Към Светлината Стивън Масуд

Беше странно, но Мохамед, нашият пророк, бе имал същите проблеми като баща ми! Макар че ислямът дава привилегии на жените, човешката ревност сякаш по никакъв начин не може да толерира особеното внимание, което една жена получава за сметка на друга. И парите никога не стигат. Знаех, че майка ми има някакви пари и получава от време на време нещичко от баща си в Тарнаб, но въпреки това бе трудно да се живее. Във всеки случай баща ми винаги успяваше да похарчи всичко, което имахме. Много обичаше приятелите си и харчеше пари, за да ги забавлява, независимо дали може да си го позволи или не. Майка ми веднъж толкова се ядоса на баща ми, че дори го удари по главата с помпата на велосипеда, докато спореха на верандата, и баща ми падна и лежа неподвижно, като че беше в безсъзнание няколко секунди. Аз извиках на майка си:

—Амми, моля те не удряй татко. Моля те, не се карайте. Какво ще си помислят съседите?

Сега се срамувам, като си спомням, че повече съм се притеснявал за репутацията ни в обществото, отколкото за баща си. Но баща ми, вбесен, се изправи с мъка на крака:

—Млъквай! Омитай се оттук. Това е наш проблем, не твой.

Бях почервенял от яд, докато бягах от верандата.

Може би бях твърде чувствителен, но винаги си мислех, че майка ми обича повече сестра ми Джамила, отколкото мен. Майка ми учеше Джамила на урду, тъй като тя не ходеше на училище като мен, и двете бяха много близки. Майка ми рядко показваше привързаност към мен, а аз копнеех за това.

Може би се страхуваше, че ще стана като баща си, но във всеки случай майка бе естествено привързана към дъщеря си.

Притеснявах се, че майка няма достатъчно храна за нас. Веднъж я чух да казва на баща ми, докато минавах покрай тяхната стая:

—Нямаме храна у дома, а ми трябват пет рупии за ориз и боб. Не мога да храня децата с това, което ми даваш.

Татко й даваше по малко пари с нежелание, но явно не бе достатъчно, защото тя биеше нас, децата, като заявяваше:

—Какъвто е баща ви, такива ще станете и вие.

Разбира се, майка трябва да е била под голямо напрежение и аз чувствах, че трябва да помогна по някакъв начин.

Започнах да изпълнявам дребни задачи, които даваха възможност да нося по малко пари у дома.

Получавах работа да мия чиниите в един малък ресторант, а по-късно слугувах на един продавач на плодове на пазара, като миех плодовете и му помагах да ги излагаме. Майка бе изненадана, когато започнах да й нося пари, и мисля, че бе доволна, но не говореше много.

И през всичкото време се учех повече на молитва. Струваше ми се, че сега Бог влагаше особено желание в сърцето ми за молитва. Дори когато взаимоотношенията със семейството ми бяха най-лоши, не преставах да се моля и Бог уважаваше това желание.

Един ден през 1963 г., след като родителите ми се бяха скарали, изведнъж се сетих, че ми трябва нова тетрадка за упражнения по аритметика за следващия ден, тъй като старата бе свършила.

—Какво мога да направя — запитах се аз — след като татко е ядосан сега. Как мога да го моля за нова тетрадка?

Инстинктивно се помолих: „О, Аллах, превърни гнева на баща ми в мир, за да мога да отида при него да го помоля за малко пари и да си купя нова тетрадка за упражнения".

За жалост това не стана. Баща ми излезе и продължаваше да бъде ядосан.

Срам ме е да кажа, че откраднах няколко листа хартия от тетрадка на едно момче в училище този ден.

За известно време ми стигнаха, но когато приключих почти всичките си упражнения, листата свършиха.

Отидох в другата стая, където майка ми учеше Джамила. Помолих я за малко пари, но тя не ме чу и аз разбрах, че да настоявам означава да я ядосам.

В отчаянието си потърсих чантата на сестра си, но тя я криеше, като знаеше, че ще ми трябват листа!

Толкова бях уплашен, че няма да бъде завършено домашното ми, че реших да почакам, докато баща ми си дойде. Настаних се да чета някаква приказка. И след това съм заспал...

Минутка по-късно или поне така ми се стори, бях разтърсен грубо и чух гневния глас на майка си:

— Един часа сутринта е, а ти лежиш още над домашните си и лампата е запалена! Баща ти не можа да завърши образованието си и явно и ти няма да го завършиш! Ставай, мързеливецо, и отивай да си лягаш.

Тя изгаси светлините и излезе с тежки стъпки.

На следващата сутрин първата ми мисъл бе за недовършеното ми домашно. Всеки ден ходех една миля до училище и този ден, докато вървях, се помолих малко егоистично: „О, Боже, нека учителят бъде болен днес!"

Но след това осъзнах, че дори в такъв случай той пак ще дойде на следващия ден, затова отново се помолих: „О, Боже, искам да намеря една рупия по пътя за училище, за да мога да си купя две тетрадки за упражнения, молив и гума от училищната книжарница".

Вярата ми бе силна и аз внимателно наблюдавах земята, като бях сигурен, че ще получа желанието на сърцето си. По средата на пътя до училище реших, че може би очакванията ми са прекалено големи и отново се помолих: „Е, Боже, ако една рупия е прекалено много, тогава и монета от петдесет пези (половин рупия) ще е достатъчна!"

Училищните порти се видяха в далечината и аз намалих молбата си на двадесет и пет пези, а след това само на десет пези за няколко страници, които да прибавя към тетрадката си. Но по земята не се виждаха никакви монети и твърде обезсърчен аз тръгнах към портата и книжарницата до нея.

Точно в този момент чух познат глас да казва:

—Синко, дете мое.

Сърцето ми трепна. Познавах този глас. Веднага се обърнах и видях стареца в бялата дреха от съня.

Разтреперих се от изненада и страх. Сякаш от много далеч, чух гласа отново:

—Синко, не бъди страхливец. Вземи тази рупия. Купи това, което ти трябва и довърши домашното си.

Все още има време, преди звънецът да бие.

Гласът затихна и като в сън чух книжарят да ми казва:

—Е, казвай какво ти трябва?

Бях съвсем изненадан и объркан. Седях пред книжарницата с монета от една рупия в ръката. Едва успях да дам поръчката на човека и седнах на една близка пейка, за да довърша домашното си. Точно когато свърших, звънецът за час би.

Когато учителят ни попита няколко минути по-късно дали сме написали домашните си, моят радостен вик „Да!" бе по-щастлив и по-висок от този на всички останали!

Бях на тринадесет години, когато завърших седми клас. По това време се сприятелих с един ученик на име Ахмед, който бе в девети клас. Той бе тихо момче и имаше наклонност към духовните неща. Радвах се, че мога да бъда негов приятел. Беше много висок, извисяваше се над мен. Тъй като бе по-голям и знаеше повече от мен, ми помагаше в уроците.

Бащата на Ахмед бе ахмедски мисионер. Сектата ахмедия винаги е била много мисионерски насочена и по тази причина бе разпространила ученията на Мирза Гулам Ахмед по целия свят. Бащата на Ахмед преподаваше също в ахмедското мисионерско училище в Рабвах и бе известен като добър учител и проповедник. Обичах да ходя у тях и те винаги бяха много мили към мен.

Един ден в студения зимен сезон отидох да видя Ахмед у тях. Поиграхме заедно и в един миг чух нежно пеене. Отначало помислих, че е радиото, но Ахмед каза:

—Не, пеят метачите. Ела да отидем и да видим.

Той ме поведе за ръка и се покатерихме по стълбите на плоския покрив. Къщата на Ахмед се намираше в съседство с колония по-малки къщи, а оттам, където стояхме, се виждаха вътрешните дворове на тези къщи. В един от тях мъжете, жените и децата седяха и пееха. Сенките ни паднаха върху каменните плочи на двора и някои от хората вдигнаха поглед да видят кой е там. Ние ги гледахме, без да помръднем. Тогава не знаех, но това бе първата християнска песен, която чувах в живота си.

Един мъж се изправи, направи поклон с глава и започна да говори на групата. Те слушаха внимателно думите му, но ние бяхме твърде далеч, за да чуем какво казва. Въпреки това сцената долу ми се стори много интересна. Накрая почувствах, че Ахмед ме дърпа за ръката:

—Ела, Масуд. Мама ни вика. Да слезем долу.

Майката на Ахмед ни бе приготвила чай и след това Ахмед ми каза:

—Ела, искам да ти покажа моята библиотека.

Ахмед много обичаше книгите си. Аз също обичах книгите и се гордеех с малката си колекция детски книги. Обикновено ги купувах, когато ми останеха джобни пари или с парите от дребните работи, които вършех на съседите. Също като Ахмед, аз си купувах книги за пророци и други мюсюлмански герои.

Сред книгите и списанията на Ахмед изведнъж видях една малка книжка, наречена „Евангелие на Йоан".

Заглавието ми се стори интересно и си помислих, че това е книга за деца. Думата за евангелие на урду беше инджил, затова помислих, че това вероятно е някоя от свещените книги. Познах, че е така, защото четяхме и учехме наизуст в часовете по ислям:

Свещените книги са четири:

Тора, дадена на Мойсей, Забур (псалмите), дадени на Давид, Инджил (евангелието), дадено на Исус, Свещеният Коран, даден на Мохамед.

— Ако това е Инджил, което е дадено на Исус пророка — попитах аз Ахмед — защо е написано на урду, а не на арабски, свещения език?

Майката на Ахмед се намеси, преди той да успее да отговори на въпроса и ми каза раздразнено:

• 
  Дете, тези метачи му дадоха книгата. Аз казах на момчето да не я държи, но той ме е излъгал, че им я е върнал. Ето, дай ми я и веднага ще я изгоря.
  
• 
  Бях ужасен.
  

—Моля те, позволи ми аз да я взема.

Ахмед додаде:

—Да, мамо, дай му я, той има съвсем малко книги. Майката на Ахмед омекна:

—Добре, но не искам да виждам тази книга отново у дома.

Скоро след това казах довиждане на Ахмед и напуснах с една камара от списанията му и новото си съкровище, Инджил.

Когато се прибрах у дома, Джамила играеше с приятелките си. Може би вече им е било скучно да играят на типичните момичешки игри с куклите на Джамила, така че когато ме видяха със списанията, те ги сграбчиха от ръцете ми и малкото евангелие падна на земята. Бях много ядосан на сестра си и щях да я плесна за това, че заради нея Свещената книга на пророк Исус бе паднала, но майка ми седеше наблизо и шиеше, затова ръката ми се спря. Вдигнах книгата и забързах към стаята си, за да я прочета.

Четенето на тази книга отвори цял нов свят за мен тази вечер. Прочетох я цялата преди да си легна и в ума ми кръжаха новите идеи, с които тя ме предизвикваше. Наистина ли Исус бе Христос, тоест Месията?

Добре знаех, че според кадианските ахмеди Мирза Гулам Ахмед бе Месията. От прочетеното разбрах, че пророк Исус бе наречен Калима — Словото или Логосът. Той бърух'Аллах — Божият Дух. Коранът го нарича също Син на Мария (никога, разбира се, на Бога) и също Иса.

Знаех, че според Корана Исус е вършел чудеса. Саид, моят съсед и съученик, имаше серия малки книжки за пророците и една от тях бе за пророк Иса, или Исус. Сега, мислех си аз, трябва да взема назаем една книжка от Саид наново и да сравня двете.

Следващият ден бе петък и тъй като това е свят ден за всички мюсюлмани, училищата бяха затворени. Взех назаем книгата от Саид и почти целия ден прекарах в сравняване на двата разказа.

Имаше много различия между тях.

Бях много умислен, докато вървях към голямата централна джамия за петъчните молитви. Забелязах, че Мохамед Исмаил, старият ми учител, бе сред поклонниците и когато ме видя, се усмихна, щастлив, че ме вижда да се моля. Знаех, че надеждите му са един ден да стана ахмедски мисионер и да нося ученията на нашия пророк по света. След молитвите той застана до мен и заедно си тръгнахме към дома. Помислих си, че сигурно ще може да отговори на някои от въпросите ми.

—Господине — започнах аз малко притеснено.

—Какво има, Масуд? Искаш да ме попиташ нещо? Кимнах и казах колебливо:

—Господине, наистина ли Бог е наш Баща, а ние негови синове? Той се спря и ме погледна строго, както ми се стори.

—Кой, небеса, ти каза това? — попита той удивен.

—Прочетох го в Инджил — казах аз просто.

—Инджил? Къде го намери, млади момко? — попита ме той. — Кой ти го даде? Къде е сега?

Доста се уплаших от тези въпроси, но успях да кажа: —Взех го от Ахмед и сега е у дома.

Той закрачи, доста бързо този път, и каза:

—Мисля, че е по-добре да дойдеш с мен, Масуд, и ще се опитам да отговоря на въпросите ти.

Забързах до него, сигурен вече, че ще получа някои отговори. В дома си той ме накара да седна и отиде в друга стая да донесе малко книги. Жена му влезе и аз се изправих учтиво и казах:

—Салям алейкум. Мир на теб.

Тя ми се усмихна и ме целуна.

—Значи как ти е името? — попита тя. — Да не си един от учениците на съпруга ми?

Докато й отговарях, старият ми учител дойде с пълни с книги ръце.

—Ще ни направиш ли чай, ако обичаш — каза той на жена си. — Ще ни трябва, тъй като този младеж задава твърде сериозни въпроси за възрастта си!

Жена му ми се усмихна нежно:

—Деца като това могат да занесат вестта ни до краищата на света.

Щях да си спомня думите й по-късно...

Докато чакахме чая, той взе една голяма черна книга и я отвори. —Това е Библията на християните — каза той. — В нея намираме Тора, Забур и Инджил — закона, псалмите и Евангелието.

Аз я взех от ръцете му и заобръщах страниците с голям интерес. Той отвори на Евангелието от Йоан и аз забелязах, че това е последното от четири такива евангелия — Инджил-и Запитах го за това, заинтригуван.

—Не, Масуд, това не са четири различни Инджил-и. Това е една книга но в четири части, защото четири различни души са я написали.

Учителят ми разказа много неща този следобед, повечето от които съм забравил, но добре помня, че в един момент ми рече: „Ние, мюсюлманите, вярваме, че Тора, Забур и Инджил са Свещени Небесни Книги, но те са непълни без Корана. Първите три книги, както са записани в Библията от християните, са били изкривени и преиначени от първоначалната си чистота. Имало е само едно Инджил, но сега има четири части. Има също и други откровения, но християните не ги споменават. Така, както са тези книги сега — и той тържествено потупа Библията, която държеше — те объркват. Има само един Бог. Както казва нашият Коран: „Кажи: Той е Аллах, Единственият! Аллах, вечно Търсеният от всички! Той не зачева, нито е заченат. Няма друг като Него." Как можем да кажем, тогава, че нашият Бог е наш Отец и че ние сме негови синове, когато той казва за себе си: „Той не зачева, нито е заченат"?

Бавно поклатих глава.

Преди да си тръгна, го попитах:

— Господине, нямаше ли история как Исус е вървял по водата?

Дори три години по-късно, споменът за моя опит все още бе свеж в ума ми!

Учителят ми отговори мило:

Наистина има, синко, но неговата сила да върши чудеса е дадена на пророците и апостолите, а ти не си нито апостол, нито пророк. Дори простата вяра изисква зрял ум.

Той ме изпрати до дома и докато стоях на портата в сгъстяващия се мрак, му обещах да му дам Евангелието на Йоан и никога повече да не мисля за лъжливи неща.

Подготовка за Него

Жаждата ми да уча не бе намаляла, но поради недостига на пари у дома бе трудно да се справяме с училищните такси. Затова вършех все повече и повече дребни работи за съседите ни и с парите плащах училищните си такси. Прекарвах много вечери в пране на дрехи, чистене и пазаруване.

По това време Бог сякаш беше много близо до мен. Сега осъзнавам, че никога не съм мислел за Него като за безличен, далечен Бог, какъвто Го представя ислямът, но винаги се молех, като очаквах Бог да чуе и да ми отговори, като разреши личните ми проблеми. Имах много малко истински приятели и може би затова се обръщах към Бога още по-настоятелно.

Започна да ми харесва също и риболовът, както на баща ми. Обикновено не ходех с него, а ходех сам на реката. В някои случаи, виновен съм, вземах екипировката му без негово разрешение.

През времето, прекарано на речния бряг, разговарях с Бога. Веднъж се молих: „О, Боже, днес моля те дай ми да хвана две или три риби. Знаеш, че ги искам за семейството си, за да се нахранят."

Въдицата ми подскочи в ръката и една огромна риба разцепи повърхността на водата! Дъхът ми спря, когато едва не паднах в реката от тежестта. Страхувах се, че въдицата ще се счупи и това би било по- страшно от загубата на тази голяма риба, защото това бе въдицата на баща ми, а той нямаше да ми прости. За щастие получих помощ. Някой видя борбата ми с рибата и ми се притече на помощ. Заедно успяхме да извлечем на брега една пет килограмова риба. Това бе най-голямата риба, която някога бях хващал в живота си и изпитах страхопочитание при отговора на молитвата си. Но така и не ми дойде наум да изправя нещата между себе си и баща си, като призная, че съм взел въдицата му без разрешение.

В сърцето ми имаше много въпроси. Не можех да разбера защо ахмедите нямаха нищо общо с другите мюсюлмани като онези от другата страна на реката в Чиниот. Животът ни изглеждаше много скучен и като много младежи ставах все по-бунтарски настроен. Гордеех се с въпросите, които задавах на старейте и бях доволен, че не могат да ми отговорят задоволително. За известно време не толкова исках да открия истината, а да разгромя другите в спора. С тази цел прекарвах дълги часове над книгите заради „изследванията си", както отговарях на тези, които ме питаха!

Ахмедите се гордеят със строгия си нравствен кодекс. Като всички добри мюсюлмани те силно се противопоставят на употребата на алкохол и дори тютюн и имат строги наказания за онези, които си ги позволяват. Разбира се, винаги имаше хора, които тайно ги употребяваха, но открито никога.

В града ни нямаше телевизия през онези дни и никакви комерсиални филми в киното. Позволяваше ни се да гледаме само филми с ахмедска, мюсюлманска или религиозна тема и религиозните драми бяха много популярни. Но младежите в Рабвах искаха да научат нещо повече за външния свят и аз не се различавах от тях. Някои от приятелите ми веднъж дръзнали да отидат на кино в Чиниот, на пет мили, но били хванати и жестоко набити. Ахмедския общностен център Амур-и-Ама поддържаше собствена дисциплинарна сила, за да се справя с проблемите в ахмедската общност, отчасти за да държи такива неща далеч от ръцете на полицията. Тази сила бе известна като Муджахид и от около дванадесет годишна възраст всяко момче получаваше някакво обучение в тази организация.

Аз щях да разбера от личен опит много по-късно колко ефективна бе тази сила!

Родителите ми настояваха да не напускам Рабвах, макар че бях много любопитен да видя как живеят другите мюсюлмани. Копнеех да разговарям и да споря с тях. Без значение колко се молех обаче, родителите ми оставаха твърди и аз се възпротивих.

Ходих два пъти на кино в Чиниот с приятелите си. Чиниот бе като друг свят и киното за мен бе лукс.

Филмите, които гледах, ме накараха да забравя проблемите си, докато се идентифицирах с техните герои. Филмите прославяха нашия пакистански народ, като представяха героите като благородни хора и патриоти, готови да дадат дори живота си за добруването на страната си. Бях дълбоко развълнуван и докоснат от саможертвата им. Затова пък тези, които им се противопоставяха, бяха алчни хора, заинтересувани само от собственото си богатство и щастие. Тъй като споменът за британския колониален режим бе все още пресен в ума на нацията, предполагам не е бил странен фактът, че „неприятелят" често бе показван като британец! Как е възможно, чудех се аз, някой да е толкова жесток!

Един път избегнах боя, когато тъй наречените приятели, с които бях в Чиниот, ме докладваха на Амур и -Ама. Когато въпросът стигна до ушите на ахмедските учители, те не можаха да повярват, че съм отишъл в Чиниот, само за да гледам кино.

—Не е възможно — казаха те. — Ако Масуд е отишъл там, то е било, за да спори с мюсюлманите там.

Те не желаеха да повярват истината за мен и разбира се, това не бе добре за гордостта ми!

