Към Светлината Стивън Масуд

Този сорт неща не са необичайни по местата с ниски надници. Това е единственият начин, по който хората могат да допълнят доходите си. С благодарност се потопих в съня...

Около мен се сгромолясваха къщи с рев. Големи здания ставаха купчини камъни, а земята се надигаше и трепереше. Навсякъде имаше разрушения. От каналите и водосточните тръби се надигаше ужасна миризма и улиците се бяха опразнили от всякакъв живот. Лешояди, орли и други птици кръжаха неуморно в небето.

На различни места виждах празни джамии и под счупените стени на най-близката джамия имамът бе почти погребан. Аз се наведох и го издърпах. Той не проговори, дори не обърна внимание на присъствието ми, а просто отмина, сякаш в транс.

Докато го гледах, осъзнах, че стотици хора се движат бавно в същата посока. Присъединих се към тях, за да видя накъде отиват. Пред нас имаше голям огън, най-големият, който някога съм виждал. Гъсти облаци от дим се издигаха към небето и огънят бе толкова огромен, че не виждах докъде се разпростираше. Струваше ми се, че целият свят гореше! Хората отиваха право към огъня и десетки мълчаливо падаха в неговото сърце и жега. Това бе техният край.

Сякаш бяха привличани към пламъците от някаква сила, която не можеха да управляват.

Когато влизаха в огъня, изгаряха като пластмасови фигурки и ставаха черни като пепел.

Като видях това, се вкамених от страх. Извиках на един от минаващите хора:

—Спри. Спри се. Защо се самоубиваш по този начин?

Но той внимателно се освободи от ръката ми и каза:

— Не знаеш ли, че това е Съдът над света? Получаваме справедливата награда за това, което сме правили, докато сме били в света.

Ужасен, аз извиках:

—Не! Аз не мога да завърша по този начин. Не!

Чух един мъж да ми казва.

—Какво правиш тук? Върви на юг. Върви на юг!

Побягнах от големия огън, като едва си поемах въздух. Бягах, докато повече не можех да бягам и паднах на земята. Мястото, където паднах, приличаше на красива градина, но не градина, каквато може да се види където и да е в този свят. Атмосферата беше спокойна и пред себе си видях голям бял камък. На него бяха написани тези думи: „Тук са онези, които имат печата на челата си".

Събудих се от този ужасен сън от силното кънтящо адхан на сунитската джамия наблизо и няколко секунди слушах познатите думи с удоволствие:

Ашадо ун Ла Иллаха илла Аллах Мохамедар-Расул Аллах Фарух се размърда в съня си и аз се събудих напълно. Станах и тръгнах към джамията, от която се чуваше призива за молитва. Когато измивах лицето си в подготовка за молитвата, ми дойде мисъл: „Това не е правилно. Ахмедите не се молят заедно със сунити или шийити." Но отхвърлих мисълта от ума си и отидох да се моля.

По време на молитвата имамът, водачът в молитвата, рецитира стихове от Корана.

Цялата слава принадлежи на Аллаха, Господ на всички светове, на Благодатния, Милосърдния, Властелина на Съдния ден. На Тебе Единия ние служим и към Тебе Единия се обръщаме за помощ.

Насочи ни към верния път—пътя на тези, които не са загубили Твоето благоволение и тези, които не са се отбили от верния път.

Странна мисъл се намеси в молитвата ми. Запитах се: „Всички ние, мюсюлманите, повтаряме тези думи много пъти в пет ежедневни молитви. Всички ние винаги молим Бога да ни покаже верния път. Да ни покаже верния път? Не сме ли вече на верния път? Не ни ли е показал вече този път? Със сигурност ние сме винаги на този път." Мислите ми кръжаха и кръжаха, но аз се смъмрих и стиснах очи, за да се концентрирам в молитвата си.

След молитвата тълпата изплува от джамията и започна да се разпръсква. Изведнъж земята започна да се надига и да се тресе както в моя сън! Имаше земетресение и хората викаха по улиците: „О, Боже, имай милост към нас. Имай милост!"

Кръвта ми сякаш се смрази във вените ми, докато си спомнях съня. Няколко минути земята се тресеше, но после спря, прахът улегна и всичко отново утихна. Но краката ми трепереха, докато още виждах в ума си процесията на замаяни хора, които вървяха към съда. Сънят бе съвсем пресен в съзнанието ми!

Забързах обратно към Фарух и го намерих напълно разбуден, както и очаквах. Никога не бе преживявал земетресение преди. Върнахме се в ресторанта и закусихме, след което собственикът се съгласи отново да работя през деня. Всички момчета получаваха всекидневна храна, така че поне им бе осигурено яденето. И в сърцето на всяко от тях имаше искрена надежда и желание един ден да срещнат човека, който ще ги въведе във филмовия свят на техните копнежи.

Работех здраво, но умът ми не се концентрираше в работата. Отново и отново в съзнанието ми се връщаха към размислите в джамията. Чувствах се измамен. „Масуд, казах си аз, кажи ми колко пъти се молиш на ден и колко пъти повтаряш същите стихове от Корана в молитвата си като добре обучен патриот? Замислял ли си се за какво би трябвало да се молиш? Какво означава за теб да се молиш на Бога с думите „Покажи ни верния път"? Ако всички мюсюлмани вярват, че се намират на верния път, точно този път, който е угоден на Бога, защо тогава се молят по този начин, сякаш не са там, сякаш се страхуват, че могат да го пропуснат?" Осъзнах без емоции, че и аз бях като тях. Всички бяхме в едно и също положение. Наистина ли знаех, че съм на верния път? Казваше ли съзнанието ми, че съм угоден на Бога?

В края на своя ден, докато изхвърлях последната мръсна вода, сърцето ми все още викаше към него:

„О, Боже, води ме в пътя, който води към истината!"

На юг
Изминаха три дена, а аз все още нямах ясна представа какво да правя. Продължавах да работя в ресторанта с Фарух и все повече и повече оценявах неговия дух да помага. Собственикът явно го харесваше и му имаше доверие за много различни неща. В края на четвъртия ден след работа аз избърсах ръцете си и отидох да намеря Фарух. Казахме лека нощ на другите и излязохме навън в хладния въздух на нощта. Изведнъж Фарух ми каза:

—Хайде, Масуд. Отиваме на гарата.

Бях изненадан и побързах да настигна приятеля си, който вървеше бързо в тази посока. Хванах го за ръка и казах:

—Какво каза? Как можем да ходим някъде, братко? Нямаме пари. Фарух не се обърна, а продължи да крачи бързо.

—Всичко е наред, Масуд. Днес си получих заплатата и имам сто рупии! Без да чака моя отговор, той извика на една танга и двамата се покатерихме на превозното средство с доста крехък вид.

Почувствах се объркан от думите му, защото доколкото знаех, Фарух не би могъл да взема такава висока заплата. Зачудих се какво е направил за собственика, че да му платят такава голяма сума. Но нямаше време да го питам, защото скоро бяхме на гарата.

Слязохме от тангата и Фарух плати на тангавала няколко пеза за превоза. Той закрачи към гишето за информация, което бе обсадено от тълпи хора, искащи да научат за влаковете веднага, и явно се върна триумфиращо. Обяви, че има влак за Карачи след половин час, а след това отиде и купи билети. Седнахме заедно в чакалнята, едно голямо открито място, където хората чакаха с най-евтини билети, трета класа, заедно със своите огромни вързопи, постелки, евтини куфари, тенджери и тигани. Докато стояхме там, се чудех защо хората в Пакистан се чувстват задължени да носят всичките си принадлежности, когато пътуват с влака! Контрастът с нашите собствени жалки притежания ме натъжи.

Никой от нас нямаше дори вързоп с одеала.

Тръгнах да говоря за това на Фарух, но забелязах, че приятелят ми изглеждаше разтревожен, затова го попитах:

—Какво има, Фарух? Защо си толкова разстроен?

Той ме погледна и не каза нищо. Не исках да го насилвам, затова седяхме и мълчахме. Накрая, с голям шум и скърцане на спирачки дългият влак пристигна на гарата и ние си пробихме път към вагона без запазени места, където стотици други се опитваха да направят същото.

Едва когато изминахме три гари Фарух най-сетне сподели какво го притесняваше. Като говореше тихо, за да не го чуе никой, той ми каза:

—Стоте рупии не бяха мои, Масуд. Собственикът ми ги даде, за да купя чай за магазина и просто ми дойде мисълта, че точно сега е времето да тръгна за Карачи.

Сърце не ми даваше да го осъдя, макар да се притесних за това, което бе направил. Влакът бързаше в нощта и вагоните се поклащаха с тежкия си товар.

През цялата нощ и следващия ден влакът се движеше бавно през пейзаж, който никога не бях виждал преди. Някъде след Мултан, много рано сутринта, пресякохме река Сутлей и аз се възхитих от размера на моста. Сега бяхме в една суха пустинна местност и във влака беше много горещо. Но всичко ми изглеждаше ново след живота в Рабвах през всичките тези години и бях изпълнен с вълнение. Фарух бе заразен от моя ентусиазъм и забрави собствените си грижи, докато ми обясняваше някои неща за местността. Това бе неговия път към дома и всеки час, който минаваше, го отнасяше по-близо до него, макар да не бе сигурен какъв прием ще намери в семейството си.

Следобед влакът спря за малко и ние слязохме заедно с много други да видим какво е станало.

Явно нещо се беше случило. Някакъв мъж се опитал да пресече линията с колелото си пред забързания влак и бе убит. Колелото му лежеше настрани, купчина изкривен метал от едната страна на линията, а различни служители се суетяха наоколо. Измина известно време преди да напуснем мястото и докато влакът се плъзгаше покрай останките на колелото, аз помислих с тъга колко евтин бе човешкият живот в Пакистан. Със сигурност човек има право да умре достойно, дори ако не е могъл да живее достойно! Но сега влакът набираше скорост и мислите ми останаха назад.

Привечер влакът спря на една гара и ние си купихме пакети с ориз и риба. Рибата беше лоша, но се насилихме да я ядем. Фарух отново стана мълчалив, не искаше да говори. Пресякохме голямата река Инд по един друг дълъг мост за Хадерабад, и след още няколко часа бяхме в Карачи. Влакът беше закъснял много и от дългото пътуване бяхме уморени и схванати, но още щом излязохме от шумната гара, цялата ни умора изчезна. Фарух ме поведе по главния път близо до гарата, после се обърна към мен и каза:

—Хубаво е отново да си у дома. Чудя се какво ще си помислят родителите ми?

Заедно стигнахме до автобусната спирка и скоро след това успяхме да се натъпчем в един автобус, който щеше да ни закара до дома на родителите на Фарух. Бях уморен и препълненият автобус бе много неудобен. Предложих на Фарух да изчакаме следващият автобус, но той не искаше и да чуе.

—Не, ще останем в този, Масуд. Няма чак толкова много автобуси и следващият ще бъде също толкова пълен като този. По-добре да вървим сега.

Примирих се с препълнения автобус. Докато чакахме да потеглим, се зачудих какво ще си кажат родителите на Фарух за мен. Какво щеше да им каже за мен? Бях споделил много малко на Фарух за причините да бъда в Лахор, когато се срещнахме, и той не ме разпитваше много.

Позволих му да си мисли, че бях избягал също като него. Но, чудех се аз, щяха ли да приемат родителите му тази история? Щяха ли да се свържат със семейството ми в Рабвах? Щяха ли да се съгласят един от ахмедите да живее в дома им, дори и за кратко време? Не знаех отговорите на тези въпроси и реших, че ще почакам, докато се появят такива проблеми в крайна сметка. Но искрено се надявах, че няма да ме сметнат за виновен, дето Фарух е избягал!

Автобусът се тръска по грубите пътища около половин час, преди Фарух да ми извика да побързам, тъй като наближаваше нашата спирка. Това, което стана след това, беше толкова странно, че когато се връщам назад, мога само да мисля, че сам Бог го беше наредил.

Тъкмо когато Фарух скачаше, автобусът изведнъж ускори. Автобусните шофьори в Пакистан често правят така. Те имат натоварени програми и автобусите им вечно са препълнени. Ако спрат напълно, им е нужно много време да тръгнат отново, затова често не спират съвсем и хората трябва да скачат във или от автобуса, а тъй като никой не чакаше на спирката, шофьорът явно бе сметнал това леко забавяне проформа за напълно достатъчно.

Видях с ужас, че Фарух е скочил, но тъй като автобусът ускоряваше, самият аз не можех да скоча без голям риск да се нараня върху тъмния път отвън. Извиках на кондуктора да спре, за да мога да сляза, но той отвърна ядосано:

—Защо спиш, магаре? Не знаеш ли как се слиза от автобус?

Бях ядосан и отговорих:

—Току-що слезе моят приятел. Аз не съм от тук и не познавам пътя.

Как ще се срещна с него?

Кондукторът вдигна ръка с длан нагоре и повдигна рамене: можеш да слезеш на следващата спирка и да се върнеш пеша назад, или може би той ще дойде да те посрещне там.

Той продължи нататък в автобуса, като щракаше с машинката си за продупчване на билетите, за да напомни на пътниците да си платят таксата.

Следващата спирка бе на около миля по-нататък и този път бях готов. Скочих от автобуса, докато приближаваше спирката и един момент останах така, загледан в червените светлини отзад на автобуса, които се изгубваха в облак прах. Звукът на мотора заглъхна и аз останах там, сам на улицата, без приятел, без да знам къде да отида. В този момент мина един човек и аз го спрях да го попитам къде бе предишната спирка. Той ми каза и аз закрачих бързо в същата посока, като се надявах Фарух да има достатъчно разум да ме чака. Щеше ми се да взема друг автобус, но нямах пари в джоба си и като си помислих за разстоянието, реших да бягам.

Фарух си бе отишъл! Там в тъмното аз си поплаках, обърнат към стената. По пътя профучаваха коли във влажната нощ и много хора чакаха автобуси, които щяха да ги заведат в домовете им при техните семейства и вечерята. Аз нямаше какво да очаквам в този чужд град, след като Фарух бе изчезнал, и бях близо до отчаяние. Това бе последната седмица на септември 1969 г. и аз бях на осемнадесет години. Мисля, че това бе най-ниската точка в живота ми.

Преди всичко трябваше да намеря място, където да прекарам нощта. Ставаше късно, а аз нямах пари.

Ако отидех в джамията, може би имамът или някой друг щеше да ме попита кой съм и да повика полицията. Те със сигурност щяха да ме върнат на родителите ми и участта ми щеше да бъде още по-тежка от преди. По същия начин, ако отидех да спя в парка, сигурно щяха да ми поискат подкуп и тъй като нямаше да мога да платя, отново щях да се окажа върнат обратно на родителите си. Пазачът вероятно щеше да ме предаде на полицията, ако не му платя достатъчно.

Това бе часът за Иша, късната вечерна молитва, и почти по силата на навика аз отидох в джамията.

След като тя приключи, излязох навън и последвах главния път, без да знам накъде отивам. След няколко стотин метра пътят изведнъж свършваше и пред мен се показа сухо корито на поток. Покрай този сух поток имаше няколко огромни циментови тръби и веднага ми дойде мисълта, че те са достатъчно големи, за да спя в тях. Всъщност не е необичайно бедни хора да живеят в такива тръби, често месеци или дори години, преди те да бъдат използвани за водни канализации. Стори ми се идеално място за мен и тъй като бях уморен, тръбата, в която влязох, далеч от пътя, ми се стори като меко легло. Малко се страхувах от змии и скорпиони, особено в това топло влажно време на годината, когато те търсеха хладни места.

Но нямах избор. Трябваше да спя някъде и ми се стори, че Бог е приготвил това място специално за мен.

Седнах в своята тръба, като наблюдавах пътя в далечината. Чувах слабия шум на минаващите коли и помислих отново за събитията от последните няколко дена. Обзе ме чувство на безнадеждност. Бях изгубил всички, които ми бяха помогнали. Първо, милата сестра, която ми бе дала писмо с адрес и ми бе осигурила подслон, а аз го бях изгубил. После идването в този чужд град, където бях изгубил единствения си приятел. Явно бях съвсем сам. Но тогава ми дойде идеята, някак си, че Бог знае за това. И се уплаших — дали точно сега той нямаше да ме изгуби?

Извиках към него: „О, Боже, играеш ли си с мен? За какво е всичко това? Защо съм жив? Не можеш ли да ми кажеш какво искаш да направя? Покажи ми плана си за моя живот. Не се моля да ми говориш така, както си говорил на пророците. Знам, че не съм пророк, но съм творение от твоето творение. Хората ме наричат твърдоглав, агностик, езичник, вероотстъпник! Води ме, о, Боже, както в миналото си водил онези, които си обичал. Искам да бъда твой приятел. Нямам приятел, нито един. Искам да разговарям с теб и да ти кажа какво е станало с мен. Погледни към мен, о, Боже, пропътувах стотици мили в своето търсене. Знам, че си близо до мен, толкова близо, колкото артериите на тялото ми. Говори ми!"

Завърших молитвата си с нещо като плач.

В следващия момент се изправих. Един глас ми говореше и гласът бе нежен и плътен: „Прав си! Аз живея във всяка частица от твоя ум и сърце!"

Сърцето ми подскочи. Бързо се огледах, но, както си помислих, не бях чул гласа на мъж. Почувствах се окрилен от радост и ме изпълни мир. Чувствах се така, сякаш летя високо в небето. Бог се грижеше!

Той ми говореше! Той знаеше! Той ме обичаше!

Отново се върнах на земята. Имах съзнанието за някакво Присъствие, което бе там при мен и току-що си бе тръгнало. Странни мисли ме обзеха. Кой беше там с мен? Отново се огледах. Тъмнината и дърветата ограждаха мястото, където седях и ми дойде мисълта, че съм на ръба на джунглата. В този район имаше странни суеверия... Но възможно ли бе това да е бил Бог? Каква глупава мисъл? Може ли Бог, Святият Недосегаем Бог да дойде в това мръсно несвято място при едно дрипаво момче, облечено в мръсни, пропити с пот дрехи? Самата мисъл ме обезпокои, но този глас!... Гласът бе казал: „Аз живея в теб..."

Това бе твърде много. Изпълзях до края на тръбата и се изправих, но валеше и не можех да напусна, дори да исках. Не желаех да настина. Докато стоях там и се чудех, почувствах как нещо влажно и студено се опря в крака ми. Подскочих от уплаха, но това бе само едно куче. Легнах в тръбата, но не знам по кое време сънят дойде при мен. Събудих се в сивата утрин и видях, че сухият поток сега бе пълен с вода и от края на тръбата влизаше мъничко вода. Кучето си бе тръгнало, а земята се бе превърнала в кал. Като напуснах тръбата, стигнах пак до пътя и след това до джамията за сутрешната молитва.

Не знаех какво да правя, затова просто започнах да обикалям безцелно. Бях толкова гладен, че с удоволствие щях да изям остатъците от храна по чиниите на хората, които ядяха в ресторантите по пътя.

Като ги видях, се сетих за Фарух и времето ни заедно в Лахор, докато работехме в ресторанта.

Зачудих се как ли е той и дали родителите му са се зарадвали да го видят отново у дома. А моите собствени родители? Щяха ли да се зарадват, ако се прибера у дома? Отхвърлих мисълта от ума си, защото нямах никакви пари да се върна, дори да исках. Продължих да обикалям.

Скитанията ми ме отведоха до една просторна казармена площадка. В тази част на града имаше много дървета и открити поляни. Използвали се от войската, когато британците управлявали държавата ни. От едната страна на пътя имаше голям парк, Дахангир парк, а от другата страна видях надпис с думите „Църква на Шотландия". От двете страни на пътя купувачи и продавачи на стари коли се пазаряха шумно. Пресякох пътя и влязох в карето на църквата. Не се виждаше никой. Беше затворена. В ъгъла на двора един човек седеше на чарпай, а няколко деца играеха наблизо. Те спряха и ме загледаха тихо, докато се приближавах до човека. Той ми заговори, без да ме поздрави:

—Къде отиваш?

Казах му, че бих искал да видя свещеника на църквата. Той ми отвърна малко грубо, че го няма и че трябва да дойда друг ден, ако искам да се срещна с него. Чух децата да казват:

—Той е мюсюлманин! Други възразиха:

—Не, той е от ЦИД [специалните части на полицията]! Мъжът им махна да млъкват.

—Това е частна собственост, не трябва да идваш тук без разрешение.

Не те познавам кой си. Ти май дори не познаваш името на свещеника, когото искаш да видиш.

Докато говореше, една жена, може би съпругата му, дойде при нас и започна да ме обижда.

—Кой си ти? Сигурно си шпионин или гунда [престъпник]. Не беше ли ти човекът, който обиждаше дъщеря ми онзи ден, заедно с онези други гунда! Защо си дошъл тук? Трябва да се махаш!

Каза още много нелюбезни неща и аз се опитах да я спра, като казах:

—Биби [госпожо], не знам за какво говорите. Аз пропътувах целия път от Пенджаб, за да се срещна с който и да е пастор, който би ми помогнал в моето търсене.

Но тя не искаше да слуша. Като видя, че е толкова твърда, мъжът също настоя и аз трябваше да си тръгна.

Върнах се в парка, който бях видял от другата страна на пътя и седнах там. След известно време реших да потърся читалнята, която бях зърнал, и отидох да прегледам всекидневниците. Стори ми се, че на всяка страница пише думата „глад", затова тръгнах! Някак си денят мина, докато гледах безразлично потока от хора и се опитвах да забравя колко съм гладен.

Вече наближаваше вечерта и гризящият глад в стомаха ми утихна в слаба болка. Знаех, че трябва да хапна нещо днес, но не можех да измисля откъде да си взема храна. Срамувах се прекалено много, за да прося. Тогава на една пейка до мен станаха двама души и оставиха след себе си плик с нещо в него.

Огледах се и без да бързам отидох до пейката и седнах близо до плика. Отново се огледах, но никой не ми обръщаше внимание. С треперещи ръце отворих плика, за да намеря вътре... обелки от плодове! Обелки от банани и манго, подигравка за глада ми, затова внимателно пуснах плика обратно на пейката.

В следващия момент някакъв мъж седна до мен. Беше много сериозен, добре облечен в красив западен костюм от скъп сив плат. Носеше вратовръзка. Успях да забележа тези неща, докато той бързо измъкваше плика от ръцете ми, като се престори, че гледа нещо друго.

—Какво има в плика? — попита той тихо, но властно.

Уплаших се. Кой беше този човек? Изглеждаше важна личност.

—Кажи ми какво има в плика — каза той отново — иначе ще те предам на полицията!

Когато чух думата „полиция", много се уплаших и веднага грабнах плика и го отворих несигурно.

Мъжът погледна и се намръщи. Със сигурност обелките не си струваха да ги сложиш в плик!

—Какво е това? — попита той.

Сигурно си бе въобразил, че съм член на някаква банда и вземам нещо, което са ми оставили в този плик с важно съдържание. Сега той ме погледна с различни очи.

—Много ли си гладен? — рече той състрадателно.

Аз кимнах, без да мога да го погледна, защото се срамувах.

—Ела с мен — предложи той.

Хвана ме за ръка, както правим в нашата страна, и ме поведе със себе си. Заведе ме моментално в някакъв хотел и ме настани на една маса.

—Сега какво искаш? — попита ме той.

—Моля ви, мога ли да ям нещо?

Бях прегладнял.

—Какво искаш да ядеш? — отново ме попита той, но тъй като не можех да отговоря, нареди да ми донесат ориз и напати, плоския пакистански хляб, биряни и още няколко ястия.

Масата се отрупа като в празничен ден. Устата ми се напълни със слюнки от прекрасната миризма на храната и той ми махна да започвам. Седна да ме наблюдава, докато ядях, но не ми задаваше никакви въпроси, което бе много мило.

След това поръча чай и за двама ни и докато пиехме, ме попита:

—Сега кажи как ти е името? Откъде идваш и какво правиш тук.

Да си призная, не исках да му казвам. Но той бе толкова любезен, а беше също и човек с власт, затова реших да му разкажа цялата история. Не мисля, че действително повярва всичко, което му казах, но му разказах цялата си история за всичките си проблеми. Когато свърших, ми каза:

—Масуд, би ли искал да дойдеш и да работиш за мен? Имам нужда от помощ у дома и мисля, че ще се почувстваш щастлив с нас. Имам жена и три деца. Какво ще кажеш?

Бях трогнат от това мило предложение. Стори ми се, че Бог ми изпраща този човек, за да ми помогне точно в това време и без да се колебая повече, приех. Освен това, помислих си аз, всъщност имах ли друг избор?

Името му бе Рашид и той ме заведе със себе си в дома си в наблизо в от града. След като ме запозна с жена си и децата си, ми показа една веранда с легло, където можех да спя. Беше прохладно и се зарадвах на тази идея. Струва ми се, че той малко съжаляваше, задето отначало ме бе взел за престъпник, но аз се радвах, че е станало така. Тук отново имах покрив над главата си и нещо повече, някой, който да се грижи за благото ми. Благодарих му от сърце и той ми се усмихна.