Към Светлината Стивън Масуд

—Нека Бог те благослови, синко.

У дома господин Куреши ме чакаше. Той имаше добри новини за мен за постоянна работа. Каза ми, че е открил няколко вакантни места в Пощенските служби и че трябва да попълня незабавно молба за постъпване. Бях много доволен.

—Благодаря ви много, апа — заекнах аз, а той се усмихна на моята радост.

—Трябва веднага да изпратиш молбата, Масуд — настоя той и ми даде адреса. — Хайде, ела сега да ядеш, че храната ще изстине.

Всички бяха в добро настроение. Госпожа Куреши ме погледна и отбеляза:

—Масуд, тези дни често ходиш да ядеш с християни. Когато идваш и ядеш с нас трябва да се измиваш внимателно и да рецитираш Калима в същото време, за да не омърсиш масата.

Говореше полусериозно, знаех, но аз го обърнах на шега.

—Апи, струва ми се, че не отиваш достатъчно далеч!

Тя ме погледна изненадано и аз хванах една чиния, обърнах я за да погледна печата на производителя на дъното.

— Ти знаеш, разбира се, че тези чинии са произведени в Народна република Китай. Там са комунисти, а те са още по-лоши от християните, защото изобщо не са хора на книгата. Мисля, че трябва да рецитираш целия Свещен Коран, преди да ядеш от тези чинии, не си ли съгласна?

И те всички избухнаха в смях.

Беше февруари 1972 г. и аз получих писмо от клона на Пощенските служби, че съм приет да започна работа при тях. Преди да бъда назначен, преминах през тримесечен курс и по тази причина изучаването ми страдаше. Но когато започнах редовните си задължения, открих, че съм свободен в края на осемчасов работен ден и мога отново да започна четенето си.

По този начин прочетох почти всички християнски книги, които ми даваха назаем различни приятели.

Щеше ми се да мога да чета на работното място, когато нямаше работа, но това, разбира се, бе невъзможно.

Работата беше, общо взето, отговорна и предимно надзорна. Заедно с други обучавани трябваше да науча пощенските области, райони и кодове, как да проверявам дали писмата не са отваряни, как да се грижа нищо да не се краде от писмата и т.н. Беше отговорна работа, но за мен часовете вървяха бавно, докато не оставах свободен да си тръгна за дома и да започна отново изследванията, които бяха толкова важни за мен.

Една вечер изучавах въпроса за греха и неговото начало. Бях удивен, че никъде в Корана не откривах да е записано Исус да е съгрешил и разбира се, в Библията Той можеше да запита неприятелите си: „Кой от вас ме обвинява в грях" (Йоан 8:46).

Вярно е също, че Коранът не говори за греховността на Мохамед, макар да има няколко стиха като Сура 110 стих 3, където пише: „Пейте хваления на Господа и търсете Неговата прошка.

Защото той е готов да показва милост."

А на друго място, в Сура 48, стихове 1 и 2, Коранът казва:

Ето, ние сме ти дали сигнал за победа, че Аллах може да ти прости греховете, които са в миналото и които са в бъдещето и да усъвършенства милостта Си към теб и да те води във верния път.

Като гледах тези стихове, бях изненадан от явното различие, което съществуваше между учението на исляма днес — това че Мохамед бе без грях — и на откровението на Корана.

За мен стана ясно също, че Исус имаше съвършено различна представа за жените от тази, която учеше ислямът. Беше ми удивително как той защитаваше правата на жените. Учението му за развода например в Матей 5:31 и 32 бе напълно различно от това, изразено от исляма. Докато Исус защитаваше жените чрез учението си, Коранът учи нещо много различно:

Що се отнася за онези ваши жени, които са виновни в похотливост, призовете да свидетелстват четирима срещу тях. И ако те свидетелстват срещу тях, тогава ги затворете в къщата, докато смъртта ги вземе или Аллах им определи друг път (Сура 4 стих 15).

Ако това бе известното „равенство", дадено на мюсюлманските жени, тогава аз мислех, че християнският път е много по-висш! Ислямът на практика дава предпочитание на мъжете, докато жените са по-скоро като предмети. Дори в рая според Корана за вярващите жени няма никакви радости. Мъжете има какво да очакват — до голяма степен все неморални неща — но за жените, Коранът мълчи. Открих, че се бунтувам срещу тази философия на неравенството, която държеше жените в такова ниско поставено положение спрямо мъжете.

Седях мълчаливо на стола си и мислех. Точно тогава, докато наблюдавах, лекият ветрец подхвана страниците на Библията ми и ги задуха нежно, докато за моя изненада те се отвориха на един пасаж, който точно заговори на сърцето ми.

Излезте от нея, люде мои, за да не участвате в греховете й и да не споделяте язвите и; защото греховете й стигнаха до небето, и Бог си спомни нейните неправди (Откр. 18:4-5).

Докато четях тези думи, потреперих вътрешно. Какво трябваше да направя? Не можех дори да се моля.

От едната страна бе мюсюлманското учение за рая, а срещу него се изправяха простите думи на Исус:

Защото когато възкръснат от мъртвите, нито се женят, нито се омъжват, но са като ангели на небесата (Марк 12:25).

Струваше ми се, че тези хора, които смятаха исляма за пълна система от закони и ред за целия живот, бяха сгрешили. Те провъзгласяват, че ислямът е освободил жените. Но това ли бе действителната свобода, която Бог даваше на жените, създадени от Него? Като си спомних, че мюсюлманските жени нямат право на развод със съпрузите си, но с тях могат да се разведат чрез трикратното повторение на формулата „Развеждам се с теб", се ядосах, че трябва да е така.

Прииска ми се да извикам на улицата: „О, хора на исляма, идете и вижте разведените жени в нашето мюсюлманско общество. Вижте жените, които сега прекарват дните си в домовете на родителите си. Вижте ги по улиците, как просят и проституират сами, защото няма кой да се грижи за тях. Вижте мъката и нуждата на децата. Вижте ги, хора на исляма: тези изритани от домовете от своите съпрузи, неспособни да живеят достойно и правилно, защото не са приети.

Погледнете ги и се засрамете от нашето ислямско общество! Вижте тези жени, чиито мъже са се женили за много жени и не могат да се грижат за тях както трябва. Това не е ли беззаконие в името на чистотата на исляма?"

Четирите стени на стаята ми се присмяха на моето безсилие. На кого бих могъл да кажа тези неща? Кой би слушал? Проплаках и извиках към истинския Бог: „О, мой Боже, покажи ми верния път!"

През всичкото това време работех като помощник на инспектора на Пакистанската пощенска служба. Задълженията ми бяха предимно да търся нелегални материали — или преминаващи транзит към други страни, или предназначени за Пакистан. Това бе срамно нещо, но открих, че много от колегите ми правят много незаконни неща. Например, когато намираха пари в пликовете (а пакистанският закон забраняваше да се изпращат пари в страната по пощата), вместо да ги предоставят на държавната банка на Пакистан, както изискваше правилото, те си ги прибираха. По същия начин порнографски материали и друга незаконна литература се прибираше, вместо да се унищожава. Получавахме молби от високопоставени служители, които искаха да им изпращаме порнографските списания и да запазваме чуждата валута за тях.

От мен се изискваше да търся също антиислямски материали и да докладвам за тях, за да бъдат унищожавани. Тъй като по това време бях много приятелски настроен към християнството, обикновено четях християнските списания и запазвах копия от адресите, за да мога да пиша на тези християни лично и по този начин скоро започнах да получавам многобройни списания от различни богословски гледни точки. Сега мисля, че това не ми е помогнало много, но по онова време бях доволен да уча каквото и да е от какъвто и да е източник. Но сигурно съм попил и твърде много безполезни идеи. Заедно с други неща четях списания, които по-късно се оказаха списания на лъжливи секти на християнството, като мормони, йеховисти, групите „Само Исус" и Християнска наука. Но тъй като също четях и здраво християнско поучение, Бог ми помагаше да размишлявам над истината и тя даде плод по-късно.

През всичкото време продължавах да сравнявам. Сравнявах ислямското ударение върху ритуалната чистота, когато някой идва при Бога, с християнската загриженост сърцето на покланящия се да бъде чисто. Йоан 4:24 ми говореше много ясно за това: „Бог е дух; и ония, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят".

Мисля, че именно въпросът за Христовото разпъване на кръст бе това, което действително ме научи, че Бог може да ми покаже директно коя е истината. Имах няколко книги по това време, но истинското разбиране ми бе дадено от самия Бог. Чрез неговия Дух, вярвам сега, успях да видя от самия Коран, че Исус е бил разпънат, че е умрял и че се е възнесъл на небето. Това, струваше ми се, бе жизнено важно и аз извиках към Бога: „О, Боже, ако това само беше вярно, то не е далеч денят, когато аз ще бъда открит християнин, ще признавам, че ти си истинският Бог и Отец на Господ Исус Христос".

Тук ставаше въпрос за три идеологии. Първо християнското верую, което ясно утвърждаваше, че Христос, Месията, бе дошъл на Земята, бе разпънат на кръст, погребан и възкресен на третия ден и се бе възнесъл на небето след четиридесет дена. Аз разбирах това доста ясно. Освен него съществуваше ортодоксалното ислямско учение, че Исус Христос се е възнесъл на небето със своето неразпънато тяло.

И накрая ахмедските доктрини, които знаех от детството си, че Христос е бил разпънат, но той не е умрял на кръста, а по-скоро е припаднал, после е бил върнат в съзнание и е живял много години още в Кашмир.

Това, което ми се струваше объркващо, бе, че и двете ислямски групи „доказваха" възгледа си чрез Корана.

Ахмедските учения бяха в много отношения противоречащи си едно на друго. Те не можеха да се съгласят относно подробностите около Христовата смърт и аз бях готов да отхвърля изводите им по тази причина. Би ми отнело твърде много време да разказвам тук, но има поне три различни версии за смъртта на Христос и те в нищо не си съвпадат.

А Коранът? Там се казва в Сура 4, стих 157: „Ние убихме Месията Исус, син на Мария, посланик на Аллах. Те не го убиха, но така помислиха." Ислямът твърди, че е много срамно пророк да бъде убит, така че Исус да бъде разпънат на кръст е непоносимо. Но в стих 155 много ясно се споменава неверието на евреите и тяхното убиване на пророци. Така че, помислих си аз, как може един пророк да не бъде пророк, само защото е изгубил живота си заради призванието си? Всъщност на мен това ми се струваше нещо достойно.

Тогава каква е истината за Христовата смърт, запитах се аз? Явно отговорът е в Библията, тази Библия, в която много мюсюлмани не вярват, но в същото време използват за собствените си коментари и препратки. Отговорът е в Деяния на апостолите 2:22-36:

Израилтяни, послушайте тия думи... нека знае добре целият Израилев дом, че тогова Исуса, когото вие разпнахте, него Бог е направил и Господ, и Помазаник.

О, аз знаех, че мюсюлманите не са съгласни и с това. Някои казват, че Юда Искариотски е бил убит на негово място; други казват Симон от Киринея. Но аз знаех, че това не би могло да бъде вярно. Ако е Юда Искариотски, мислех аз, и ако, както твърдят мюсюлманите, Бог е направил така, че лицето му да изглежда като лицето на Исус в този момент, за да бъдат заблудени хората, това не би ли било непоносима заблуда? Нямаше ли Юда да извика, да вдигне шум? Лъжец ли е Бог, че да участва в такъв маскарад? Цялото ми същество отказваше да приеме тази идея.

А какво да кажем за Симон от Киринея? Много мюсюлмани вярваха, че тъй като е носил кръста на Исус, хората са се объркали и са помислили, че е самият Исус и са разпънали всъщност Симон! Но отново умът ми отказваше да го вярва. Как би могъл Исус, истинският Божи Пророк, да допусне такава ужасна заблуда!? Беше немислимо. Освен това, ако историята за разпъването на Исус е вярна история, тогава какво да кажем за характера на учениците му? Как биха могли да лъжат по такъв начин? Как можеха да проповядват за любов и покорство на Бога, ако знаеха, че са се съгласили да лъжат в такива огромни пропорции? Беше немислимо. Как би могло лицемери да имат плод на тази земя и в небето?

Не, беше моето заключение, Коранът и Хадит са съгласни, че Исус действително е бил разпънат, убит и взет при Бога. И открих за мое пълно удовлетворение, че що се отнасяше до Библията, Исус в собствената си личност бе изпълнение на старозаветните пророчества. Затворих книгите си, изследването ми бе към своя край и бе време да обмисля каква ще бъде следващата ми стъпка.

В светлината на Сина

—Масуд — казах си аз, когато песента завършваше и всички седнахме — не можеш да държиш две дини под една мишница, не можеш да служиш на двама различни господари по този начин. Трябва да решиш. Кого ще последваш? Мохамед или Исус? Който и да е, трябва скоро да направиш своя избор, възможно най-скоро.

Знаех, че е вярно, но ситуацията ми бе много трудна. Беше ясно, че ако реша да последвам Исус Христос, ще бъда отхвърлен от семейството си и приятелите си завинаги и за да съм честен, трябва да призная, че все още имах малка надежда, че мога да продължавам с исляма, но като истински вярващ в Исус Христос.

В крайна сметка, изглежда имаше богословски проблем. Ислямът ме призоваваше да призная Единия истински Бог и Мохамед, неговия пророк, и да върша добри дела, за да се спася. Но ако последвам Христос, тогава той трябваше да извърши всичко, нямаше как сам да спася себе си.

Ислямът искаше да ми казва как да угаждам на Бога, но християнството наблягаше на това, което Христос бе направил, веднъж и за всички, за да помири човечеството с Бога. Осъзнавах, че грешната ми природа правеше невъзможно да у годя на Бога сам.

Коранът се представяше пред мен като ръководство за онези, които са набожни, онези, които не са лоши или зли, но Библията много ясно показваше, че е Слово на живот за грешниците, от които дори великият апостол Павел можеше да каже: „Аз съм главният".

Най-вече, Личността на Христос бе фокусът. Без него цялото здание на християнството щеше да се сгромоляса като кирпичена сграда при земетресение. Но Мохамед е описан в Корана просто като „вестител, каквито е имало преди него" (Сура 3 стих 144). Имаше такава разлика в техните личности.

Когато проповедникът започна да говори, аз видях себе си като човек, оставил всичко, за да търси истината. И сега, когато ми се струваше, че съм я намерил, бях приклещен от две могъщи противоположни сили. Колебаех се да скоча напред, но когато погледнех назад, виждах само мъката и легализма на исляма. Чувах Христос пред себе си: „Последвай ме и ще ти дам почивка".

Но през същото време се страхувах какво ще си помислят за мен семейство Куреши. Щяха ли да ме сметнат за неблагодарник, който бе злоупотребил с тяхното гостоприемство и доброта?

Никога не бях преживявал такава грижа и любов, както в този дом. Те бяха посрещнали нуждите ми, когато бях безпомощен, изгубен и умиращ. Дори сега те ми се струваха със своята доброта като „ангели" — вестители от Бога, които носеха физическа помощ, както враните носеха хляб на Илия, когато се криеше от Ахав. Какъв щеше да бъде резултатът, ако сега им признаех, че ставам християнин? Сърцето ми се люшна в несигурност.

Четях едновременно и Библията, и Корана, като очаквах светлина и от двете. Ходех на църква, но също редовно посещавах джамията. Слушах християнските пастори, но също и маулви. И през всичкото време знаех, че трябва да взема решение.

Имах радио в стаята си. То принадлежеше на семейство Куреши, но те ми бяха позволили да го използвам, откакто бях заживял у тях. Редовно слушах предаванията от Далекоизточната радиоразпръскваща агенция (ДРА), откакто господин Маси ми бе казал за тези програми.

Семейство Куреши го слушаха понякога, но не бяха много заинтересувани, а вечерните програми се улавяха трудно, тъй като радио Москва предаваше на почти всяка честота.

Една сутрин слушах радиото, докато се готвех за работа. Един проповедник говореше за небесното царство. Заслушах се само с едно ухо, но в края на проповедта той спомена няколко стиха от Библията, които ме шокираха:

И тъй, не се безпокойте и не думайте: Какво ще ядем? или: Какво ще пием? или: Какво ще облечем?... понеже небесният ви Отец знае, че се нуждаете от всичко това. Но първо търсете Неговото царство и

Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави. Затова не се безпокойте за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си. Доста е на деня злото, което му се намери (Матей 6:31-33).

Тези думи се забиха право в сърцето ми. Колко добре познава Отец сърцата на своите деца, помислих си аз. Само Той би могъл да знае, че аз се страхувах да не ме изгонят от дома на Куреши, да скитам отново насам-натам, без подслон и храна. Само той можеше да знае, колко ми пречеше тази мисъл. Сега разбрах, че ако се изисква от мен, аз бих могъл да приема и това.

В този ден си взех три дена отпуска от работа и всичките дълги часове продължавах да чувам думите от Евангелието от Матей в ушите си. Не вярвам да съм се молил по цял ден. Чаках Бог по някакъв начин да ми се разкрие (сякаш не го бе направил вече!). Сега виждам, че това не е било мисъл от Бога. И други думи от Библията дойдоха неканени в ума ми: „Толкова време съм с вас и не познаваш ли ме?" (Йоан 14:9).

Отворих Библията, намерих тези думи в Евангелието на Йоан и прочетох внимателно целия абзац (Йоан 14:5-9). Думите сякаш се отнасяха изцяло за мен и аз се почувствах разкъсан, неспособен да оставя всичко и да му се доверя напълно.

Пред мен стоеше едно огледало, но аз не можех да понасям да погледна себе си в лицето. Навсякъде се чуваше суетенето на семейство Куреши, докато влизаха и излизаха, но аз бях сам със своите мисли и страхове. В ума си отново премислях изследването си и не виждах изход за себе си. Беше толкова ясно.

Същият Бог, който ми бе казвал от детството ми: „Учи в това училище сега, а когато го завършиш, ще те приема в своето училище", бе готов да го направи — а аз се страхувах. Същият Бог, който с любов нареждаше обстоятелствата, за да мога да открия истината, ме чакаше, а аз се дърпах назад. Дали нямаше опасност да го изпитам твърде много, помислих с внезапна паника? И объркан, избухнах в сълзи.

Близо до изтощение, сигурно съм заспал, защото изведнъж светлина блесна в стаята и на трескавия ми ум се стори, че стената изчезна. Пред мен стоеше една стара, стара сцена, която познах веднага и след като я видях, си спомних случката от 20 глава на Евангелието от Йоан. Видях как Тома седи с другите апостоли. Той изглеждаше разтревожен и изпълнен със съмнение. Тогава изведнъж съзрях Исус сред тях и Той им каза: „Мир вам". Забелязах, че устата на Тома се отваря от изненада. Тогава Исус казва на Тома:

„Дай си пръста тук и виж ръцете Ми; дай ръката си и тури я в ребрата ми; и не бъди невярващ, а вярващ".

Точно в този момент Тома падна в краката на Исус и рече: „Господ мой и Бог мой! ". При тези думи Исус го взе за ръка, вдигна го на крака и му каза: „Тома, понеже видя, ти повярва: блажени ония, които без да видят са повярвали".

Сцената избледня и изчезна. Намерих се сам в стаята си и започнах да премислям това, което бях видял в съня си. Разбрах съвсем добре какво бе посланието към мен. Аз бях като Тома, скептик и невярващ и сега Исус ми бе показал, че все още ме обича и ме кани да го последвам.

Изведнъж изпитах голяма мъка. „Той е бил на вратата на сърцето ми през цялото време, прошепнах аз високо, а аз не съм му отварял." Почувствах, че Сатана бе спечелил лесна победа, защото аз не внимавах за него. Как е възможно да слушам него, когато Господ на цялата вселена чука на вратата на моето сърце?

Бавно изгря светлината, аз се отпуснах на колене и извиках: „О, Господи, вярвам. Прости моята упоритост и скептицизъм и ме приеми." И чух нежен глас в мен да казва: „Ония, които любя, аз ги изобличавам и наказвам; затова бъди ревностен да се покаеш" (Откр. 3:19).

Изправих се на крака променен човек. Струваше ми се че цялото ми същество пееше: „Велик си Ти" и никога не бях познавал такъв мир, почивка, сигурност както тази вечер, 26 април 1973 г. След повече от две години изследване и изучаване открих тяхното изпълнение в откровението на своята душа, че Исус Христос бе моят Господ и моят Бог, за слава на Бога Отца.

Още на следващия ден отидох да видя господин Маси. Той не си бе у дома, затова седнах в един близък ресторант, докато дойде. На сърцето ми бе леко. Когато отново позвъних, той се появи на вратата, много изненадан да ме види.

—Хей, Масуд, изглеждаш по-различно днес — отбеляза той и аз радостно го уверих, че е така!

Той ме взе за ръката, въведе ме в къщата си и ме покани в гостната. Не бях сядал там преди и си спомням, че ми се стори много приятна стая, с прясно боядисани стени и домашна атмосфера.

Господин Маси ми говореше:

—Как върви изследването ти на Библията, Масуд? — попита ме той любезно.

Погледнах го право в очите и отговорих с думите на етиопския евнух:

—„Какво ми пречи да се кръстя?" (Деян. 8:36) Той разбра какво имам предвид, но отвърна на погледа ми без усмивка.

—Знаеш ли какво означава това, Масуд?

—Знам — казах аз — и Бог ще ми помогне.

Но господин Маси още бе притеснен.

—А смъртта, Масуд? — попита той припряно. — „Всеки, който ви убие, ще мисли, че принася служба на Бога" (Йоан 16:2).

Но Божият мир бе толкова реален в този момент.

—Дори тогава ще помня Христос, който каза: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят" (Лука 23:34).

Като чу тези думи, той дойде към мен и ме прегърна, като ме притисна много здраво към себе си. С ръцеоколо мен, той се помоли за мен и когато свърши, се отдалечи крачка назад, като още ме държеше.

—Това е щастлив ден за мен, Масуд — каза той.

Приказвахме за моето кръщаване. Той сподели, че ще уреди нещата и ще говори с пастора за това, но аз настоях да отидем веднага при него. Тръгнахме заедно към църквата и разговаряхме с господин Винсент. Той изрази радостта си от резултата на моето изследване и в крайна сметка решихме, че кръщението ще се извърши следващата неделя. Бе на мнение, че трябва да бъда кръстен само пред няколко християни, но аз настоях да стане по време на обичайната служба, така и стана.

Беше неделя вечер, 29 април 1973 г. Църквата бе пълна с поклонници, когато бе обявено, че ще има кръщение тази вечер. Всички се огледаха, когато се изправих и тръгнах напред към амвона. Зад мен застана господин Маси. Бях представен накратко от амвона от господин Винсент, макар че не се каза много за произхода ми. Разбира се, бе явно, че съм мюсюлманин, който иска да бъде кръстен, и това само по себе си бе необичайно. Всъщност това бе последното кръщение, което господин Винсент извърши в Карачи, защото веднага след това бе преместен в пакистанската църква в Саутхол, Лондон, и по-

късно почина там.

Когато службата за кръщение започна, умът ми се носеше и размишляваше за учениците на Исус, на които бе заповядано:

Идете, прочее, научете всичките народи и кръщавайте ги в името на Отца и Сина, и Святия Дух, като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал (Матей 28:19-20).

Докато ме кръщаваха, чувах далечния глас на господин Винсент.

—Кръщавам те в името на Отца и Сина, и Святия Дух.

Преди няколко години тези думи нямаха никакъв смисъл за мен, но днес чувствах, осъзнавах какво казва Писанието:

Ние всички, които се кръстихме да участваме в Исуса Христа, кръстихме се да участваме в смъртта Му. Затова чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смъртта, тъй щото както Христос биде възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот (Римл. 6:3-4).

След службата всички се събраха около мен да ме поздравят. Господин Маси ме запозна с различни приятели и в суматохата бяхме разделени. След като повечето от хората си бяха тръгнали, аз реших да го изчакам пред църквата и докато седях там, забелязах три млади момчета да приказват заедно. Едно друго момче се присъедини към тях и не можех да не подслушам разговора.

—Откога ви чакам, а вие още сте тук — започна то, като се оглеждаше. — Какво има? Късно ли свърши службата?