха искряща жизненост, която обикновено не се вижда в свръх програмирания, доминиран от машини и понякога бездушен живот, който толкова много от нас водят.
Плажовете бяха приказно красиви. Градините бяха прекрасни. А като фон на целия този
Гогенов пейзаж се издигаха планини, които сякаш бяха изваяни от някой флорентински скулптор от шестнайсети век.
– Виждате ли онзи връх там? – каза шофьорът, като наруши самоналоженото си мъл- чание и посочи към скално образувание на един от върховете, което напомняше чо- вешка фигура. – Казва се Питер Бот. Това е вторият по височина връх на Мавриций.
Виждате ли самия връх? Прилича на човешка глава, нали? – добави той, като посочи с пръст към върха.
– Определено е така – отговори художникът.
– Когато бяхме в основното училище – продължи шофьорът, – ни разказаха приказ- ката за един човек, който заспал в подножието на планината. Той чул странни звуци, събудил се и видял, че около него танцуват феи и ангели. Тези същества му заповядали никога да не казва на никого какво е видял, защото иначе ще се превърне в камък. Той

41 се съгласил, но после поради вълнението от мистичното преживяване, нарушил обеща- нието си и разказал на много хора какъв късмет е имал. Феите и ангелите се разстроили и го превърнали в камък. А главата му се разширила до такава степен, че накрая се из- дигнала на върха на величествената планина, която виждате, за да напомня на всички да спазват обещанията си. И да държат на дадената дума.
Джипът мина по виещите се улици на друго селце. От малък високоговорител пред една къща се носеше музика и две момчета и три момичета с бели и розови цветя в косите танцуваха весело. Някъде отзад тихо излая друго куче.
– Хубава приказка – каза предприемачката. Прозорецът ѝ беше отворен и къдравата ѝ кестенява коса се развяваше от вятъра. Обикновено набръчканото ѝ лице сега изглеж- даше съвсем гладко. И тя произнасяше думите по-бавно. В гласа ѝ се долавяше непоз- нато до този момент спокойствие. Беше поставила едната си ръка на седалката – не много далече от ръката на художника, който имаше фино изрисувани татуировки на показалеца и средния си пръст. Той все така носеше пръстена си с череп и кости. И плитките му все така се развяваха.
– Марк Твен пише: „Първо е бил направен Мавриций, и после раят; и раят е копирал
Мавриций“ – каза шофьорът, който след толкова дълго мълчание сега се поотпусна. Той изглеждаше преизпълнен е гордост, след като изрече тези думи като президент в деня на стъпването си в длъжност.
– Никога не съм виждал нищо подобно – каза художникът. Враждебността на сърдит готически рокаджия сега беше отстъпила на по-спокойно, безгрижно и релаксирано по- ведение. – А вибрациите, които усещам тук, събуждат нещо дълбоко креативно в мен.
Предприемачката се вгледа в художника малко по-дълго, отколкото беше прилично.
После обърна глава към морето. Макар неохотно, тя не се сдържа и се усмихна.
Чуха как шофьорът прошепва в уредбата на джипа: „На пет минути сме“. После той подаде на всеки от двамата пътници изящни плочки, които изглеждаха като направени от злато.
– Моля запознайте се с тях – каза им той.
Изящно гравирани в очевидно скъпоценния метал бяха следните думи. Ето как изг- леждаха плочките:

Изтегляне 2.29 Mb.

Сподели с приятели: