Към Светлината Стивън Масуд

—Всъщност, Масуд, ние имахме прислужник, но негодникът избяга и е малко вероятно да се върне отново. Добре дошъл си да използваш всичко тук.

На сутринта слязох да науча нещо повече за своя благодетел. Той бе адвокат в града, а жена му бе учителка. Научих след време, че имал меко сърце към момчета като мен, които са без дом, и преди също имал навика да им дава работа в дома си. Работех без заплата, но ме хранеха добре и чувствах, че съм обичан от това семейство. Отново, помислих си, Бог се грижеше за мен по най-практичен начин. Сякаш не бе ме изгубил все пак.

Мисля, че адвокатът бе доволен от работата ми за него. Каза ми веднъж, че винаги се налагало да следи внимателно предишните момчета, но бил доволен, че не се налага непрекъснато да наблюдава мен. Сигурно бе опитен в преценяването на характерите и вероятно знаеше, че съм доволен да съм там и че няма да го накарам да съжалява за решението си да ме вземе.

Това бе добре подреден дом, като повечето домове от това ниво в Пакистан. Работата ми се състоеше да правя чай за цялото семейство сутрин. Това се наричаше чаят в леглото, защото се поднасяше най-напред, преди да слязат за закуска. След закуска завеждах децата на училище, като се грижех да пресекат пътя и след това отново ги посрещах следобед. Това бе много важно, защото някои бадмаши, лоши хора, посещаваха понякога училищата и не бе необичайно деца да бъдат отвличани или тероризирани. Децата ме наричаха „братко" и аз много ги обичах. През останалото време задълженията ми се състояха в чистене на къщата, пране и ходене на пазара за пресни плодове и зеленчуци. Бях доста зает, но не нещастен. Имах и малко време за себе си следобед и започна да ми се струва, че бих бил доволен да върша това безкрайно.

Днес се чудя на отношението на този човек към мен. Със сигурност той бе научил децата си да ми казват „братко", но в същото време не получавах заплата и може би си мислеше, че като ми дава тази връзка със семейството си, няма да искам пари, макар че щях да се радвам много да можех да си купувам ислямски книги, които да изучавам. Бях в капан в тази ситуация, макар да се чувствах добре. Бях изгубил независимостта си. Мислех си, че може би по-късно ще започне да ми дава някакви пари, но това така и не стана.

Изминаха много месеци. Бях опознал Карачи и навиците му добре, когато един ден неочаквано срещнах моите полубратя, които живееха там.

Всеки ден носех обяда на работодателя си в офиса му. Такъв е обичаят в някои градове на Пакистан — слугите да носят храната в съдинка, наречена кутия за обяд, вместо служителят да си носи храна по претъпкания транспорт. По този начин храната е по-прясна, тъй като се приготвя по-късно, и системата работи доста добре. Един ден се връщах от офиса на адвоката с празна кутия за обяд. Автобусните шофьори стачкуваха заради заплати и се чудех какво да правя, когато един мъж с кола се приближи. Бе добре облечен и изглеждаше на около тридесет години.

Предложи ми да ме закара с колата, тъй като отивах в същата посока. Каза ми, че живее в едно село на около десет мили от Карачи и по пътя ме остави на най-близкото място, откъдето можех да се прибера пеша. Благодарих му топло. На следващия ден отново ме видя да чакам за автобуса и спря на спирката.

—Къде отиваш днес? Отговорих му:

—Тъкмо отивам да занеса тази храна на шефа си в града. Той отвори вратата на колата и ми каза:

—Скачай, мога да те закарам.

Радвах се, че ще избегна тъпканицата в автобуса. Стачката бе свършила и както винаги превозните средства бяха претъпкани с хора, които висяха по вратите. Докато пътувахме, той попита:

—Колко ти плаща шефа ти?

Това е обичаен въпрос в Пакистан и аз нямах нищо против да ме попита, но трябваше да му призная, че не ми плаща заплата. Той бе удивен и ми каза:

—Това не е добре. Защо не дойдеш да работиш за мен и заедно ще печелим.

По някаква причина, без да се замисля, се съгласих.

Отидох у дома след като си бях свършил работата и казах на семейството, че ще започна работа при този човек, когото бях срещнал. Бях научил, че се занимава с търговия на някакви местни лекарства. Адвокатът не бе много щастлив, че си тръгвам, а децата настояваха да не ги напускам, но аз бях решил. В крайна сметка бях прекарал девет месеца с тях и не исках да работя за нищо до края на живота си. Затова след около две седмици отидох в селото на този човек и се преместих в неговия дом.

Той ми показа къде да спя и същата вечер аз огледах къщата, където за моя пълна изненада видях снимка на баща си! Тя бе стара, но приликата бе несъмнена. Бях предпазлив обаче и не казах, че го познавам. Просто попитах мъжа кой е това.

—О — каза той — това е баща ни!

Това ми прозвуча като пълна глупост. Знаех, че жената на баща им не бе майка ми! Но с няколко внимателни въпроса открих, че те са деца от един от предишните бракове на баща ми. Явно бяха родени няколко години преди да се родя аз и това бяха деца на третата жена на баща ми, за която се бе оженил някъде през 1947 г. или дори по-рано.

Седяхме и разговаряхме много същата вечер. Те ми разказаха цялата тъжна история как баща ми бе напуснал майка им и бе отишъл в северен Пакистан. Аз продължих историята и им разказах за по-късния му брак с майка ми и колко нещастни бяха заедно. Помислих, докато говорехме, за жестокостта на ислямската система с много бракове с различни жени. Колко трудно е за жените и колко много проблеми създава! Майката на моите полубратя слушаше, докато говорехме, но не каза много.

Почувствах, че ми е ядосана, защото представлявах за нея това, което тя смяташе за свой неуспех като съпруга на баща ми. Едно от момчетата забеляза това и й каза нежно:

—Мамо, този е невинен. Не бива да го мразиш.

За жалост трябва да кажа, че експериментът да живея при полубратята си беше несполучлив и след около два месеца се върнах да живея в дома на адвоката. Там ме приветстваха топло.

Общо година и половина останах там. Имах чувството, че съм в мъртва точка. Все още копнеех да знам какво иска Бог от мен и желаех да го познавам, но може би ми бе твърде удобно. Спазвах обичая си да се моля по пет пъти на ден и адвокатът бе много впечатлен от набожността ми, но това бе по-скоро навик.

По време на Рамазана, строгия пост на мюсюлманите, бях твърдо решен да го спазвам напълно.

Семейството на адвоката бяха мюсюлмани сунити, но изглежда не се притесняваха от това, че съм от ахмедите. Освен това ходех само в джамията на сунитите, така че нямаха основания да се оплакват.

Бях много зает. Сякаш работата ставаше все повече и повече, а продължаваха да не ми плащат нищо. На мен обаче вече не ми пукаше толкова. Намирах време да ходя редовно в джамията, където разговарях с имама за доста неща, включително и по много от въпросите, които ме бяха притеснявали доста години. Той бе добър човек, макар че никога не успяваше да ми даде задоволителни отговори. Все пак в сърцето си бях неспокоен. Имамът ми даваше назаем много книги и аз ги четях в свободното си време. Мисля, че те ме разбудиха и ме накараха да бъда по-неудовлетворен от всякога.

Докато работех в кухнята, често се спирах и се замислях: „Затова ли всъщност напуснах дома?

Наистина ли Бог е тук?"

Една вечер лежах разсънен на леглото си и целият горях от треска. Духът ми се бунтуваше и непрестанно мислех за себе си: „Защо да си правя труда? Животът ми няма значение. Изглежда Бог наистина не се интересува от мен. Той си играе с мен, кара ме да си мисля, че се грижи за мен и след това се скрива от мен." Но още докато си мислех тези неща, онова Присъствие отново бе до мен и чух думите: „Колко бързо се предаваш".

Седнах на леглото си и се огледах, но там нямаше никой. Почувствах се така, сякаш съм изоставен.

Скоро след това адвокатът ме повика да направя чай за него и един приятел, дошъл на гости.

С мъка се надигнах от леглото и бавно се завлякох към кухнята, като все още ми се искаше всичко това да свърши. Когато минавах покрай вратата на хола, чух познат глас. Това бе бащата на Ахмед! Какво правеше тук? Защо бащата на моя приятел е изминал целия този път от Рабвах? Спрях се на вратата, без да могат да ме видят, и го чух да казва:

—Благодаря ви много. Баща му ще пристигне утре. Но къде е момчето.

