Към Светлината Стивън Масуд

В суматохата изгубих парите, които милата жена ми бе дала и както винаги, когато се страхувах, се скрих в тоалетната. Скоро след това чух някой да чука на вратата и съседите дойдоха да разкажат на родителите ми какво бе станало. Баща ми си бе у дома и след минута той дойде до тоалетната и извика:

—Масуд, излез веднага. Чуваш ли ме? Излез!

Аз излязох треперейки и той веднага започна да ме бие с ръка и да ме влачи навън при хората.

Гневно каза:

—Ето, вземете този безполезен лентяй и го убийте! Нямаме нужда от него.

Сърцето ми се сви при тези ужасни думи. Никога не бях го виждал толкова гневен и ми се искаше да умра. Пред мен се яви бясното лице на по-големия брат на Саид и той започна да ме рита. Паднах на земята и закрих лицето си, но обувките му продължаваха да ме удрят. Накрая някой го избута и почувствах, че някакъв мъж ме изправя на крака.

—Махай се оттук — нареди ми той.

Куцайки, аз побягнах. Не знам колко дълго съм бягал, но краката ми ме отведоха при реката, където седнах на една скала, съвсем уморен да мисля. Цялото ми тяло сякаш бе една голяма синина, а ребрата ме боляха жестоко. Плачех, седнал там, и размахвах юмрук към Бога.

—Аллах! Защо не ме спаси от това? Толкова жесток и безсърдечен ли си? Аз не съм искал да се родя в дом, където никой не се интересува от мен и не ме обича, а сега и ти ме забравяш. Да, точно ти ме оставяш. От този ден нататък повече няма да ти говоря. Ще мълча. Толкова пъти съм те призовавал, но ти не си слушал. Днес бях набит несправедливо и ти не каза и думичка в моя защита.

Изправих се с усилие на голямата скала и извиках към Бога: „Аллах, ти си жесток. Ти си жесток цар.

Ако наистина си Благодатен и Милосърден, тогава ми говори. Днес, на този празник Ейд бях изритан от своя дом. Ти си зъл Бог. Ти не си добър, а лош. Защо допускаш да страдам така? Отговори ми, о, Боже, трябва да ми отговориш!"

Тръгнах си от скалата и от отчаяние започнах да си удрям главата в един камък наблизо.

С ослепително проблясване, светкавица раздра небето на две! Аз погледнах нагоре, появиха се черни облаци и чух рева на гръмотевицата. Секунди по-късно небето се отвори над мен и зачука дъжд, който ме намокри до кости.

Потреперих вътрешно, като се сетих за Ноевия потоп! Страх ме обзе, като си спомних собствените си думи: „Защо не ни убиеш? Защо допускаш да страдаме?" Наистина ли Бог искаше да ме убие? Във всеки случай, докато треперех страхливо под една огромна скала и се опитвах да се запазя от гръмотевичната буря, знаех, че не искам да умра.

Гръмотевица падна на земята наблизо и аз извиках! Погледнах нататък, сигурен, че следващото нещо, което щеше да бъде поразено, щях да бъда аз, но видях само малък огън в храста. Той се разгоря бързо, след това огънят угасна и тънка струйка дим се показа в дъжда. Като видях това, се сетих за случая с пророк Мойсей. Той също бе видял огън в един храст. Страхувах се и се чувствах нечист. Със сигурност Бог бе тук и ме наблюдаваше. Започнах да се моля на глас за Неговата прошка.

Постепенно дъждът намаля, аз изпълзях изпод скалата и отидох да разгледам храста. Приближих се страхливо, но видях само един изгорял храст. Глупаво си помислих, че може би Божието присъствие е било там, когато го предизвиках. Отново погледнах храста, но той бе изгорял и тих. В този момент за кратко отново проблесна светкавица и аз паднах по очи в калта.

Не, не Боже! Моля те, прости ми!

Бях сигурен, че в следващия момент ще падна мъртъв.

Но това не стана и аз предпазливо вдигнах глава. Нямаше нищо. Не валеше дъжд и аз се изправих и тръгнах към селото. На няколко пъти вдигах глава, но не виждах нищо необичайно.

Скитах дълго време, но накрая се оказах отново в Рабвах. Чух Адхан, призива за молитва, да звучи от джамията. Беше обяд и време за Зухаар, затова се присъединих към хората, които отиваха в джамията.