Въпреки всички тези неща Бог никога не беше далеч от мен. Един ден баща ми ми даде две рупии, за да отида на пазара да купя олио. Аз стиснах здраво монетите и хукнах към дюкяна за сусамово олио. По пътя забелязах малка тълпа хора, събрана около човек с дресирана маймунка. Маймунката правеше всякакви трикове и бели, и аз гледах очарован. И до днес не знам как стана това, но когато накрая си тръгнах, двете рупии повече не бяха в ръката ми! Чувствах се смазан и извиках към Бога: „О, Боже, дай ми обратно парите".

Плаках по целия път към дома, защото продавачът нямаше да ми даде олио без пари. Минах през пората на къщата ни, като знаех, че ще ме набият, и ето там на пода бяха парите. Две сребърни монети блещукаха на слънцето! Как се бяха появили там не знам. Може би има някакво просто обяснение, но за мен това бе чудо. Отново Бог бе отговорил на молитвата.

Междувременно вечерно време работех за семейството на Саид. Но взаимоотношенията ми със самия Саид се бяха влошили. Баща му винаги бе в чужбина, а по-големият му брат имаше силно влияние върху него. Той бе жесток човек, с лоша репутация в нашата общност. Саид изглежда презираше желанието ми да уча толкова много, защото самият той не блестеше в справянето с уроците. Започна да ме дразни. В игрите често хвърляше топката по мен да ме удари нарочно и ми се присмиваше:

—Хайде, слугинче! Донеси ми книгите. По-бързо!

Аз не смеех да си го върна, защото знаех, че ако родителите му престанат да плащат училищните ми такси, ще изгубя образованието си. Но бе трудно да си мълчиш.

Саид прекали един ден. Той откъсна страниците от тетрадката ми за упражнения, където бях написал домашното си, точно преди учителят да го провери. Когато отворих домашното си, страниците ги нямаше! Домашното на Саид вече бе проверено, но всъщност той бе представил моето домашно като свое. Учителят направи проверка, когато видя, че листата от моята тетрадка са откъснати, и Саид бе разкрит и наказан. Унижен, той ме наби след училище същия ден. Бях много обезсърчен.

Времето на празника Ейд-ул-азха (Празник на жертвите) наближаваше и аз го очаквах. Скоро след Рамазана, това е един от най-големите празници в ислямската година. На него се чества времето, когато Исмаил, синът на Авраам, трябвало да бъде принесен в жертва. Това, което пише в еврейската Тора, разбира се, е че Бог промисли агне за жертва на мястото на Исаак (Битие 22), но мюсюлманите учат, че на мястото на Исмаил Бог е дал агнето. Макар че когато разказва историята за жертвата в Сура 37, самият Коран не споменава името на Исмаил.

В празничния ден майката на Саид ме повика у тях. С радост отидох, като си помислих, че ще ми даде някакво ейди или пари за празника, за да отбележи случая. Тя вече ми бе дала дрехи на Саид за празника и аз ги бях облякъл, когато отидох у тях. Изпрати ме до пазара да й купя някои неща, от които имаше нужда. Когато се върнах, бе в кухнята. Саид също бе там и щом влязох, той ме хвана грубо за ръката и извика:

—Събличай дрехите ми!

Майка му го смъмри гневно, като каза, че тя ми ги е дала, но той не искаше да слуша. Нареди му да излезе от кухнята и той излезе, но много неприлично.

Тя ми подари няколко рупии, като ми каза да ги дам на майка си, но ми позволи да задържа една от тях за себе си. Даде ми също една купичка от неръждаема стомана, пълна с ориз, за да я занеса на майка си.

Благодарих й и си тръгнах, като носех купичката.

По пътя към дома видях Саид и един от приятелите му пред себе си. Опитах се да мина покрай тях, но те сграбчиха купичката и в борбата за нея аз паднах на земята и разсипах ориза. Бяг готов да се разплача.

Саид и другото момче ме задърпаха за дрехите и се опитаха да ги съблекат от мен. Опитах се да избягам, но те ме държаха здраво.

—Погледнете слугинчето — изсъска злобно Саид — носи дрехи, които не са негови.

Той ме сръга в ребрата, като се опитваше да хване колана ми, а аз се наведох да взема купичката и го ударих с нея по лицето. С вик на ярост той падна на земята и удари и другото момче! Като се изправих на крака, хукнах към дома.