Адвокатът отговори:

—Ще дойде тук след малко. Ще ни донесе чай и така ще имате възможност да го видите. Защо не застанете тук близо до библиотеката, като че разглеждате книгите ми. Така няма да ви познае.

Сърцето ми заби в гърдите и аз хукнах обратно към стаята си. Бях изплашен и удивен от звука на този глас от миналото ми. Но като не знаех какво да правя, побързах към кухнята и направих чай. Тази позната задача бе успокояваща и успях да се овладея. Но когато занесох чая в стаята, ръцете ми трепереха.

—Какво има, Масуд? — попита ме адвокатът.

Забелязах с ъгъла на окото си, че другият човек стои тихо до книгите. Бащата на Ахмед не се бе променил много.

—Господине, имам температура — отвърнах аз, доволен, че говоря истината. Той сложи ръка на бузите ми и видя, че наистина имам температура.

—Отиди в спалнята ми — нареди той — и вземи един аспирин от шкафчето.

Аз излязох, без да поглеждам към бащата на Ахмед повторно. Жената на господаря ми бе в спалнята и четеше списание, когато отворих вратата. Тя каза мило:

—Влез, Масуд. Какво има?

Казах й, а тя отговори:

—Ще намериш аспирина там — и посочи към шкафа. — О, щом си вече там, ще ми подадеш ли, ако обичаш, една таблетка от малкото шишенце до таблетките с аспирина. Трябва да изпия една. Не мога да спя.

Свалих шишенцето и направих, както ме молеше. Тя взе една таблетка, всъщност няколко, и легна да спи.

Очите й бяха затворени, когато погледнах към нея. Не знам какво ми стана, но импулсивно пъхнах шишенцето със сънотворните в джоба си и се измъкнах от стаята. Тя не ме видя как излизам.

После в малката ми стаичка седнах на леглото, като въртях гладкото стъклено шишенце в ръката си, броях белите хапчета вътре и си мислех колко лесно би било просто да глътна няколко от тях и да заспя завинаги.

Идеята да заспя завинаги ми се струваше много привлекателна точно в този момент. Спомняйки си разговора между адвоката и бащата на Ахмед, аз си помислих колко нещастен бе животът ми, колко безсмислен и фалшив. Никой всъщност не ме обичаше. Струваше ми се, че всички искат да ме наранят, а сега и баща ми приближаваше Карачи от север, решен да ме върне обратно в Рабвах, да ме накаже или убие. Навсякъде около мен неприятелите ми ме гледаха злобно и ми говореха: „Умри! Умри! Нямаш право да живееш. Защо не умреш!"

Няколко пъти същата нощ и в ранните часове на утрото, вдигах шишенцето към устата си, като си мислех да глътна хапчетата. Точно в този момент не се страхувах от смъртта, но се боях, че след като глътна хапчетата, някак си ще ме съживят, баща ми ще ме намери тук и ще се окажа отново в ръцете му.

Трябваше да се измъкна. Чух петелът на съседите да пропява и първата лъжлива светлина на априлската зора се прокрадна в стаята ми. Не можех да се бавя повече. Сграбчвайки овехтелия куфар, който старият слуга бе забравил, пъхнах хапчетата и някои лични документи в него и се промъкнах към вратата. Всички спяха дълбоко и никой не ме видя. Отворих вратата, измъкнах се в градината и няколко секунди по-късно бях навън на главния път. Ето ме там, почти на двадесет години, без семейство, без работа и явно без бъдеще. Затваряше се още една глава от живота ми.
9

След опит за самоубийство

Тръгнах в прохладата на ранното утро, докато градът се събуждаше за още един ден. Животът ми изглеждаше напълно празен и мисълта, че баща ми скоро ще бъде в Карачи, ме изпълваше с отчаяние. Сетих се отново за онова малко шишенце с белите хапчета в куфара, който носех, и един жигосващ глас непрекъснато повтаряше в ума ми: „Сложи край на всичко. Заспи, заспи..."

Към десет часа се намерих при един от многото временни ресторанти, които изникват в Пакистан, когато има нужда от тях. Този осигуряваше храна за строителните работници, които щяха да дойдат да пият чай и да се хранят там. Беше построен на свободно парче земя, заобиколен от сгради, и докато седях сам, размислих, че това е съвсем обикновено място, където да сложа край на живота си! Защото точно това смятах да направя в този момент и след като си поръчах чая, отворих куфара и извадих шишенцето с хапчетата. Погледнах ги отново и ми се стори, че самата смърт ми се присмива. За момент се поколебах, докато ми сервираха чая с обичайната чаша вода, след това се реших и отклоних мислите си от страха, че може би няма да умра. Нямах никаква представа какво би ме чакало след смъртта, но знаех, че просто искам да избягам от този живот.

Без да се колебая повече, отворих шишенцето и изпразних съдържанието му в устата си, като глътнах хапчетата с чашата вода. За един кратък момент изпаднах в паника, после бавно изпих чая. Потърсих в куфара лист хартия и написах с молив: „Отчаян съм. Няма изход за мен. Реших да напусна този свят.

Знам, че Бог е някъде, но тъй като той не се интересува от мен, не ми остава нищо друго."

Подписах името си под тази тъжна бележка, сложих я в джоба си, платих чая и си тръгнах. Намерението ми бе, когато умра и намерят тялото ми, поне някой да разбере какво е станало. Но най-напред исках да стигна до някое пусто място, където никой няма да ме намери и да ме закара на лекар.

Пресякох пътя, стори ми се, че сградите танцуват в пиян танц, докато хапчетата започваха да действат.

Разбрах какво става, но се притеснявах като ранено животно, че още не съм намерил място, където да умра.

Завих по една друга улица, оглеждайки се надясно и наляво, но нямаше къде да легна. Улицата бе широка, дървета растяха от двете й страни, а високите къщи отляво и отдясно ми говореха, че това е богат район, където само с много късмет щях да си намеря място. Пазачите на вратите на няколко къщи, чоукидари, ме гледаха подозрително, като си мислеха може би, че съм дошъл да оглеждам къщите, които след това ще се опитам да обера.

Докато стигнах до ъгъла, не можех вече да стоя прав. Бързо се хванах за един телефонен стълб и чух някакъв глас да ме пита мило:

—Какво има? Не се ли чувствате добре?

Обърнах лице към гласа и забелязах на покрива на една близка къща жена с нежно лице. Беше много мило, че някой се е загрижил за мен, но вече беше твърде късно. Тя отново заговори:

—Сигурно е заради горещината и затова не се чувствате добре. Влезте за малко вътре.

Тя тръгна да слиза от покрива и аз чух да се отваря врата, докато идваше да отключи портата. Бях наистина уплашен вече и просто исках да си тръгна, но не можех да се движа. Краката ми бяха като сварен ориз. Опитах се да вървя и за момент ми се стори, че ходя по въздуха. След това всичко стана тъмнина и повече не помня нищо.

Когато отворих очи отново, светът бе пълен със сенки. Имах неясната представа, че съм отишъл на другия свят, но когато умът ми започна да се прояснява, осъзнах, че се намирам в хладна стая и че край мен има жени и деца. После видях лекаря да седи на леглото. Той се усмихна, когато го погледнах и ми даде голяма чаша вода:

—Ето, приятелю, изпий това.

Опитах се, защото изглеждаше добър човек, но не можех. Затова той помоли другите да напуснат стаята. Един друг човек дойде до леглото, явно неговият помощник, и ме държеше, докато лекарят пъхаше маркуче в гърлото ми, за да измие стомаха ми. Давех се и от цяло сърце ми се искаше да бях умрял! Не осъзнавах тогава, че лекарят трябва да е знаел какво съм направил.

Всичко трая петнадесет минути, но на мен ми се стори петнадесет часа! После мъжът ми би инжекция и покани жените да се върнат. Те бяха отвън явно и нетърпеливо се втурнаха в стаята, за да видят неочаквания си пациент и гостенин. Именно тогава си спомних лицето на милата жена, която ме бе поканила да вляза, и осъзнах, че това трябва да е нейната къща. Децата се гушеха край нея и говореха с писклив глас за мен. Наричаха я „апи". Тя благодари топло на лекаря, че е дошъл, а той каза:

—Не бих направил това за никой друг. Ако това момче бе умряло, щях да изгубя медицинското си разрешение. Това би трябвало да бъде случай за полицията.

Едва тогава осъзнах, че тези хора бяха поели значителен риск заради мен и почувствах топлина и благодарност към всички тях. Лекарят си тръгна скоро след това и аз останах да лежа на едно чуждо легло сред чужденци.

За известно време те ме затрупваха с въпроси, но страхувам се, че съм бил твърде сънен от инжекцията, за да им отговарям ясно. Смътно осъзнавах гласа на някакъв мъж, но не видях лицето му.

След това заспах...

Когато се събудих, се смрачаваше и се чувствах много по-добре. Умът ми бе ясен и можех да забелязвам обкръжението си. Лежах в голяма хладна стая, обзаведена с вкус, и ми дойде мисълта, че може би Бог бе допуснал да започна да умирам на прага на тези мили хора, за да могат да ме намерят и да ме възстановят. Това бе добра мисъл и макар малко по-рано да копнеех за смъртта, сега благодарих за живота.

Тъй като се чувствах много по-добре, станах от леглото. Двама мъже, като ме чуха, влязоха и ми се представиха. Единият от тях бе собственикът на къщата, мистър Куреши, и аз благодарих топло за милостта и добротата му към мен. Той се усмихна, след като го попитах кога трябва да си тръгна и каза, че ще говорим за това по-късно.

—Засега, Масуд, трябва да останеш и да се оправиш. Ако си добре, може да тръгнеш утре.

Тази вечер говорихме в продължение на много часове. Казах на семейство Куреши голяма част от тъжната си история и чух другите да си говорят за мен с приглушен глас, докато историята се разнасяше из къщата. Когато разказвах за своето търсене на истинския Бог и неговите последователи, те бяха удивени. Жените сложиха ръце на лицата си и заговориха бързо една на друга. Мисля, че именно това доведе господин Куреши до решението, защото той разговаря с мен преди да си легнем.

—Масуд, домът ми е отворен за теб. С радост ще те приемем тук и можеш да останеш като едно от собствените ни деца. Ние сме мюсюлмани и се гордеем с това, защото истината е ислямът, както ще откриеш. Само ислямът може да донесе радост и удовлетворение. Тук можеш да забравиш своя езически [ахмедски] произход и тук ще откриеш истината.

Той изглеждаше много горд, докато казваше това, и апи [госпожа Куреши] се съгласи с него.

—Точно така, Масуд. Трябва да търсиш с вяра и постоянство и да не се страхуваш. Късметлия си, че тук Бог ти показва истинския път в живота. Излязъл си от езичници и тук няма да има граници за твоите търсения. А сега нека си лягаме. Вече е късно.

Едно момче прислужник ми показа стаята. Бях преместен от мястото, където лежах преди, и за момент спрях удивен на входа. Струваше ми се, че сънувам. Стаята бе като луксозен хотел за мен. Имаше меко легло и маса, където да чета и пиша. Имаше дори отделна баня. Още веднъж мислите ми полетяха към Бога. Колко непредсказуем бе! Доскоро бях като мъртво куче на пътя, сега живеех в удобство и разкош, започвах нов живот...

На библиотеката по стената забелязах с радост различни книги. Бързо прекосих стаята и се наведох да разгледам заглавията. Бяха все ислямски книги, скъпо подвързани. Коментари на Корана наред с книги за Хадит, а имаше и много томове с биографии и доста други заглавия. Зарадвах се при мисълта за часовете, които можех да прекарвам в изучаването им.

Очите ми се изпълниха със сълзи и сърцето ми се обърна в молитва на благодарност към всемъдрия Бог, който не бе ме оставил да умра, но ме бе въвел в един изцяло нов живот.

На следващия ден станах с първите лъчи. Изкъпах се в собствената си баня и черните мисли от предишния ден изчезнаха напълно. Закусих със семейството и след като мистър Куреши отиде на работа, жена му ми каза:

—Днес, Масуд, трябва да дойдеш с мен на пазара. Трябва да ти купим нови дрехи, щом ще оставаш тук с нас!

Бях трогнат от милостта и и мисъл пресече ума ми, че всичко това също го правеше Бог. Когато Той е милостив към нас, целият свят става любезен. Когато Бог дава почит на някого, никой не може да му отнеме почитта. Не можех да го разбера, разбирах само, че по някаква причина Бог бе започнал да гледа милостиво на мен и сега показваше колко се грижи за мен. После ме докосна още една по-тревожна мисъл:

той всъщност бе милостив към мен през цялото време, но едва сега започвах да разбирам пътищата му!

Последвах госпожа Куреши, замаян от щастие. Навсякъде в претъпкания шумен пазар хората сякаш ми се усмихваха. Когато продавачите разбираха, че съм с тази добра жена, те правеха всичко възможно да й угодят. Докато се върнем у дома, се чувствах вече облечен като цар.

Бях приет от семейство Куреши от самото начало. Никой не възразяваше за моите изследвания и всеки бе мил и ми помагаше. Днес, когато си мисля за това време, благодаря на Бога, че ми даваше стъпка по стъпка точно това, от което се нуждаех. Явно това, от което имах нужда, бе сигурно, любящо обкръжение, за да Го търся — и в този дом аз го намерих.

В Рабвах бях чел само ахмедски книги. Дори коментарите на Корана, които четях в онези дни, бяха написани с ахмедски уклон. Сега имах възможност да изучавам другата страна и използвах максимално времето си. Всеки ден прекарвах дълги часове на бюрото в стаята си, като изучавах, сравнявах, анализирах, водех си бележки. Вечер често обсъждах изследванията си с господин Куреши и открих, че бе учен човек, макар много догматичен. През цялото време чувствах сърцето си привлечено от Бога.

По този приятен начин се изнизаха два месеца. Семейство Куреши ме приемаха напълно и дори ме заобичаха. Те не ми позволяваха да работя в дома, за да им помагам парично за голямата им милост към мен.

—О, не, Масуд — казваше апи. — Можеш да останеш колкото дълго искаш, за да изучаваш истините на исляма. Има други, които да работят за нас, освен това ти си повече син за нас, отколкото слуга.

И тя се усмихваше мило, когато го казваше.

Един ден мистър Куреши ме повика да говоря с него.

—Завършихме проверката за теб, Масуд — започна той и докато говореше, сърцето ми се сви. Това означаваше ли, че ще трябва да си тръгна? Изчаквах болезнено да продължи. — Предупредих родителите ти, Масуд, че ако са постъпили зле с теб, ще трябва да си понесат последствията. Надявам се нямаш нищо против, че съм говорил по този начин с тях, но мисля, че така е най-добре за бъдещето ти.

Отново можех да дишам! Той забеляза напрежението ми и протегна ръка да ме докосне по рамото.

—Много мило от ваша страна, ana — казах аз. — А сега, ако нямате нищо против, бих искал да си намеря някаква малка работа.

Той се намръщи при тези думи:

—Какво има, Масуд? Имаш нужда от пари ли?

—Не е толкова това — отвърнах бавно. — Бих искал да стъпя на собствените си крака и да не ви бъда в тежест.

Мисля, че той хареса желанието ми да бъда независим и гласа му бе топъл, когато каза:

—Добре тогава, Масуд. Уредено е. Ще ти намеря работа.

През тази година, 1971, напрежението между Индия и Пакистан относно статута на източен Пакистан стигна своя връх и доведе до войната през декември и установяването на държавата Бангладеш. Много месеци преди това имаше голямо напрежение в града и хората обикаляха със загрижени лица, като осъзнаваха, че не след дълго ще има битки. Ходех редовно на работа и всичкото ми свободно време отиваше за изучаване и диалог с ислямските учени, с които ме запозна господин Куреши.

Когато годината премина в зимата, войната започна действително. Почти през цялата нощ имаше въздушни нападения и виеха сирени, които караха всички да бягат към укритията.

Една вечер седях на стълбите на дома и слушах грохота на бомбите недалеч. Индийските пилоти явно бяха много смели, мислех си аз, и сложих пръсти в ушите си, за да не чувам звука на експлозиите.

Както обикновено се молех, рецитирах познатите арабски думи на нашите мюсюлмански молитви.

При този случай изрецитирах Имам-Мофасил, символа на вярата, и този път спирах на всяка фраза, за да се питам за думите на познатите строфи.

—Вярвам в Бога — рецитирах аз на глас.

„Така ли е наистина? Вярвам ли наистина?" В душата си знаех, че вярвам и преминах към следващата част от текста.