Някои ме гледаха любопитно, тъй като бях мръсен. Отидох до умивалника в джамията, който бе за церемониално очистване преди молитва. Успях да очистя калта от сандалите си и по-голямата част от мръсотията по дрехите си. Тихичко се смесих с върволицата за молитвите.

След като се бях помолил, един човек се приближи, хвана ме гневно за ухото и почти ме извлече от джамията. Удари ми шамар и каза:

—Ако искаш да се молиш, млади момко, първо отиди и оправи панталоните си и след това ела да се молиш.

Той ме пусна грубо, а аз почервенях от срам. Докато бях край реката, се бях подхлъзнал, бягайки в дъжда, сигурно тогава си бях разпрал панталоните отзад. Почувствах се много смутен и засрамен.

Предпазливо тръгнах към къщи, притеснен, че хората ще забележат разпраното.

Когато се прибрах, вратата бе затворена. Нямах смелост да я отворя или да почукам. Бях ядосан и това ми напомни разсипания ориз и парите, които бях изгубил сутринта. Върнах се там, където се бяхме сбили със Саид, макар че не намерих парите, оризът още бе там. Огледах се, но никой не се виждаше. Взех шепа от разсипания ориз и го пъхнах в джоба си. Хапнах малко от него, като се огледах бързо, но вкуса на пясък така се бе смесил с ориза, че беше много неприятно. Въпреки това, бях толкова гладен, че изядох всичко.

Като свърших, си помислих, че ще бъде добре да посетя Ахмед, приятеля си. Освен това, още не бях поздравил семейството му за празника Ейд, както изискваше обичая. Сетих се, че там може би ще получа и нещо за ядене, а може би и игла и конец да зашия панталоните си.

Когато стигнах дома на Ахмед, вратата бе заключена. Почаках без надежда, никой не дойде. Заскитах по задните улици, просто да убивам времето и се оказах на улицата, където живееха християните метачи. Къщите им бяха само колиби от кирпич, а не от здрав камък, какъвто използваха ахмедските семейства. Тези метачи бяха от индуски произход, низша каста и бяха станали християни преди много години, когато индуизмът не им предложил шанс да бъдат нещо по-добро. Бяха длъжни да вършат само най-долна работа, като да чистят тоалетни, и повечето от тях изглежда почти не знаеха какво всъщност е християнството. Но както щях да разбера, сред тях имаше и някои чудесни вярващи. Никой от ахмедите не общуваше с тях, освен по необходимост, и аз се почувствах много странно там, докато слушах как децата им си играят щастливо заедно.

Бях привлечен от звука на сладко пеене както преди две години. Запътих се към къщата, откъдето идваше звука и намерих вратата отворена. Вътре около двадесет мъже, жени и деца седяха на пода и пееха песен за пророк Исус. Един мъж седна пред тях. Той държеше книга и аз познах в нея Библията, книгата, която бях видял в дома на Мохамед Исмаил.

Някои от хората се обърнаха и ме видяха да стоя там. Като се усмихнаха, те ми махнаха да вляза, като пръстите им се извиха надолу, както правим в Пакистан. Поколебах се, но накрая влязох и седнах с мъжете на възглавничките. Помнех добре скъсаните си панталони и се постарах да седна така, че никой да не забележи. Групата изпя последната песен и след молитва тръгна да си върви. Мъжът до мен ми се усмихна и каза: „Свърши".

Аз също станах да си вървя, но една от жените прошепна нещо на мъжа с Библията и посочи към мен.

Мъжът й отговори, после дойде при мен. Като сложи ръка на раменете, ми каза:

—Синко, кой си ти и откъде идваш?

Казах му, че съм дошъл да посетя приятел, който живее наблизо, но той не си е бил у дома, затова съм продължил по пътя и съм стигнал тяхната група.

Някой влезе с чаша чай за пастора и той учтиво ми предложи да пийнем заедно. Седнах до него на чарпай, въженото легло, и започнахме да си говорим. След известно време забелязах, че само аз, пастирът и семейството му бяхме останали. Всички си бяха отишли.

—Господине — заговорих аз неуверено — откъде мога да си намеря Библия като вашата?

Погледна ме с искрен поглед.

—Не е трудно — каза той — но твоите родители и ахмедската ти общност няма да ти позволят да я четеш.

—Ще я чета — отговорих аз — дори ако трябва да я чета тайно.

При тези думи той извади една малка книжка от чантата на леглото до него.

—Ето, вземи това. То е Нов Завет. Прочети го и когато свършиш, ще ти дам цялата Библия.

Благодарих му и го взех, като се чувствах неизказано доволен. Той бутна чашата чай към мен:

—Изпий го. Чаят ще изстине, ако не го изпиеш веднага.

Изгълтах сладкия чай с мляко, като си помислих, че за първи път имах възможност да седна на маса с тези хора от друга общност. Обикновено уважаващите себе си мюсюлмани никога не ядат с християни от нисша каста. Бях гладен и ме болеше главата от многото преживявания. Чаят ми се стори вкусен, макар да чувствах колко странно е да бъда с тези хора, вярващи, че пророк Исус е Син на Бога. Без да преставам да размишлявам, аз промърморих:

—Господине, защо вие вярвате, че Исус е Син на Бога, след като Бог няма жена и не може да има деца?

Мъжът се усмихна и ме попита за името.

—Масуд Ахмед Хан — казах му аз, като се чудех какво има предвид.

Е, добре, Масуд, ако ти кажа: „Синко, ела да свършиш тази работа с мен , ставаш ли наистина мой син, защото съм те нарекъл син? Ставам ли така твой баща?

Аз поклатих глава, като започнах да разбирам какво иска да каже.

—Е — продължи той — същото е с Исус. Той е духовен Син, а Бог е Отец.

Така, както го каза, ми се стори много просто. В този момент пасторът се изправи и каза, че трябва да върви, но че ще дойде отново при групата следващия месец. Казахме си довиждане и аз се върнах отново в дома на Ахмед, унесен в мисли. Все още бе заключено, защото не бяха се върнали. Стъмваше се, а тялото ме болеше. Беше ми много студено, защото дъждът отново бе започнал да вали. Попипах малкия Нов Завет под ризата си и седнах, като прегърнах колене и се опитах да се стопля. Без да осъзная, съм изпаднал в безсъзнание.

Когато се свестих, се оказах у дома в собственото си легло! Бащата на Ахмед седеше с баща ми до леглото ми. Явно той ме бе донесъл у дома и баща ми му благодареше, като в същото време бе сложил ръката си с; любов на главата ми. Бащата на Ахмед ме потупа по ръката, като ме посъветва любезно друг път да не скитам в дъжда и си тръгна. Докато излизаше през вратата, сърцето ми за миг спря да бие! Къде беше Новият ми Завет? Опипах под ризата си, но го нямаше там. Бях облечен в сухи дрехи, така че някой трябва да бе открил книгата. Погледнах внимателно лицето на баща си. Той знаеше ли? Щеше ли отново да ме набие? В този момент влезе майка ми с чаша чай и няколко аспирина за мен. Чаят се смяташе от нашия народ за най-доброто лекарство при настинки и главоболие и със сигурност тогава ми се стори много вкусен.

Отпих глътка чай и видях там на масичката до баща си малкия Нов Завет на мисията Гидеон, който ми бе дал пастора. Баща ми забеляза накъде гледам и го вдигна. За моя изненада той ми го подаде с думите: —Ако го четеш, Масуд, като история, всичко е наред. Но ако започнеш да си мислиш твърде много за него и да си измисляш въпроси от него, за да спориш, той ще унищожи ума ти. Бог ти е дал мъдрост и жажда за знание. Ако искаш помощ, можеш да дойдеш и да поговориш с мен. Остава ти само една година в училище и мисля, че след това трябва да бъдеш приет в ахмедското мисионерско училище тук в Рабвах и да станеш мисионер. Аз и други чувстваме, че трябва да постъпиш точно така, след като си получиш дипломата.

Това беше доста дълга реч за баща ми, който почти не ми говореше освен в яда си, но той все още не бе свършил. Продължи:

—Когато си в колежа, синко, ще научиш всички доктрини, които искаш. Ще научиш това, което вярваме ние, ахмедите, и това, което хората на исляма казват. Можеш да учиш учението на онези, които ни наричат езичници, както и това на християните. Ще разбереш това, което всички религии казват за Бога. Вече не си дете, съжалявам, че те ударих. Ти все учиш май и това не винаги ми е харесвало, наистина. Не можех да си позволя образованието ти.

Той се изправи и въздъхна дълбоко.

—Вярно е, че браковете ми не ми донесоха щастие. Страхувам се, че както първата ми жена и деца ме напуснаха през вратата на смъртта, така и ти ще ме оставиш, Масуд. Не бих понесъл това. Знаех също, че тези деца, които са се били днес с теб, не са били прави, но какво можех да направя?

Бях твърде изненадан, за да говоря. Какви странни неща говореше баща ми. Чудех се какво трябва да му отговоря, когато майка ми се изправи, разтревожена, и каза:

—Сега не е време за лекция.

Тя махна презрително към баща ми.

—Самият ти трябва да си лягаш вече. Върни се някой друг път със своя лейкопласт, за да поправяш взаимоотношенията със сина си.

Лицето на баща ми бе зачервено, когато тръгваше, но не каза нищо повече. Майка ми излезе след него, като ме оставиха сам и доста дълго време чувах обичайните груби думи да идват от стаята им.

Отворих малката книжка напосоки и прочетох много страници, но когато чух стъпки пред вратата си, бързо плъзнах Новия Завет под възглавницата и се престорих на заспал. Майка ми влезе и помисли че съм заспал, изгаси светлината и излезе. Спах дълбоко през цялата нощ.

Когато се събудих на сутринта, беше късно. Представете си радостта ми, когато съзрях Ахмед и майка му до леглото си, разтревожени за здравето ми. Като видяха, че искам да стана, те не ми позволиха. Поговорихме малко и когато майка ми излезе да ми донесе нещо за пиене, майката на Ахмед ми даде двадесет рупии. Това бяха много пари! Аз се поколебах да ги приема, но тя бързо каза:

—Вземи ги, дете. Това е ейди за теб. Скрий ги да не ги види майка ти.

С признателно сърце й благодарих и сложих парите под възглавницата.

После тя излезе да си побъбри с майка ми, като остави Ахмед при мен. Приятелят ми седна на леглото, а аз бръкнах под възглавницата:

—Ето, искам да ти покажа нещо, братко.

Дадох му Новия Завет. Той хвърли поглед и ми го върна.

—Какво има? Прочети го.

Ахмед поклати глава:

—Не, Масуд. Няма да го чета. Все още не съм луд и не искам да ставам луд.

—Какво говориш, Ахмед? — попитах аз.

—Чел съм доста от тази книга, братко, и баща ми ми доказа, че тя е изкривена. Християнството не е истинска религия, както не е и този ислям, който ни нарича езичници. Тяхната доктрина доказва, че те са езичници, а не ние. Тъй като не вярват в Мазих-Мауд (Мирза Гулам Ахмед), те сами се осъждат.

Аз го изгледах изненадан, тъй като пред мен говореше един нов Ахмед. Откакто бе започнал да учи в ахмедския мисионерски колеж и се надяваше да тръгне по стъпките на баща си, бе станал още по-твърд към идеите, които не бяха в съгласие с ахмедските му доктрини.

Той поговори няколко минути за ахмедските „доказателства" срещу, християнската позиция и след това майка му го извика и трябваше да си; тръгват. Гледах го с болка в сърцето. Бог сякаш ми казваше нещо и не бях сигурен дали то е нещо, с което Ахмед щеше да се съгласи. Въпреки това чувствах привързаност към този висок сериозен приятел от младостта си и знаех, че родителите му ме обичат.

Хвърлих се на леглото си, без да мога да спя. Тъмнината сякаш блокираше всеки опит за ясно мислене. Нощта бе тежка и чувствах необяснима тежест върху себе си. Чувах отново в ума си сълзливите оплаквания на моята майка за мен на баща ми.

—О, Боже, животът ми ще пропадне — оплакваше се тя. — Ще бъда отритната в този град заради глупавия си син, който ходи да слуша християните. Синът ми! Да стане поклонник на идоли и кафир (неверник)., Той ходи при тези хора, които са срещу нас и срещу истината. Моят собствен син! Той ще стане някой смахнат проповедник или ще стане дори като теб.

За двадесети път се обръщах в леглото си и се опитвах да заспя, но сънят ми убягваше. Можех ли да се откъсна от тези ахмеди, питах се, и ако го направех, тогава какво? В крайна сметка аз бях един от тях.

Можех ли да си представя каква ще бъде религията ми. Каква доктрина щях да прегърна? Сякаш един глас прошепна в душата и ми каза — исляма!

Исляма! Кой ислям? Този на сунитите? На шийтите? Коя от повече от осемдесетте секти на исляма? И отново тъмнината пред мен сякаш стана твърда стена.

Беше ли вярно това, което казваха за християните? Покланяха ли се на три бога, след като всички вярваха, че има само един Бог, истинският Бог: Аллах, Милостивият, Благодатният и Мохамед е... Хъм, нали е? Не е ли истинският Божи Пророк? Вътрешно простенах. Тежестта върху гърдите ми сякаш ставаше все по-голяма. Умът ми се гърчеше объркано. Чувствах се така, сякаш някакви зли хора или сили, или духове ми се присмиваха, сграбчваха ме и ме удряха по лицето с юмруците си. Потях се от страх и нежелание.

Изведнъж си спомних от Евангелието нещо, което бях чел за изгонване на зли духове. Опитах се да извикам, но отново подигравателният смях като че изпълни стаята. Чувствах, че злите неща се опитваха да ме погълнат и бях парализиран от тежестта на тялото си. Извиках: „О, Създателю на вселената, помогни ми, спаси ме. О, истински Боже, моля те помогни ми."

Навикът от детството ми се притече и аз изрецитирах три сури от Корана в бърза последователност. И отново извиках към Бога. Отново помислих за това как Исус смъмряше духовете и само при мисълта тежестта ме напусна и онова тежко нещо се махна от гърдите ми, настъпи само спокойствие и мир в стаята. Въпреки предишните си страхове, аз станах, отидох да пия вода и се замислих за Исус! Скоро заспах и имаше само мир и сигурност.

В търсене на истината

Но търсенето на истината ме изправяше пред три препятствия: ахмедите, ортодоксалните мюсюлмани и християните.

Първо, това бяха ахмедските доктрини на бащината ми кадианска партия, с абсолютното настояване, че Мирза Гулам Ахмед е Месията и Махди, обещаният. Явно това не се харесваше на ортодоксалните мюсюлмани, които твърдяха, че сме езичници и нещо още по-лошо. Колкото до християните — те бяха толкова далечни на моя начин на мислене, а аз нямах никакъв опит с тях. Знаех само, че в тях нещо ме привличаше, макар да бяха толкова различни.

Винаги, когато се изправях пред проблем, се опитвах да открия какво казват за него и трите групи. До 1967 г. бях член на Итфал ул АхмеЪия или Ахмедски деца и се предполагаше, че ще стана член на групата на възрастните, известна като Кхудам ул Ахмедия, ахмедски служители. Знаех, че тези групи напълно не одобряваха моите изследвания. По същото време се чувствах малко раздразнен от старейте в джамията, защото те смятаха всичките ми въпроси за лоши! Струваше ми се, че ако бяха толкова уверени в своите възгледи, трябваше да приветстват всяка възможност да ми говорят за тези неща. Но не бе така и те дори докладваха за моите въпроси на баща ми. Както обикновено той отговори с гняв.

През март 1967 г. изкарах последните си училищни изпити и баща ми настояваше непрестанно да взема решение да стана ахмедски мисионер и да започна да уча в ахмедския мисионерски колеж в Рабвах.

Знаех, че това ще го зарадва, но бях твърдо решен да не бъда принуждаван насила. Вместо това в сърцето ми имаше желание да кандидатствам за другия колеж, светския, който учеше студентите, желаещи да продължат в друга насока, а не в ахмедското движение. Татко бе недоволен.

—Масуд — попита ме той една вечер — защо твърдо си решил да отидеш в другия колеж? Знаеш, че тази идея не ми харесва.

Отговорих му много честно, макар, страхувам се, и с известна гордост в сърцето си.

—Татко, искам да вървя по собствен път в живота. Родил съм се в този дом, но това не означава, че трябва да следвам пътя, който следваш ти, безрезервно. Възможно е да открия по-добър начин на живот от този. Не искам да имам сляпа вяра. Искам да знам защо когато е произлязъл нов клон от ислямското дърво, той се е превърнал в два клона — нашият собствен на кадианската партия и на лахорската партия от ахмеди. Искам да разбера сам доколко са прави мюсюлманите. И искам да видя какво казват християнските книги!

Лицето на баща ми почервеня и вратът му се изду от гняв.

—Масуд, престани! — изръмжа той. — Съжалявах за предишните си груби думи и поведение към теб и досега съм те търпял. Давал съм ти любов, която не заслужаваш. Помагах ти досега в тези, тъй наречени, изследвания. Чувах какво говорят хората за теб, но дори тогава се опитвах по най-добър начин да давам отговори на вечните ти въпроси! Водех те да слушаш големи учители. Днес — и тук той удари библиотеката с ръка — тази библиотека съдържа книги, които аз съм ти купувал, макар едва да съм си го позволявал. През всичкото време мислех, че истината ще победи и ще забравиш тези смахнати идеи. Дори сега, вярвам, че един ден ще намериш светлината на истината. Един ден ще повториш вдъхновените думи на Хазрат Масих-Мауд (Мирза Гулам Ахмед): „Ще занеса това послание до краищата на земята".

Мислех си, че ще имаме велико име, че финансовите ни проблеми ще бъдат разрешени, че дните ни ще станат щастливи. Но днес виждам, че надеждите ми в теб са били напразни. Ти не желаеш място в тази мечта. Искаш да живееш егоистично и да разрушиш репутацията ни. Е, може би си забравил, че мога да бъда жесток баща! Ако не сложиш край на тази глупост, ще сторя така, че да изчезнеш от лицето на земята.

Той направи пауза и погледна към мен с изгарящ поглед.

— Тъй като сме мюсюлмани, ще ти дам още един шанс да приемеш истината. Иначе, приготви се за Божия гняв!

При тези думи той напусна стаята.

Седнах уморено на леглото, с празен ум. Огледах стаята, погледнах! книгите и се запитах: „Какво ти става, Масуд? Мъката, строгите думи, остави тези неща и тръгни с течението. Остави всичко зад себе си и направи това, което иска баща ти. Живей в мир." Тази щастлива идея се въртеше в ума ми, но друга част от мен казваше: „Не! Това не е истината и ти го знаеш! Разкрий истината, Масуд. Живей в нейната светлина." Думите,; които бях написал накрая на съчинението си на изпита по ахмедски доктрини, отново изникнаха пред мен: „Написах го, но не го вярвам".

Отново помислих: „Каква стойност ще има да докажеш, че ахмедският път не е верен? Къде ще отидеш тогава? При конвенционалния ислям? На ислямът е също разделен..."

Бях жаден и потиснат. Отидох в кухнята и изпих голяма чаша вода, след това излязох от къщи. Навън имаше пълна луна и сенките на града изглеждаха удобни и познати. Свежият въздух сякаш помиташе паяжините в ума ми и аз вървях към края на града, далеч от затихващия шум. Там седнах на един голям камък и погледнах луната. Почувствах се изпълнен с хваление към мъдрия Творец, който бе създал всичко толкова прекрасно. Звездите и луната изглеждаха съвършени и чисти, сравнени с проблемите на моя свят, там в града Рабвах.

Почувствах в сърцето си тихо желание да кажа всичко на Бога.

„Занеси проблемите си при него", като че казваше сърцето ми. „Той е великият Творец и може да ти се разкрие. Той е Бог, който може да разреши проблемите ти. Той може да го направи, защото ти желаеш да го познаваш." И при тази мисъл, очите ми се напълниха със сълзи. Протегнах ръцете си към звездните небеса и казах с искрено сърце: „О, Боже, велики Творецо, призовавам те да ми помогнеш. Моля те да ме поведеш към светлината и истината, ако не, промени ме да не желая да познавам повече истината. Защо мълчиш, о, Боже? Чувам за теб. Чета за теб. Сега искам да те чуя. Нужно ми е твоето ръководство."

Не можех да кажа нищо повече, просто плачех, сам на лунната светлина.

Оказах се отново близо до реката и както преди тя ми даде мир и спокойствие в сърцето. Бавно се изправих на крака и тръгнах обратно към града. И стана нещо странно. Почувствах толкова ясно, че не съм сам. Някой бе с мен по тъмната нощна пътека и така се върнах с нова сила да продължа търсенето си на истината.

Един следобед, няколко дни по-късно, баща ми ме взе със себе си да се срещнем с издателя на списанието на Ахмедия, наречено Алфуркан, Истината. Името му бе Маулана Абул-Атта и той бе уважаван човек в нашия град. Баща ми го поздрави, като каза: